Мая ВАПЦАРОВА

Има хора, които живеят с миналото, като предупреждение за бъдещето. Но има и хора, които живеят в миналото, защото нямат бъдеще. Така е и с един изследовател на творчеството на Вапцаров, за когото написването на книгата е по-важно от съдържанието й. И как да привлечеш внимание? Като се опиташ да отклониш малко внимание от вниманието към другите. Така е писателската съдба на един писател, който не може да напише нищо ценно от себе си и затова изследва написаното от другите. При това с перото на неудовлетворен човек. Дори когато удовлетвори творческата си злоба с неудоволствието от вниманието към другите, той пак остава неудовлетворен.  Така е и с някои от критиците от типа на писателя Марин Георгиев. Те са като  птиците, които се хранят с мърша. Правят се на хигиенисти, но всъщност това е природата им. Има нужда и от такива. Иначе как ще цениш полета на другите и живата плът.

Удобно е да пишеш неистини с позата на репресиран, потиснат от сянката на митовете. Особено когато този, за когото пишеш, не е репресиран, а просто разстрелян. И когато не си чел историята, а само литературата към нея, се превръщаш в озлобен митоман. Отхвърляш уж създадени митове, за да налагаш свои. В публикация в „24 часа“ авторът несръчно определя себе си като овчарчето Калитко. Но Калитко е литературен герой. А изкривената истина в литературата се нарича пародия. Да издигнеш себе си като унизиш другите, е героична постъпка само в собствените ти очи. И проблемът не е, че Марин е от село Биволаре, а че не може да достигне дори славата на литературния герой Калитко с това, което пише. От друга страна, да мериш ръста на Вапцаров и Смирненски е усилие, подобно на това от две книги да направиш една. Което дори за пораснал писател като Марин Георгиев  е непосилно. Все пак никой няма да го разстреля за това…Вярно е предрекъл Ивайло Петров, този Георгиев ще стане известен. Бъдещето го настъпи. Той падна,друг ще го смени и толкоз. Какво тук значи някаква си личност…