„ЕСКИЗИ ВЪРХУ ВОДАТА” – НЕВИДИМОТО, КОЕТО ОСТАВА

Анжела ДИМЧЕВА
Виктор Мелник, „Ескизи върху водата”, поезия, изд. „Славянска литературна и артистична академия, Варна, 2013.
Ако си представим, че поезията е едно от най-древните изкуства и се е зародила преди думите, то тя вероятно е съществувала като безмълвен жест между влюбените или повей над тревите, като отражение на планински връх в езеро или страховит отпечатък на гръмотевица върху смълчана морска повърхност… Веднага след първите скални рисунки в пещерите и езическите танци край огъня възникват изсечените в камък любовни послания, които ние днес трудно разчитаме.
Мотивът за спомена от милионите човешки животи, вградени в паметта на водата, не е нов. Той е тема за дебат между учените физици и философи. Енграмата като запис на образи, явления, психически състояния и творческа воля представлява всемирен капитал, който само видимо би могъл да изчезне. Създавайки митове обаче, човешката дейност се домогва до силата на Вселенския демиург и дебатът за паметта на водата придобива дори религиозен оттенък. Как обаче поетите интерпретират магическото в този феномен и защо толкова страстно ги влече водата? Вероятно няма в света поет, който да не е изобразил водната стихия в разнообразните ѝ форми.
Хорхе Луис Борхес вгражда в концепцията си за поетическо изкуство точно тази невидима сила на реката, която е единосъщна с времето и с космическото огледало:
В реката да се взреш, от време и вода,
и да си спомниш, че е времето река,
да знаеш, че и ние се изгубваме като река,
че отминават нашите лица като вода.
(„Поетическо изкуство”1)
Как обаче украинският поет Виктор Мелник гравира своите чувства, видения и идеи върху променливостта на водната повърхност? Или по-точно как водата се проектира в образите, извайващи неговата поезия?
Всъщност книгата „Ескизи върху водата” не е пейзажна, въпреки че в нея светят изключителни природни фрески. Тя не е и рефлексия на маринистично поклонничество, въпреки че плавността на вълните, светлината и вятърът преливат в цветен дъжд от нея. Поезията тук е артистичната кръв и форма на една завършена философска концепция за света и съвременния човек – въображението на автора е изрисувало футуристични картини, които поразяват с неочакваната си ту нежно-игрива, ту иронично-трагична плътност. Човешката душа и световните колизии дишат в една метафорична свръхпластичност, постигната по виртуозен начин – синтез на пестелива емоция, кристална откровеност и орфически възторг от живота и любовта…
***
В алея тъмна, под клоните липови,
контражурно, на свещ приличаща,
една блондинка гори ослепително
и пламъкът по раменете се стича.
Тази строфа не е откъс – това е ликът на едно поетическо бижу от „Ескизи върху водата”, а такива четиристишия изпълват книгата и формират афористичния почерк на Виктор Мелник, който за мене е гений на поетическата сентенция в 21 век.
Пристига пролетта – като излязла от затвора.
Зарадвана тъй, сякаш отменена е присъдата.
И само сняг, докрай на зимата покорен,
лежи в окопа – покрай сенчестото бърдо.
Къде се крие тайната за обсебващото въздействие на тези стихове? Преди всичко техен фокус е универсалното познание, извлечено от ежедневния битов, природен или личен факт, който обгръща деня на всяко човешко същество – нещо толкова познато и любимо като пролетта, дъжда, часовника, снежинките, тъгата, залеза… Тези понятия обаче не се явяват в стихотворенията като статични елементи – денотати с еднопланово значение. Те са повече от живи същества – със своите лични драми, с намерения и надежди – алегорията е намерила тук своя пристан, а метафоричната и оксиморонна тежест извива тялото на всеки образ до степен на гротескна, но толкова притегателна визуалност. Само родèн поет би могъл да отвори очи и да види как „обличат небесата тежко кадифе” или „дългата цигара на перона свети в непрогледната тъма”… Уж четем описания на състояния – природни, човешки, интимни, а всъщност пред нас е цялата Божия изповед – от паячето до всемира, напластяваното с години като мит за човечеството и неговите прегрешения, защото „кои сме ний – чеда на век невнятен, / залутан сред дръвници и бесилки… / Не сме ли само мислещи прашинки, / понесени от всекосмическия вятър?”
Поезията на Виктор Мелник ни предизвиква не просто да я четем, а да я запечатим в паметта си, защото тя притежава мистична сила и афористичен пламък, с една непрестанно звучаща поанта тя се явява аксиома на жизнен стил, на психически модел, който носи интелектуален комфорт, дори духовен катарзис. Най-точният показател за един поет, че е успял в творчеството си, се крие в усещането на читателя, когато той затваря очи и казва: „Това стихотворение е писано за мене!”. Не знаем как тази поезия би прозвучала на други езици, но на български тя е великолепна в превода на Бойка Драгомирецкая.
Виктор Мелник притежава властта на поетическата илюзия – в нейната живописна паяжина попадат читателите и те искрено не желаят да я напуснат. Тя им дава настроението на пътуващия човек, на влюбения мъж, на ефирната жена, на безмълвния апотеоз и заревото на страданието, защото само „истинското изпитание е безгласно”2.
1Борхес, Хорхе Луис. „Поетическа антология. 1923 – 1977), превод: Рада Панчовска, изд. „Проксима – РП”, София, 2016. с. 35.
2Кръстева, Юлия. „Обладаване”, изд. „Хемус”, София, 1998, с. 61.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post ВАЗОВИТЕ ЕПОПЕИ
Next post ПОГЛЕДЪТ