Симеон ЯНЕВ
Живата съвест срещу
саможивото его
Намирам се пред непосилна задача. За не повече от 30 до 40 минути да изложа преценки за състоянието на публицистиката в България, изпратена за прегледа от 15 издателства – столични и провинциални и публикувана в повече от 40 книги в общ обем между 12 и 13 хиляди страници.
За малко повече от месец направих възможното, за да кажа веднага, че през продукцията на 2018 година има силна, аналитична и синтезна, разножанрова публицистика, макар и неизбежно съпътствана от самоцелни и удовлетворяващи само егото на авторите си книги. Ако за белетристиката и поезията след главоломните промени преди 30 години битува убеждение, че днес са недостатъчно свързани с времето си, така както в литературата в предния превратен половин век са се оказали свързани „Тютюн“ и тетралогията на Талев например, то мога да кажа, че днешната публицистика е опровержение на това убеждение. Тя не просто носи следите на времето, в което е създадена; тя го графира в документи, спомени и оценки като време на неописуема национална катастрофа. Нито една от книгите посветени на съвремието, които четох, не носи оптимистична визия за България. Същото в непряк текст се отнася и за книгите, които изследват миналото, но са писани в съвремието.
За да мога да съпоставям подобно с подобното избирам да разглеждам публицистичната продукция според жанровите Ј подразделения както следва: краезнание, актуална публицистика, мемоарна публицистика, исторична публицистика и отделно книги, които не се вместват в нито един от посочените раздели, но не могат да бъдат пропуснати именно поради своеобразието си.
Нека започнем с краезнанието.
Към тоя раздел отнасям книгите на Борис Данков „Минало не отминало“, на Борислав Геронтиев „Село без черква“, на Георги Славчев „Село от слънце огряно“, на Светозар Казанджиев „Земя, погалена от Бога“ и с някои уговорки на Юлий Йорданов „Босоног по стърнището на белия лист”. Също така с уговорки трябва да се пристъпи и към двете книги на Мария Радонова „Поберки по пътя“ и „В подножието на Перун“.
Книгата на Борислав Геронтиев „Село без черква“ е продължение на неговото подадине, както казваше Хайтов, проявено още в студентските му години. Геронтиев е запленен от българския фолклор изобщо и от българската народна песен специално. Той сам е изпълнител на народни песни, медиите, в които е работил, (телевизията, радиото, някои вестници) са му предоставяли възможността да се занимава професионално с това, което е било отрано негово хоби. За дълготрайността и професионализма му свидетелства и последната му излязла през 2018 г. книга „Село без черква“ с подзаглавие „Житейски истории и съдби човешки“. Казаното е достатъчно за да определи жанра на книгата; тя не е изследване, но всичко разказано в нея е запис през различни години на реални събития и случки, свързани с родното му село Градище Шуменско. Книгата е набор от такива спомени, лично преживени или преразказани. Най-ценната част е финалната, където са поместени автентични записи на местни хора от последните 60-70 години, включително и времето след 1989 година. Геронтиев събира свидетелства, които удостоверяват автентичния дух и нрави на нещо, което не съществува вече, но е съществувало въпреки, че е липсвала институцията (черквата), която го е създала и крепяла през вековете. Така големият въпрос „защо сме такива” мъчително остава за читателя, ако е способен да избере между автентичните отговори на Геронтиев, надхвърлящи краеведческите заключения.
Близка до книгата на Геронтиев е книгата на Георги Славчев „Село от слънце огряно“, определена от автора като очерк за село Стенско, Кюстендилско. В действителност книгата далече надхвърля границите на очерка; тя съдържа и цикъл авторски стихотворения, автобиографични изповеди на най-видните стенчани, та до исторически справки за селата със същото име в България и в съседните някога български земи. Без да е систематично изследване, книгата е писана с много любов и грижа и най-малкото ще остане като съхранена памет на поредното обезлюдяващо и чезнещо българско село.
Мария Радонова. Поберки по пътя.
Книгата на Мария Радонова има характера на юбилеен сборник по случай 90-годишнината на авторката – журналистка и литературоведка, преподавателка и авторка на поезия и художествена документалистика. В конкретиката книгата е мемоарна, но не автобиографична, а споменна предимно за изтъкнати личности на родното Ј Банско като майката на Георги Димитров – баба Парашкева, за Лазар Младенов – католически епископ, библиотекар на Ватикана, за Тома Вишанов и ред други банскалии и разбира се за Вапцаров върху чиято поезия тя е защитила докторат. Жанрово това са преди всичко очерци, споменни есета, документални разкази – всички печатани през годините и събрани сега, както признава авторката, за спомен на внуци и правнуци. Тъй като в основата си текстовете са сюжетизирани върху лични впечатления или по разкази на близки на авторката, те имат висока документална стойност и могат да бъдат използвани като източник или градиво от бъдещи изследователи на културния живот на Банско и личностите, които го представят.
В последния момент на работата върху този преглед ми бе представена още една книга на Мария Радонова „В подножието на Перун“, която тя определя като „художествен летопис на Банско“ с уговорката, че „книгата се гради изцяло върху известната досега научноизследователска информация“. От това, което успях да прочета от нея оставам с впечатлението за една добра публицистика, емоционално обагрена, романтична, доколкото авторката пише за родния си град и за една обновена част на България.
„Земя, погалена от Бога“ на Светозар Казанджиев е жанрово определена от автора си като „възпев“ на Родопа и това казва почти всичко за нея: и за природата, и за историята, и за хората, които я обитават. Написана е с много любов, опряна е на сериозни познания и това най-вероятно обяснява и второто Ј издание. Недоумявам единствено защо е представена в преглед, предназначен за нови книги.
Особен случай е книгата на Юлий Йорданов „Босоног по стърнището на белия лист“. Журналист по професия, отдаден съдбовно на родния си Монтански регион, той е събрал огромен брой свои публикации в местния печат, за да състави една книга, която представя преди всичко културния живот в областта. Богатият и разнообразен материал с много илюстрации свидетелства за овладян авторски почерк, който еднакво добре се справя с разнородните жанрови форми. Впечатление правят публикациите му на литературни теми – рецензии, отзиви и репортажи за литературни събития, в които авторът проявява най-добрите си качества: да анализира, да постави във фокус, внимателно да изрази несъгласие, да поощри или да изрази радостта си от нечий макар и малък успех.
Така идваме до най-обемната и жанрово най-трудна за определяне, но безусловно поместваща се в най-широките рамки на краезнанието книга „Минало не отминало“ на Борис Данков.
Подзаглавието гласи: „Към историята, поминъка, етнографията и фолклора на габровското село Жълтеш и съседните селца“, изброени поименно. И още в първите редове към този достатъчно амбициозен кръг е добавено: „С тази книга си поставям за цел да прибавя някои щрихи към малко известните досега сведения за историята, топонимията, местния диалект, фолклора, поминъка, бита, нравите и обичаите на тези няколко селища.“
Така накратко Борис Данков описва съдържанието на един труд от около 600 страници, който е подкрепен от прегледа на четири местни, два държавни, един факултетски архив и 18 лично анкетирани лица, ако не се броят неизброимите лица на които е изказана поименна лична благодарност за съдействие и изброимите автори на книги, дисертации и дипломни работи по темата. Всичко това само предварително, а прочитът на книгата настойчиво внушава огромен, систематичен и вършен не само с усърдие, а и с любов труд, потвърден и от факта, че става дума за родното село на автора.
Като знам колко много цени времето си един поет и как брои за несъществено всичко извън поезията и като го познавам лично, отгръщам пак корицата за да се уверя в името. Да – Борис Данков!
И се зачитам. Освен с нещата, с които е обявил, че ще се занимава намирам изобилно подкрепени с примери глави, които се занимават с ономастика, емлячни списъци, народопсихология, а отделно книгата съдържа осем приложения с най-разнообразен характер. Много от тях са придружени с илюстративен материал – факсимилета, снимки, мили спомени от турско присъствие, рисунки, дори карикатури.
Колкото по-дълбоко се навлиза в книгата, толкова повече се усеща, че въпреки крайно сериозния материал Борис Данков работи не само с логиката, но и с по-дълбокото от нея – инстинкта. Обяснимо – той пише за родното, което никога не е само логика. Някъде в началните страници още прочетох признание, че никога не бил си и помислял, че ще се захване с такава книга. Още веднъж обяснимо – не си е давал сметка, че във всичко, което прави през целия си живот, всъщност е работил за нея.
В това се съдържа успехът на тая книга – между всичките му поетически и публицистични книги, писани еди-кога си, тя е единствената, писана цял живот. Ако всеки от нас пишещите можеше да напише своята никога не подозирана книга, както Данков я е написал за своя Жълтеш, литературната карта на България би се запълнила с цветове и аромати, които само родното може да съхрани и излъчи.
Както се е случило с тази всъщност самонаписала се книга, колкото сериозна като научно изследване, толкова и поетична като възвръщане към предбитието и утрото на собствения живот.
Извън списъка на новите публицистични книги в допълнителен списък на книги само за обсъждане в тазгодишната дискусия намирам том избрана публицистика на Драгомир Шопов. Той съдържа над 60 статии, есета, интервюта, слова, писани по различни поводи в протежение на повече от половинвековното, считано от първата му книга, творчество на автора. Прецизно подбран сборникът е огледало на политическите, естетически и етични убеждения на поета, журналиста и общественика Драгомир Шопов. В едно от интервютата си авторът лаконично и същевременно красноречиво е обобщил смисъла на публицистиката си: „Имам четири публицистични книги, които са искрена реакция на проблемите на живота.“ И добавя: „Ако творецът се скрие в ъглите на живота и не успее да разчупи черупката на своето недоволство (…) няма смисъл от него.“
Тук свършвам с публицистиката, определяща се като краезнание, за да премина към една литература привидно още по-стеснена, която тече точно в обратната посока на книгите, за които току що говорих. Ако горните не допускат или трудно процеждат нещо лично, обсебени от ангажираността си с публичното, то тези, за които искам да говоря сега са фиксирани в личното, автобиографичното или семейното. Тук имам предвид книги като „Духовна кръв“ на Атанас Звездинов, „Пътуване към соления бряг“ на Боян Чимов, „В далечното пътуване“ на Олга Шурбанова или „До последен дъх“ на Рашко Младенов. Силни книги между впрочем, силни в различността на собствените си истории. Но само в най-едри щрихи ми е възможно да очертая конкретното им съдържание и индивидуалните им качества.
Книгата на Атанас Звездинов има смисъла на равносметка на един професионален път. Поради това тя не може да се разглежда като традиционно автобиографична. Като пропуска семейството, детството и ученическите години, Звездинов започва разказа със студентските литературни четения, първите публикации, първите литературни запознанства. Крайно пестеливо, в едни по-малко от 200 страници той е обгърнал целия си професионален път за да засегне паметни културни прояви, но и нелечими травми, много свои лични удовлетворения, но и много разочарования, да остави чрез собствения си жизнен път ценен материал за литературното ни битие в последния половин век.
„В далечното пътуване“ на Олга Шурбанова е семейна хроника или летопис на две фамилии, съединили се в кръвта на авторката. Първата разлика от модела на току-що изреченото жанрово определение е това, че започвайки именно с раждането на свидетелствуващата, повествованието се потопява в историята поне век преди него, а втората, че същевременно се развива и напред в собствения Ј живот. Този тип разказ едновременно историчен и аисторичен е преди всичко много женски. Не случайно в тая стилистика имат книги в недалечното минало Невена Стефанова, Станка Пенчева, та до излязлата неотдавна книга на Дарина Герова „На юг от Дунава“, която критиката невинно/наивно пропусна да отбележи като един своеобразен образец в жанра. Не може да има съмнение, че такъв женски прочит на историята през семейното, личното и родовото е отговор на все по-нарастващите и все по-агресивни свободни интерпретации в посоката на подмяна на историята като разоковаване на митове, включително и на неглижиране на семейните ценности. Чрез разказа за предците си, особено тези по македонска линия, Олга Шурбанова предлага решение на ред съвременни дилеми, представяни ни в текущото като нерешими. При това, вплитайки сполучливо разговорния жаргон от втората половина на миналия век в една прецизирана литературна реч и индивидуализирайки действителни лица до степен на характери, Шурбанова ги превръща в литературни образи, за да ме накара да мисля, че книгата Ј е повече белетристика, отколкото публицистика.
Точно обратния случай на мемоарно-автобиографична проза, която изпуска почти изцяло историческите събития за да разказва духовито личните преживелици е книгата на Рашко Младенов и до голяма степен книгата на Боян Чимов „Пътуване към соления бряг“, чиято цена е преди всичко в рядката в наше време сюжетика на семейния живот на едно потомствено свещеническо семейство в атеистичната ера на социализма. Така през интимното съпреживяване на собствения живот Атанас Звездинов, Олга Шурбанова, Рашко Младенов и Боян Чимов свидетелстват за времето, което живяхме сякаш в небитие.
Сега идва ред на публицистиката, която и чрез миналото и дори чрез цялата ни история се обръща към времето, в което живеем, за да го съди не само за излъгани надежди и провалени съдби, но и за предателства и подмени, разяждащи личната и общностната ни идентичност. Тук имам предвид книги на Велко Вълканов, на Цанко Живков, на Енчо Матеев, на Димитър Дънеков, които частично или изцяло поместени в миналото, директно или индиректно, говорят за едно настояще, което не иска да има минало.
Ще говоря за тези книги поотделно, но неизменно в тая рамка, в която се съдържа според мен тяхната публицистична актуалност. При това, нека предупредя, че тези книги са писани от автори, принадлежащи на различни писателски обединения, с различни политически убеждения, но (инстинктивно или рационалистично, без значение), проправящи път на идея, която е като че ли единствено спасителна за днешната ни разтерзана България – идеята, че не можем да живеем с две истории, а че трябва да прегърнем и двете като обща съдба на Отечеството.
Ще започна с една изненадала ме книга, пропита внушително от идеята за помирението. При това тя не говори за него от постамента на националното, а от тясно локалното, от мартирологията на едно историческо във Възраждането градче – Брацигово. Непознатият за мен Димитър Дънеков е написал една образцова публицистична книга. Озаглавена „И спят отдавна всички знамена“, пояснена в подзаглавие „Разкази и факти за загиналите и преживелите войните за национално обединение от гр. Брацигово“, богато илюстрирана, библиографски коректна, фокусираща се не само върху документите, но и върху семейни спомени и предания на живите от родовете, подкрепена с емблематични стихотворения на класически български поети (Вазов, Кирил Христов, Ракитин и др.) тя сама е премерена белетристика от типа на баталистичната литература.
Както всяка добра публицистика тя може да бъде многопосочно определяна. Би могла да бъде четена като историческо краезнание, доколкото изследва едно исторично събитие – войните за национално обединение в една крайно стеснена територия – споменатото Брацигово. Със същата сигурност би могла да бъде преекспонирана като локален военен, енциклопедичен справочник, ако стилистиката Ј на места (всъщност доста често) не се покачва в градусите на поетическия или белетристичния изказ. Би могла също да се окачестви като своеобразен градски (за Брацигово) мартиролог, защото избягва и заличава всички други подходи към жертвите на градчето: не ги дели ни по националност, ни по партийност, ни по религия. И точно тук е според мен големият принос и голямата цена на тая книга.
Тя търси и според мен успешно наслучва пътя към националното помирение, тая непостижима за нас досега добродетел и като че ли единствен лек на общностните ни рани. Макар че е посветена само на жертвите във войните за национално обединение и не засяга най-острите разделителни събития в историята през двайсти век: както събитията 1923 – 25 година, така и събитията 1941-1945 и произтеклия от тях народен съд, в рамките на своя тематичен обхват книгата възкресява паметта за жертвите от военните съдилища, премахва толерирането им по партийна линия и така открива хоризонт за едно бъдещо цялостно изследване на загиналите за България брациговци от времето на Петлешков до края на двайсти век.
Най-важното: при спазване на необходимите критерии, тя може да служи за еталон на един или няколкотомен мартиролог в национален мащаб на падналите за България, ако не поименно, изрядно поместно.
От локалното на Дънеков нека преминем към националното на Цанко Живков с книгата му „Възход и страдание на българите“. Специално трябва да бъде подчертана и анонсирана книгата на доайена на българската журналистика и публицистика – 93-годишният, някогашен, дългогодишен публицист на в. „Литературен фронт“. Неговата книга е впечатляващ опит в стила на научно-популярната публицистика да се обхване цялата хилядолетна история на нашия народ (не на „тъзи“ държава и на електората, както се изразяват днешните пишман политици), а на нашата държава и на нашия народ.
Цанко Живков е написал една великолепна и велелепна книга, която сам определя като „приписки към Паисиевата история“. „Публицистиката – казва той в лапидарното си въведение – се родее с лириката, защото идва от вълненията на сърцето.“ Но към вълненията на сърцето, той е прибавил достойни за възхищение научни познания, поднесени в стриктни цитати, страст към истината, вложена в аналитични изводи, невероятна бистрота на ума за близо столетната му доайенска възраст.
И всичко това в една книга, която най-малкото би трябвало да влезе в препоръчителния списък на Министерството на образованието за учениците от началния и средния курс. Огромен труд: десетки, ако не стотина цитирани източници, вложени в тази книга, написана на пределно понятен, – и за големи, и за малки – български език. Наистина едно съвременно Паисиевознание, предназначено да боде очите на заслепените, да ги пълни със сълзи на признателност за позналите род и Родина, и да прави смешни неолибералните брътвежи за безродово и безполово човечество. Книгата на Цанко Живков е внушително доказателство, че истините на историята могат да се разкриват на младите без спонсорствата на чужди фондации, без финансовите инжекции на световната банка и дори без каквито и да било авторски хонорари, когато говори паметта през сърцето.
Към разгледаната дотук исторична публицистика в тематична близост до нея, но традиционалистки изградена като сборник в прослава на Шипченската епопея е книгата със заглавие „Поклонение“ на Георги Георгиев и съавтори, която безспорно заслужава внимание. Тук искам да отбележа и удовлетворението си от книга на същата тема под заглавие „Откраднатата победа“ на Иван Вълов, но тя е представена във второто си издание и поради това е извън дискусията за 2018.
Сега нека отделим няколко минути и няколко реда за книга, която вероятно ще се цитира нееднократно от автори и колективи, които след време ще се наемат да пишат най-новата история на България, тоест тези, които като историци ще погледнат на нашето днес, особено през правните клаузи, които политиката е използвала. Става дума за книга на автор, който не е вече между нас. Това според мен е най-ценната за днешния ни ден книга от продукцията автобиографични на 2018 година. Става дума за „Последен дневник“ на Велко Вълканов. Методи Георгиев, който е автор на краткия предговор към изданието, завършва текста си с една фраза, която би била неуместна, ако Вълканов беше още жив.
Фразата е „велик гражданин на България.“
Без да го познавам лично, следейки проявите му в печата, и най-вече чрез книгите му, които освен логика на прависта, съдържат и логиката на една последователна етика и морал, мога да потвърдя думите, които току-що цитирах:
Да, този човек е бил велик гражданин на България.
Не герой, не и велик политик – но гражданин безусловно!
„Последен дневник“ е историческо свидетелство за един отстоял се характер не само в науката, но особено в политиката, в която навлиза след 1989 година, с искреността на неофит и съдба на идеалист, непригоден за времена, когато идеалите се сменят по-бързо от носни кърпички.
С това не свършва списъкът ми с изненадващо добри книги в публицистиката на 2018. След тези сполучливи публицистични книги трябва да говоря за една, която не е публицистика. Това се разбира още след първите страници, но вместо да я оставя, тя така ме увлече, че се чувствам задължен пред аудитория от писатели да изразя впечатлението си макар и по възможно най-краткия начин. Книгата е озаглавена „Българската историография пред необходимостта от нова гледна точка – от фактите към тяхната оценка“. Авторът е Енчо Матеев. Той е известен с една единствена книга, излязла през 1991 година – „Държавникът Стефан Стамболов“, която предизвика някога небивал интерес.
Човекът, както пояснява кратката биографична справка върху корицата, преди 1944 година е бил отецпаисиевец за което е съден, лежал в затвора, амнистиран и после отново (този път без съд и присъда) пратен по лагери за още седем години. Починал е през 1990 година.
Казвам това, понеже то обяснява защо въпросната книга излиза чак сега. Несъмнено този човек е бил дисидент в пълния смисъл на думата: репресиран и премълчаван в настоящето си, емигрирал в историята. Самата книга е обаче убедителна философия на българската история в два исторически периода – времето на цар Симеон и времето на цар Самуил. За да не се разпростирам в обяснения като литератор и писател, ще цитирам един историк – проф. Андрей Пантев, който от своя страна се отказва от коментар по следния категоричен начин: „Тук четем с вълнение вариантите на нашата културно-историческа съдба през Средновековието – да разказвам за това е непотребно, защото книгата е много по-мъдра и изчерпателна от мен“.
Такова е признанието на историка. Като писател и историк на литературата ще добавя само едно предположение: Ако бе отпечатана навреме тази книга, тя най-вероятно би била настолно четиво на такива писатели като Димитър Талев, Емилиян Станев и Антон Дончев. И тогава самата ни историческа проза, оплодена от такъв теоретичен ум вероятно би била по-дълбока. Нека добавя и това, че тази книга е ярко опровержение на онези, които твърдят, че от времето на социализма не са останали значими непубликувани неща – с други думи „книги от чекмеджето“.
Като стана въпрос за проза трябва да отчета още една грешка. Изпратена ми бе и книгата на Христо Карастоянов „Животът няма втора половина“, означена в пояснително заглавие като „Другият дневник“ и затова вероятно отнесена към публицистиката.
Това е втора книга на Карастоянов, която третира романово времето на двайсетте години на миналия век. Тя идва пет години след „Една и съща нощ“ и е разказ за Гео Милев, този път във формата на дневникови записки за издирването му от близките след безследното му изчезване през 1925 година. Може би и откровеното смесване на документално и романово са я отпратили към „публицистика“-та като отреден ми терен, но моят прочит я отнася определено към романовото. В тоя ракурс за мен важен литературоведски проблем е защо най-добрите романи в последните години (и определено тези през последното десетилетие) така настойчиво проблематизират събитията 1923-1925 година. Естествено, че не пропускам и двутомника на Милен Русков. Още повече, че не само като проблематика, но и като подход (иронично-пародийното) всички те се явяват продължение на един протичащ още в 80-те години и прекъснат от събитията (1989) подход на травестийни изображения, започнат, струва ми се, от мен в началото на агонията на социализма и продължен нелицеприятно наскоро и за новото време. Това, което добавя Карастоянов сега е като че ли безизходния финал, уплътнен в индиректни алюзии в последващи исторически стадии – едно убедително доказателство за романов, а не публицистичен наратив.
Ще използвам още веднъж книгата на Карастоянов, за да назова ясно една много характерна тенденция в публицистиката на 2018 – съвсем определеното прерастване на публицистичното в добра белетристика, която се потвърждава от поне още две книги: на Калин Донков „Белег от никого“ и на Тодор Коруев от „Още животописи“. Редом с тези книги, ала без претенция за повече от публицистика, но и съпричастни с тях по непримиримостта си към бурнопротичащата деградация в обществото и държавата, са книгите на Георги Спасов „Лични хроники“, на Лозан Такев „Има ли такъв народ“, на Енчо Енчев „На гребена на новините“. Ако трябва още веднъж да формулирам общото в тях, бих ги нарекъл „свидетелства за престъплението, наречено преход“. Това са текстове, писани с много страст и плам и са трудно възможни вън от електронните медии. Тук без дистанция се анализира, коментира, обсъжда и осъжда порочния делник, корупцията, двойния аршин, лицемерието – с една дума, свалят се маските преди още да са добре наместени по лицата на актьорите.
Това са блогове, извадки от блогове, памфлети и сатири, чиято цена е че историзират деянията, лицата и събитията и запечатват онова, което би оттекло в отходните канали на времето за да се повтори утре, чисто като светена вода. Тук вече публицистиката е в най-собствената си роля, тази на съдник с камшик, който произнася присъда в мига на прегрешението. Такива са книгите на „На гребена на новините” на Енчо Енев, „Има ли такъв народ“ на Лозан Такев, „Лични хроники“ на Георги Спасов. Това са свидетелства на времето, документирани оценки и мнения, това е критика в упор, която покрай другите си качества ще бъде готов материал на утрешния суров романист, който вече от дистанцията на времето в образи и идеи, ще може да остави за поколенията истината за случилото се с нас.
И трите книги имат в общата си структура свои специфични и силни приоритети. Георги Спасов да втъче в убийственото всекидневие образа и стиховете на един или друг поет, заставайки зад действително ценното, Такев в яростния си спор с политическите „величия“ да вмъкне някой спомен за завинаги невъзвратим приятел, или пък Енев перфидно говорейки за съвременния политик Костов да се досети за някоя реч на колегата му премиер от двайсетте години на миналия век Александър Цанков.
Ще завърша, както вече казах с две книги, които също са изцяло свързани с текущия делник като тази връзка е подчертана и в това, че са дело на едни от най-активните днешни колумнисти: Калин Донков на в. „Сега“ и Тодор Коруев на „Дума“.
Тук достигам до онази проблематика, която представлява ядрото на публицистиката, представена за прегледа. Сред повече от четиридесетте книги, мислени или припознати като „публицистика“ в твърде различната им акцентировка от научно до любителско краезнание, от социално острата, политически ангажирана публицистика на текущото, има и една особено силна бих я нарекъл откровено исторична публицистика, разнородно политически оцветена, но сродена от една искрена тревога за България и същевременно синовна обвързаност с историческата Ј съдба. Кулминацията на този вид публицистика в смисъла на лично присъствие в чужди съдби и още повече на преживяването на себе си в ада или екстаза на някой друг и дори в безименния делник на този друг, е книгата на Калин Донков „Отпечатък от никого“. Това е публицистика, неотклонно прерастваща в проза, както ще го видим и в „Животописи“-те на Коруев, където всяка документалност прераства в лично свидетелстване или участие.
Книгата/книгите на Калин са потоци от размишления; това е Азът-съзнание, олицетворен в образи – реални или анонимни. В това е тайната на неговата неизчерпаемост. Той е колекционер на отпечатъци, уникални като кожата на човешкия палец. Сам изповядва това „И днес още смятам, че разликите между нас не са нюанси, а самата тъкан, веществото на живота.“
Мисля, че тази книга, както и книгите на Донков от този жанр въобще, са подарен, благодатен материал за социолози, социални и асоциални антропо и въобще „лози“, ако се вземат в контекста на техните публикации в „Сега“, заедно с техните коментари там, които проследени откровено и впечатляващо, свидетелстват социума, както и неговото отсъствие.
Не смятам за случайност това, че половината от тази висока публицистика е дело на поети (Калин Донков, Звездинов, Чимов), защото другата пък е дело на поети по сърце. Тотко Найденов съвсем не случайно пак от поезията набира смелост и енергия за общестено-полезните си инициативи, Борис Данков с поетическо вдъхновение е написал своята краеведческа книга, а Георги Славчев е вложил в своята като равноделна част, както вече се каза и цял цикъл свои стихове. Изобщо на преплитането не само на жанровете, но и на родовете литература, в днешната българска публицистика се гледа като на нейно собствено поле.
Вторият автор, който през 2018 е събрал свои текстове като колумнист е Тодор Коруев. Журналист, краевед, произхождащ и познавач на Родопа, Тодор Коруев е познато име в българския културен живот. Повече от 50 години – от културния отдел на някогашния единствен тогава вечерен вестник, през редакциите на най-големите български всекидневници до редакторския стол на едно от най-активните днешни книгоиздателства неговия ръст и стойност се провидя и оцени в последните петнайсетина години, когато заизлизаха неговите „Животописи“ и исторични разкази за родопската битност. Като разновидност в публицистиката това е негова собствена марка. Сега пред мен е последният му том със скромното заглавие „Още животописи“ с близо 200 статии, есета, портрети, памфлети, очерци, мемоарни ескизи, полемични бележки… във всички възможни журналистически жанрове, различни по теми, с наболели проблеми, те са набирани в течение на делника, но съставляват вкупом внушителна цялост от синтези и анализи на един ангажиран с най-острите язви на времето журналист и писател. Ако животът на вестникарската колонка се измерва с времето до появата на новата, както е по журналистическите канони, тя може да не загубва актуалността си, но и не печели нещо повече от това. Събрани обаче в книги, текстовете на Коруев са нещо повече. Защото вкупом те изграждат сюжети, надграждат се и най-важното интригуват в най-добрите си дялове като качествена проза. Това доказва и неговото хрумване да ги продължава с приписки – откритие, което ги превръща в истории.
***
Докато живеем в очакване на чудото, което трябва да ни спаси, публицистиката, както казах, не обещава надежди за чудодеен изход, но поне уверява, че съвестите са живи. Във време, когато всеки може да издаде книга, а фондациите, обслужващи умъртвяващи идеи за националната държава и националната култура, толкова щедри, колкото и безскрупулни, публицистиката за разлика от повечето други жанрове на литературата е истинското бойно поле срещу алчността на иждивенците. Изобщо живата съвест днес е силният контрапункт на саможивото его. На вечното възражение, че останалият само със съвестта си писател не може да стори много, ако въобще може да оцелее, ще противопоставя случая с писателя Петър Ангелов. Преди няколко години той издаде публицистичната си книга „Разгромът“ или откъс от моя несъстоял се диалог с президента д-р Желю Желев, в която описа и заклейми чудовищното разграбване и унищожение на българското селско стопанство, довело в крайна сметка до умъртвяването на българското село. С безпощаден анализ един писател каза повече и по-убедително от всички полито, антропо, етно и всички „-лози“ и със същата безпощадност един друг поет (Г. Константинов) обобщи процеса, недостъпен за въпросните „лози“ само в да стиха:
„Умира тихо нашето начало.
А пък какъв е краят ни – ще видим!“
Толкова по въпроса, какво може да направи писателят днес.
А какво е направила българската публицистика или поне оная част от нея, която бе предмет на този преглед добросъвестно се опитах да покажа аз.
II
Още няколко книги с проблематика от частен или твърде теоретичен характер изчетох за този преглед. Това са книги на Милена Върбанова „Атланти и чудовища“ – един нов прочит на „Одисея“ на Омир в духа на хипотезите за извънземни, на Надя Михайлова „Син лотос за Индия” за едно пътуване със съпруга Ј Емил Манов в Индия, на Лидия Николова „Есета за етикета“, на Любомир Котев – неговата осма свезка за народопсихологията и на Иван Воденичарски „Накъде върви историята“ – негови лекции и статии, четени пред различни аудитории или печатани в различни вестници. Поради ограничения във времето ми бе препоръчано при интерес на авторите бележките да останат на разположение на „Словото днес“. Затова ги прилагам и към настоящия текст.
„Атланти и чудовища“ на Милена Върбанова е една изстрадана книга. Авторката е завършила история и дълги години е работила в БНР, а понастоящем живее в емиграция. В емиграция тя се връща към детската си мечта да разгадае тайните на античните митове, пресъздадени от Омир в „Илиада“ и особено в „Одисея“. Нейното откритие в „Атланти и чудовища“ е подмолното участие на трако-българите, както във великите епоси на Омир, така и в историята на древните гърци. Колкото и несериозно да звучи това, логиката на Милена, основаваща се на тълкуване на имената не звучи безоснователно, а в целостта на тезите си, близки до дързостта в мисленето на някога популярния Ерих фон Деникен да намира в митовете и древните изображения присъствие на космически пришълци, не е по-малко печелеща симпатиите на читателя, още повече, че доводите и са много по-вероятни от неговите, тъй като се отнасят до реално съществували народи. В една образователна система, която търси доказателства за поддържане идентитета на питомците си, книгата на Върбанова би могло да бъде сполучливо използвана, колкото и невероятно да звучи това за съвременната българска. Най-сетне книгата на Върбанова, писана, както самата авторка признава, в невероятни тежки условия, с прекрасния си, ясен и красив български език доставя на читателя удоволствие и безусловно въздейства като художествен текст.
Лидия Николова. Есета за етикета. Една асиметрична книга в пороя на постмодернистичните поведения, пренебрежителни, ако не остракиращи всяка подобна тематика. Лидия Николова ни занимава с аксиомите на културното поведение и е направила това достатъчно ясно и все пак деликатно, за да бъде книгата Ј намек за отношения и норми, които придават на човешкото всекидневно общуване като ритуал на красивото, уважителното и удоволственото, статут на цивилизационно непреходното.
Надя Михайлова. „Син лотос за Индия“. Книгата, както обяснява авторката още на корицата, е трябвало да бъде написана от съпруга Ј Емил Манов, който вероятно във високоволтовата напрегнатост и полемичност на живеенето си не е могъл да се откъсне от съкровеността на темите си, за да пише пътни бележки за Индия. Направила го е съпругата, която го е придружавала в това екзотично пътуване не само за да бележи екзотичните моменти, но и да проследява реакциите на съпруга си, внасяйки индиректно уплътнения към психофизичния му образ. Книгата носи щемпела на второ издание, което би трябвало да узаконява успешноста Ј с първото.
Любомир Котев. Народопсихология.
Любомир Котев е един от малцината автори, които в космополитичната вихрушка на постмодернизма дръзва да се занимава с психологията на народа си след като самото понятие „народ“ е несъстоятелно за тоя вид освободени от всичко строители на бъдещото глобалистично общество. При това неговите занимания не са епизодични или случайни, видимо дори от това, че книгата му от 2017 година е пронумерована като осма поред. Не знам по какви причини след като е излязла през 2017, тя е част от списъчния състав на 2018, но е добре, че присъства в букета, където сред много добрата, както вече посочих публицистична реколта на 2018, липсва друга такава. Бих казал, че усетът за народпсихологичното, както и умението да го фокусира е едно от основните качества на Котев като писател. Това свиделстват голяма част от книгите му, които сюжетизират Йовков или Захари Стоянов.