УБЕЖИЩЕ
Поисках да се скрия в песента,
където твоята душа се бе укрила
под алените звуци на страстта
и на мечтанието синьото огниво,
но нишата оказа се заета!
Светът бе жаден за Любов:
за лунната въздишка на поета,
за музиката звездна на нощта,
за благослова златен на сърцето,
свещеното гнездо на Любовта
със алените звуци на страстта
и на мечтанието синьото огниво…
ПАДАЩА ЗВЕЗДА
Кой ли пръв е нарекъл
оставащия светла следа
метеор
падаща звезда?
Невеж астролог
ли е бил,
или човек,
дал простор
на една мечта –
да улови с ръка
долетяла звезда,
прекосила тъмата
с полет шеметно бръз,
устремен към Земята –
нежносинята Гея,
привлекателна, страстна
като гибелна фея
и привлечен от нея
да гори в бляскъв път,
кратка светла алея
по небесната твърд!
И ЕТО ИДВА МИГ
И ето идва миг,
когато душата
се отделя от телесната обвивка,
напуска земната обител
и се понася към звездите –
една светлинна точка
с огнен трепет
търси своето място
в ефира.
Поела пътя си
сама разбира,
че всичките жадувни
с такава страст неща
тук на Земята,
били са само
земна суета!
За полета безсмъртен
на една душа
ѝ трябват само
две крила!
ЗИМЕН СЪН
Небето е стъклено синьо,
а слънцето – плод неузрял,
то плува над сънни градини,
обвити във снежен воал.
Земята е ледена люлка,
приспала безброй семена,
в очакване – Пролетта – булка,
красавица, щедра душа
да дойде тук с цветна каляска,
със слънчев блестящ ореол
да дари всичко живо със щастието
на цъфтежа и новия плод!
ДУШАТА МИ СЕ БОРИ ЗА ЖИВОТ,
а тялото –
презрял самотен плод,
люлян от вятъра
между обрулените клони на живота,
готово всеки миг да се отрони
и полети към твърдата земя,
от удара да блеснат семена,
отглеждани един живот
в борба и страст
и във отворената земна паст
да чакат повика велик
на Пролетта
за нов Живот!
ЖЕНА – ЖРИЦА!
с железен жезъл
жертвоприношение –
жар – жарава,
жарта остава!
Жар птица
крила разтваря
за полет.
Жена – живот!
Жребии от Бога,
жажда –ражда.
Жужене в зелено
жасминово ухание…
Жена – жрица!
Златна жълтица!
Жерав сам – самин!
Жена – жрица
АМИН!
СТАРАТА ВЪЗГЛАВНИЦА
Мъжът захвърли с погнуса
Старата възглавница
До кофите за смет
И хлътна в близката сладкарница
Да хапне сладолед.
Клошарът с кривия си нож
Разпра възглавницата стара
Куп долари се разпиля
За миг по тротоара.
Мъжът със сладолед в ръка
Крещеше истерично:
„Това е мое!Дайте ми това!
Възглавницата бе на чичо!”
„Къде е чичо ти, момче?”
Клошарът се провикна
И даде да се разбере –
Не ще дели със никой!
Покойникът не беше дал
имането си скрито,
защото рано бе разбрал
кой колко го обича.
В ГЕТСИМАНСКАТА ГРАДИНА
Тревогата е впила тънките си пръсти
в мрака гъст на Гетсиманската градина
и думите молитвени възкръсват
в клоните на старите маслини
с въпросите болезнени на Сина
Божи:
– Аве! Отче, ако може да ме отмине
този час, защото душата ми е прескръбна
до смърт. Знам, за тебе всичко е възможно,
отклони от мене тая чаша,
но да бъде не каквото аз желая,
а желанието Ваше!
И Бог принесе в жертва своя син.
Предаден бе с целувката на Юда.
После изми Пилат Понтийски своите ръце
и пое Богочовекът пътя труден
по Виа долороса със разкъсано сърце,
че бе помилван с бурни викове Варава –
разбойникът, а не на Бога свидното дете,
което саможертвата прие!
Какво, че след това се бе обесил Юда?!
Неблагодарното човечество пое
по пътя свой безмерно труден
без Вяра, без Надежда, без Любов…
Прости ни, Боже, ако можеш!
С Ъ Р Ц Е
Не вярвам,
Че си само
Мускул,
Който движи
Кръвта ми
В живото ми тяло.
Усещам те вибриращ
Нежен съд –
Убежище
На радости
И грижи.
Там и мечтите
Имат таен кът –
Гнездо свещено,
В което любовта
Разлиства цвят
И прави този свят
По-благ и поносим
И лошото
Да чезне като дим.
Тупти, тупти, сърце!
Тупти, не спирай!
От всеки удар твой
Живот извира!
МУЗИКАТА разтваря
Дверите на душата
И тя поема аромата
На пролетния вятър,
На лятото крилато маранята,
На есента на цвят богата –
Зрелостта,
На зимата – тъгата!
И така
Всеки звук,
Преди да разцъфти
И се отрони като цвят,
Трепти и пърха
С крилата на влюбена птица!
Звук след звук се отронват
И трептят, и се гонят
И опиват душата
С питие непознато –
Звезден чист еликсир –
Любов и мир!
