ИРОНИЧНО ЗА СЕБЕ СИ
РОДЕН съм където и когато ми е паднало – в град Дупница на 27 април 1953 г. Имало е и друга възможност. Да не се родя изобщо, но не съм я използвал докрай.
Учих каквото ми харесваше – в Техникума по слаботокова електротехника – София – специалност „Радио и телевизия”, а после – в Техническия университет – София се дипломирах като магистър по изчислителни системи и устройства. Работих по специалността в дупнишкия завод „Хо Ши Мин” като електротехник, сменен майстор и технолог; в Изчислителния център в Благоевград като сервизен инженер; в Югозападния университет – Благоевград като специалист по компютърна техника, но все нещо ме теглеше към писането.
Първият ми фейлетон беше публикуван през 1971 г. в култовия навремето вестник „Средношколско знаме” и беше за училищната лекарка. След излизането му, педагогическият съвет в техникума пет часа безуспешно прави опити да ме изключи, но така и не успя. Спаси ме учителката ми по литература Добринка Кръстева, светла й памет, която убедила другите, че това е художествена измислица.
Публикувал съм над 15 000 материала в повече от 100 издания у нас и в Украйна – най-много във в. „Демокрация”– 9 342 – за кого и за какво ли не, но особена полза нямаше и като че ли се отказах от журналистиката, но от хумора и сатирата – не!
Бил съм журналист във вестниците: „Пиринско дело“, „Разложки край“ , 10 години кореспондент на „Стършел” , 8 – на „Машиностроител“ и 5 – на в. „Демокрация“, все от Пиринския край! Един от създателите съм на първия опозиционен вестник в Благоевград – „Солидарност”. Занимавал съм се с оформление на пет вестника от района.
Но, както се казва, всичко има край – само суджукът има два края!
14 години и 7 месеца работих в „Булгартабак“, но и на това му дойде краят. По това време, докато се правих на нещо, което не съм , а всъщност бях писател под прикритие, чрез издателска къща „Стършел” на бял свят се появиха сатиричните ми фантазии „Птица ли е като птица“ (четири книги в една), които ме уредиха да ме приемат в Съюза на българските писатели
На 23 октомври 2010 г., издателство „Български писател” пусна на пазара скандалната ми книга „Бандитската топлофикация”, която в момента е най-актуалната книга у нас, все едно днес е излязла, защото нищо от това, което е описано в нея, не се е променило. През ноември 2020 г излезе абсурдната ми сатирична пиеса „Мутрата топлофикация”, в която премиерът на страната, който и да е той, участва като глас, затова никой не смее да я постави. С художника Калин Николов измислихме хитър номер – да я поставим в книга и чрез неговите илюстрации да можете да си представите че я гледате в театъра. Книгата се разпродаде само за 57 дни.
Моята реплика „Милост за българския език“ е в учебника по български език и литература на издателство „ Булвест 2000 “ за седми клас.
На рождения си ден през 2016 г., се превърнах в щастливо пенсиониран обикновен български писател, благодарение на поправката “Калфин за Измирлиев”, която ми позволи това да стане с година по-рано!
След 45 години писане на хумор и сатира, получих и първата си първа награда за сатиричен текст от Деветия конкурс за хумор и сатира в Кубрат! А Съюзът на българските писатели ме удостои с уникалната си почетна грамота за принос към българската литература в чест на Деня на будителите – 1.11.2017 г.
Радвам се че през целия си досегашен живот успях да остана само един обикновен български писател и продължавам да не се вземам на сериозно, а това все повече ми харесва…
Автор съм и на двама синове – Борислав и Димитър и на една дъщеря – Христиания и май това все още е най-голямото ми творческо постижение в живота, и най-голямото ми богатство, защото те са много добри хора!
Н А Х О Д К А Т А
ИВАН Стоянов намери чувство за хумор в двора на фирмата.
Вдигна го от земята, поотупа го малко от прахта и се замисли. Ето, каза си той на ум, някой си е загубил чувството за хумор и сега се чуди как да го открие. А в днешно време без чувство за хумор си направо за никъде. И то не е, да кажем, старо, изпомачкано изпокъсано от употреба, като неговото, а съвсем ново, неупотребявано на вид. Само с дупчица от карфица в горния десен ъгъл. Няхора си закачват чувството за хумор с карфица, ама ето на, пак си го губят…
Иван Стоянов реши да направа съобщение по радиоуредбата на фирмата. След половин час прозвуча ласът на секретарката на директора: “Намерено е чувство за хумор в двора на фирмата. Който го е загубил, да се обади на Иван Стоянов, стая № 13, третия етаж.“
Съобщението имаше поразителен ефект. От всички отдели към стаята на Иван Стоянов се стекоха служители от двата пола, които се кълняха в майка си и в баща си, че са загубили чувството си за хумор във фирмата и настояваха незабавно да им бъде върнато, защото без него били направо за никъде, а и съкращания предстоят… Обади се лично директорът. Тия дни заминавал на симпозиум в Копенхаген. Нашата страна имала традиции в областта на хумора и сатирата и те трябвало да бъдат защитени на международната арена. Позвъниха и от Министерския съвет. От НАТО и от Европейския съюз се интересували дали имаме чувство за хумор. Иначе можели да ни изключат… И нека Иван Стоянов бъдел така добър да донесе чувството за хумор лично на министър-председателя, а то щяло да бъде употребено от правителството за националните интереси, така да се каже…
Иван Стоянов се видя в чудо и реши да се отърве от чувството за хумор. От намереното, естествено, защото неговото му вършело чудесна работа, а и никой не се интересувал дали има чувство за хумор…
На другата сутрин постави намереното чувство за хумор в кутия за обувки. Завърза пакета със синя панделка и, когато излезе на улицата, уж случайно го изпусна…
- Господине, господине, нещо ви падна – чу се зад него женски глас.
Иван Стоянов не се и обърна, а хукна да бяга.
АНОНИМНИ ПИСМА
ИМАШЕ един такъв период от време, когато жената на Иван Стоянов започна да получава анонимни писма.
Те пристигаха винаги с понеделник сутринта.
Във всяко едно от тях неизвестният анонимен доброжелател разказваше загрижено за поредната изневяра на Иван Стоянов.
Информацията за събитието беше учудващо изчерпателна, с точно обозначен час и място на действието, както и името на представителката на нежния пол, дръзнала да похити Иван Стоянов.
И кратка биография на прелъстителката.
Не е трудно да се отгатне, че жената на Иван Стоянов с голямо увлечение и нестихващ интерес четеше тези писма и с нетърпение очакваше следващото епистоларно послание.
Едновременно с това фактите я успокояваха, че не само тя прекарва свободното си време приятно и забавно. В същото време я изпълваха със законна гордост, че не се е омъжила за някой мухльо.
Но тъй като не беше вчерашна, тя с нищо не показваше, че знае за похожденията на мъжа си и че е променила отношението си към Иван Стоянов.
Напротив, след като започнаха да пристигат анонимните писма, тя удвои грижите към мъжа си. И непрекъснато се хвалеше пред съседите колко била щастлива, че е намерила идеалния съпруг. А те от своя страна явно и тайно й завиждаха.
В неделя вечер, в потайна доба, след като всички бяха заспали, Иван Стоянов сядаше на масата в кухнята и описваше с анонимно писмо до жена си любовните си приключения през седмицата.
Нежната му половинка беше незаменима във всяко едно отношение, но той не можеше да не й изневерява. Обаче правеше всичко, което зависи от него, за да бъдат образцово семейство!