ЕСТЕЛА МАРЕ (СТЕЛИЯНА МАРТИНОВА)
Родена на 4 февруари 1968 г. в Горна Оряховица. Завършва ВТУ „Св. св. Кирил и Метоий“ – магистър по педагогика (1991), бакалавър по психология (2001). Работи като психолог и терапевт във Велико Търново. Дебютира в литературата на страниците на сп. „Пламък“. Публикува в регионални и централни периодични издания. През 1999 г. участва с приказка в стихове в сборник приказки на изд. „Gaberoff“ – В. Търново. През 2005 г. получава награда „Принцеса на поезията“ на институт „Солензара“ в Париж. Издава книгите: „Мокри мисли“ (стихове, 1993), „Защо Ежко се ежи?“ (приказка в стихове, изд. „Алекс Принт“, Варна, 2000), „Не ме щади, любов, не ме щади“ (стихове, изд. „ПИК“, В. Търново, 2003), „Кърваво хоро“ (под псевд. Естела Маре, стихове, изд. „ПИК“, В. Търново, 2004), „Око на гарван (под псевд. Естела Маре, изд. „ПИК“, В. Търново, 2005), „Корени от огън“ (под псевд. Естела Маре, схихове, изд. „ПИК“, В. Търново, 2006); „Не е за вярване обаче. Кн. 1“ (под псевд. Естела Маре, изд.„ПИК“, В. Търново, 2007; изд. „Фабер“, В. Търново, 2019); „Лунна съблазън“ (изд. „З. Стоянов“, С., 2008); „Тълковен съдбудител. Съдбовен тълкувател“ (под псевд. Естела Маре, изд. „ПИК“, В. Търново, 2014) и др.
С И Л А
Силни са ми ангелите,
майко,
що злини от мен отдалечиха!
С мен изпиха тежката утайка
в чашата
на делника ми сприхав!
С мене всички болки
изтуптяха,
всички врагове сприятелиха.
По бойци от мен
самата бяха,
с дъх пробили
кожата на вихър.
Силни са ми ангелите,
майко,
щом с криле
очите ми покриха,
с бяло да се
цялата омайвам,
без да чувам
дяволския кикот!
Само за едно
са, майко , слаби –
как света не могат
да опазят?
Някой
съвестта му будна граби,
друг
върху усмивката му лази!
Тесни са им вече
небесата,
хора ги ловуват
и по пладне…
Времето
си лющи циферблата,
някой да не би да го открадне!
БОДЛИ
Не харесвам бодливите хора,
но душата ми в тях се закача!
Ако искам добро да им сторя,
сатаната във тях ще разплача!
Те под моите нокти се впиват,
с пипала от живеца ми смучат,
ако сутрин осъмна щастлива,
до обяд ще се нещо „закучи“!
Във устата им звуци се пенят,
а в очите им виждам хралупи.
И дължи им светът обяснение
как мечтите им с мигли е счупил.
Те се втурват навред да затрънят,
да затрият гора, са способни.
Ствол, отрязан до дъното, пън е!
Колко бил е висок, кой ти помни?
Нека знаят бодливите хора –
никой болка с ищах не прегръща.
Щом душата отдолу нагоре
засушѝ се, в бодил се превръща!
П Л Ъ Т
Трудно се разказва любовта –
тази, съвършено неразбраната,
с белези, туптящи на коляното,
с глезени – самата суета,
стъпващи минута по минута
в пладнето на слънчевото „днес“,
с фината изящност на кошута,
с нежност, предпазливост и финес!
Трудно се разказва любовта,
тази, ненавреме помъдрялата,
седнала на края на света
с ластик за коса и по сандали.
Трудно се разказва любовта
с котешка зеница на окото,
най-непредсказуема е тя,
хвърля се и дращи по живота!
После се умилква всеки път,
търсеща във ласката закрила.
Даже обичта добива плът,
само по душа не чувства сила!
***
Любов като късно танго
танцува с божури в косите,
забравила „не“ и „ако“,
с нозе, обосели от скитане!
По вени на жълто листо
към нея се слънцето стича,
усеща и знае защо
все погледи чужди привлича.
Разголила гръд и бедро,
в нозете си ритъм налива
и гледат я, уж със добро,
но пак им изглежда лъстива!
Танцува, понесла уви
искри от залюбени бури.
И целият свят се диви
на танца със цвят на божури!
***
Издишах се
и после пак се вдишах
и всичките си бръчки подредих
във няколко
скандални многостишия
и случи се един набръчкан стих –
с парченца от начупена усмивка
и с две себеотскубнати звезди
от две очи,
с чиято скреж се свиква,
по-парещи от мълнии преди!
Сега ще се науча да се радвам
на вече прекипяла
красота.
Ще знам –
когато дяволът обядва,
подава хапка в нечия уста…
Тогава
стават близките злоради
и всяка тяхна дума те гнети.
След толкова словесни волнопади
по-мъдрият
е длъжен да прости!
Въздъхнах се!
И миличко ми стана
на цялото ми смачкано сърце.
Усещам се,
съвсем неразгадана
с разтечен във косите акварел!
В ръката – със кепче за пеперуди,
препълнено със всички цветове,
създали за мечтите ми етюди
с криле
за непознати светове!
Оставили да къкри
тих живота
във своето пропукано гърне…
Оттук нататък
той да ми се противи!
По мен да страда!
Аз по него – не!
***
По млечния път ще се спусна
в душата ти топла на пряко.
Нощта е наквасила устни
във менче с разплискано мляко.
Мъглите ухаят на вкусно,
пропити от ром и канела,
и димища пушат разюздени,
подпрели комините с чело.
А ти не загасяй камината,
дори загасен да е мракът!
От въглен разбудено виното,
стихийната мен ще дочака!
В очите си нося виелици,
готови до смерч да пораснат.
Но зная, когато до мене си,
почти съм добра и прекрасна.
И радва ме ясното време,
ошушкано чак до снежинка.
Безмълвна да бъда добре ми е
с крещяща душа под сурдинка!
***
Започвам на чисто,
но всъщност зачиствам
побъркани мисли,
довчерашни грешки.
Луната катери
небето хълмисто,
плуга си забила
сред облаци тежки.
Засявам във себе си
тихо безвремие
или пък навярно
така ми се иска.
В браздите небесни
звездите са семе,
което, аха, във студа
да устиска.
А в мен се събуждат
треви напористи,
в които на меко
сърцето ми ляга,
в очите ми
нови мечти се избистрят
и слънцето спи
като котка на прага им!
Изгребах ги
всичките слабости свои,
които търкалях
в сълзи през годините.
Забравих
на болката образът кой е,
а дойде ли болка,
я чакам да мине!
Разбърквам ги в себе си
всичките пътища,
които към светлата мен
ме отвеждат.
Избухна смехът ми,
закътан из кътища…
Сега съм утеха,
подкрепа, надежда!
***
Почивай си, сърце, докато биеш,
ти толкова тревоги изтуптя!
От болка още раните ти вият,
тури им пепел! Лек е пепелта!
Не ще се вечер утрото завърне,
но утро ще дочака вечерта,
едва приспала две очи кахърни
и три въздишки земна суета!
Нима невярна вярата несретна
мечтите до една ще измете?
Дори и най-окаяният клетник
преражда се в усмивка на дете!
Светът огромен в тебе пребивава
с безкрайните си битки и беди,
а колкото юмрук местенце вляво
заемаш ти в човешките гърди!