Елка Няголова
Поет, преводач, редактор, антологист. Родена през 1952 г. Учи в СУ „Св.Климент Охридски”. Авторка на романа „Немите камбани”, както и на още 20 поетични книги, публикувани в България. Издала е още 11 книги в други държави – Русия (три книги), Франция, Украйна, Сърбия (две книги), Македония, Полша, Хърватия, Гърция. Носителка на национални литературни награди, сред които: „Южна пролет” – за дебют, „Изворът на Белоногата”- за цялостно творчество, Ботевата награда за поезия (на едноименното издателство), наградата „Мара Белчева”, първата носителка на Голямата награда „Дора Габе” – за цялостно творчество и др. Лауреат е на учредената в Полша международна литературна награда „Белият ангел на поезията”, както и на международни литературни награди в Русия, Сърбия, Латвия, Черна гора, Полша, Северна Македония, Великобритания, Република Сръбска и др. Носителка на Златен диплом в международното литературно движение „Золотой Витязь”- 2020. Поезията ѝ е превеждана на 20 езика. Самата тя превежда от 5 езика поети-класици и съвременни поети – главно от славянския свят.
Член на Съюза на българските писатели. Председател на Славянска литературна и артистична академия. Директор за Балканите на Международната асоциация на писателите. Действителен член на Академията за руска словесност, на Академията на руската литература . Главен редактор на сп. „Знаци”.
Из книгата „Парапет за душата”, 2021
АМПЛИТУДА
Сънувах странен сън: свещта гореше
и капеше болезнено по мене.
Бе август звездочел, ала ми беше
така самотно и така студено…
И все едно, дали валят през август
безкрайно дълги, боси снегове,
дали затрупват суета и слава,
щом теб те няма в моя сън, превзет
от някакви видения мъгляви,
от чакането на среднощен влак,
от болката сред пазвата ми вляво
и от измисления августовски сняг…
Високо е челото на съня ми,
но все едно е кой ще го целуне –
дали светулка в мислите ми тъмни,
или пък този сняг в нощта безлунна.
А август капе в спомените само.
Вали снегът обратно към звездите.
Един мравуняк, скрит под мокър камък,
за несезонни пътища разпитва…
А аз пък – за снега, протяжно-равен,
внезапно във съня ми появил се…
Сънувам просто със отвито рамо.
А ти със топли пръсти ме завиваш…
ДЪХ НА АКАЦИЯ
В паяжината от грижи,
сред календара от знаци,
лепне от сладост – вижте:
бяла крайпътна акация…
Светят нейните гроздове
в тъжните ми пространства,
пълни с безумна проза,
и със отровни страници.
Бяла акация… Спомен
за едно мое хвърчило…
Мина небесните порти,
в облак един закачи се.
Моето детско хвърчило
със аромат на акация.
Още една причина –
за да не мога да кацна!
Махам отгоре. Небето е
сън несбъднат за старците.
Пейка пред портата, ето ги:
гроздове бяла акация!
Лудо ухае навсякъде.
Рай, а не родно кътче!
Татко ми клонче отсякъл е.
Днес след горчилки всякакви
сладките гроздове дъвча…
ОЧИТЕ НА МАМА
А мама внезапно прогледна! Отвъд есента и нататък,
където успя да намери в небесната карта и татко.
Оттам той рисува за нея, дори със очи завързани,
букет теменужки – нежност, която тук стига бързо…
И мама прогледна! Оправя с трепереща длан покривката.
И в книгата поглед заравя. И буквите днес не се крият!
Един по един пристъпват любими поети до мама,
но в самотата й тъмно е, защото мене ме няма!
Пак някъде другаде броди духът ми – песен разплискана.
И Бялото облаче родно прокапва в мен, искам–не искам.
Такова едно, притихнало, преглътнало вик пронизителен,
досущ като този мой стих е, примесен на мама в сълзите…
Как беше текстът докрая, не помня куплета последен.
А мама запява – знае го, щастлива е, че е прогледнала.
И всичките стръмни небета в душата ми кацат чисти.
И Бялото облаче свети – припърхва на мама в очите.
АРМЕНСКИ ОЧИ
Моя детска любов, от мъглявия спомен излязла,
ми тактува сега във три-четвърти валсов такт.
Беше клетка за птица мойта още девича пазва.
И звъняха клавишите, а бемолите се повтаряха.
Музикантът момче бе, почти като мен на години.
И дори не посмяваше да ми каже, че ме обича.
Но очите му черни моя танц със тъга сподиряха.
И нашепваха нещо. Но аз бях само момиче…
Бяха черни очите му – клавиши в пианото старо.
И печални – почти като стенещите бемоли.
Моят малък арменец ми разказваше своята тайна.
Само с музика за мечтите си дръзки се молеше!
А пък валсът бе луд! И прозвънваше в костите!
Аз редях шине след шине. И светът се въртеше!
И земята бе валс. И пулсираше даже и космосът.
Днес не знам: сънувам ли будна или това беше?
Той обичаше мен, аз пък – тази негова музика.
Ни веднъж любовта не попитах: „Ти ли си?”
Беше сцена светът. Всичко друго беше илюзия.
А Чайковски плахо надничаше зад кулисите.
Там кръжаха наоколо тези черни арменски очи.
А денят светлоок бе. А денят бе дете като нас.
Само дето не знаеше още, че пианото ще замълчи.
И ще капят отгоре в годините нотите неопазени…
РЪКАТА ТИ
Свирна влак. Смътно усетих дланта ти.
Търсех в упойката брод през реката
размътена…
Болница. Капка по капка животът отцежда.
Сложи ръка на лицето ми – бликна
надеждата…
Ти ме приведе през оня най-тъмен тунел и
бях едва дишаща. Няма и глуха.
Несмела…
Бях опаковката само на твойто момиче,
с роли сменени – Вергилий
и Беатриче.
Тъмно бе и непрогледно, вреше реката.
Виждах само да свети пред мене
ръката ти.
Здраво тя стискаше моята длан безсилна.
Адът пазачи нямаше. Нито
разсилни.
Ти не се спря дори и пред него. Дръзна!
Смърт и Живот – еднакво в тунела
измръзваха.
Капки любов се вливаха през абоката.
Болница – гара последна между
два свята.
Тъмно. Светеше нейде напред ръката ти.
Как ме възпря тогава – да мина сама
Оттатък?!
Днес тя отново пред мен е – светла химера.
Жив парапет. И дига. Спасителна
бариера…
Пясъкът мокър бавно в конуса ми изтича.
И какво от това, любими, щом съм
обичала?!
ЛЕЧЕБНИЦА
…И къде си излязла в тази нощ предрешена?
Снегове ще покрият до върха силуета ти.
Ти, Душа, на смъртта си една от мишените,
но сега в този сняг цяла в тъмното светиш!
Снеговете високи, снеговете безмълвни са.
И без думи завинаги се прощават с небето.
Ти пристъпваш сега – фосфор сред тъмното.
Ще се хлъзнеш, Душа, здраво дръж парапета!
Не измръзвай, върви, нищо, че си по нощница
в този сняг магнетичен – сомнамбулно видение!
Ще изтръска отгоре ти брашнения кош
Богородица, почнала свойто майчино бдение.
Тя ще меси тестото чак до утрото ранно.
Ще пече за Сина Си най-уханните питки.
Накъде се препъваш по земята изпрана
ти, Душа лунатична? И какво ще Я питаш?
Вече жълти стотинки струва този живот –
не звъни, само дрънка във джоба на космоса.
И сега доктор Сняг всички ангели води –
да лекуват света. Без Любов високосна ли?!…
Снеговете валят като прошка в неделя.
Като сън на дете. Като спомен на старец.
Зачертават смъртта, нов адрес не намерила.
Снегове – вест за нещо, все още не станало.
Ти върни се, Душа, по следите си боси
и със пръсти измръзнали здраво дръж парапета!
Има време за твоите неспокойни въпроси…
Чуй, как никне кокиче
под снеговете!
ОТСЪСТВИЕ
Когато вече няма да ме има,
стремглаво мойте птици ще отлитнат.
Гнездата ще са празен поглед зиме,
вторачен в теб. И нещо ще те питат…
С опашките си-ножици ще срежат
по лястовичи пътя си обратен.
Надежда след надежда, след надежда…
по жицата ще чакаш да ти пратят.
(А помниш ли, мълчахме под гнездото,
броихме белите черупки с тръпка –
гадаехме: какви ли са и колко
измътените пиленца отвътре.)
…Среднощем мои думи ще засрича
самотно като теб среднощно чухалче…
На внуците разказвах тези приказки,
а то подслушвало и всичко точно чуло.
Ще е беглец дори кълвачът близък,
превърнал оня орех в полиграфия.
Печаташе цял ден… А ние в ниското
очаквахме сонетите да прати.
Ще бъдат скрежни утрините скоро,
а ти към изгрева ще се обърнеш гърбом,
ще рониш хляб, приведен на балкона –
да върнеш поне двойка градски гълъби…
Тогава в миг ще разберем, че страшно е
отсъствието на един от двамата.
И глухото, и хлъзгаво пространство,
в което даже птици
вече
няма.
НЕ/ЛИТЕРАТУРНО ЧЕТЕНЕ
Иде време за прочит, най-суровия прочит на себе си –
на живота, пунктирал тези дълги, предълги есени.
Любовта си остана непрочетена книга за слепи.
И напразно се взирам: всички думи в нея са слети.
И очите отслабнаха за моите собствени грешки.
И пробягват през ред и през хора, които съм срещала.
Помътня и окото на деня – как конеца ще вдене?!
Моят ден все премигва със очи на невиждащ младенец.
Иде време за прочит, най-суровия прочит на себе си,
Но през ред се повтарят във живота ми грешки и есени.
Преживявах съдбите на Ботев, на Димчо и Яворов.
А пък свойта пропуснах и сега отмъщава ми, явно.
Иде време за прочит. Но нали есента е предълга,
крие всичко в мъглите, а показва сърдечните дългове.
Задимява душата ми като шума пред зима пожертвана.
А над мен, а над нас сякаш пеят и плачат жерави…
МЕДЕН СЪН
Ако можеше още един живот
да слушаме заедно шепота на дъжда
и да учим легатото на езика му;
Ако можеше тихо, на място,
да се превръщаме в скулптури,
над които сняг да се сипе;
Ако можеше да съберем
сред тревите вечерни пред нас
всички световни оркестри –
и стари, и млади щурци
да следят партитурите трепетно,
докато с теб се целуваме;
Ако можеше още един живот
да раждам мечти и деца,
да вдишвам бебешки сън,
да търся в гънките на чаршафа
едно босо открито краче,
което във тъмното свети…
Ако можеше малка ръчичка
да топли дланта ми студена,
когато сезоните сбъркат реда си,
а космосът диво мълчи,
защото отдавна с човека говори
различни езици и вери…
Ако можеше един живот още
да провираш сутрин ръка
и да чупиш от медната пита
на моя окапващ се сън,
докато ревнива пчела обикаля
оттатък прозореца светнал…
Ако можеше още един живот
да имаме простите земни неща
и на връвчица над нас да виси
парченце небесна халва –
надежда за радост и прошка…
Но как не ти казах: аз съм пчелата,
оттатък
всичките
земни
прозорци!
