Елка Няголова е поет, преводач, белетрист, антологист. Завършила е СУ „Св.Климент Охридски”. Живее от години във Варна. Авторка на романа „Немите камбани”, както и на още 20 поетични книги, публикувани в България, плюс още 11 в други държави и на други езици...
Носителка на национални литературни награди, сред които: „Южна пролет” – за дебют, „Изворът на Белоногата” и „Дора Габе” – за цялостно творчество, Ботевата награда за поезия (на едноименното издателство), наградата „Мара Белчева”, националната награда за родолюбива поезия „Георги Джагаров” (за книгата „Парапет за душата”), наградата на СБП за най-добра поетична книга за 2021 г. – за същото заглавие, наградата „Варна” и др.
Лауреат на международни литературни награди в Русия, Украйна, Латвия, Северна Македония, Черна гора, Великобритания, Полша, Сърбия, Република Сръбска (Б. Х). Поезията ѝ е превеждана на 20 езика. Самата тя превежда от 5 езика.
Член на Съюза на българските писатели. Председател на Славянска литературна и артистична академия. Директор за Балканите на Международната асоциация на писателите. Главен редактор на сп. „Знаци”.
ВАРЕНЕ НА ВИШНИ
И не сладко от дъхави вишни,
варя днес своите спомени.
Те са живи и млади… Издишват
сладък мирис. Прозорец отворен
ме подканва навън да погледна,
там, където децата играят…
Тази стара рецепта последна е
от това, дето някога знаех…
…Бе високо, високо дървото.
С брат ми качвахме се на смени.
Всеки клон бе дърво на живота.
(Но Смъртта бе по-бърза от мене!)
…Вишни късахме с него и беше
най-неземният празник в сърцето.
Вкъщи маминка после вареше ги.
(И за нея днес се присетих…)
И за вкусната тръпна вишновка –
цял живот все си правя от нея.
За избрани приятели – комка.
И проверка – дали вярно пеят…
И с „Обичам те!”, щом ме славят,
дали чува се нотка фалшива.
Затова се препенва сладкото –
да излезе от него горчивото!
Да, излезе. Останаха точните –
под езика си песен да носят.
Бъркам вишневите многоточия –
една тенджера, пълна с въпроси.
Но пред мен се изправя дървото.
Виждам брат си, над него – небето.
Тръпна вишна е само животът.
И в костилката е сюжетът му…
ЛЕПТА ЗА БЛИЖНИЯ
Видях го, че е бос в обувките.
И купих му чорапи – да се стопли.
А после една птица се събуди.
И сряза с ножицата си простора.
Мъжът я проследи с отнесен поглед.
И само се усмихна притеснено
на някакъв неясен детски спомен,
на птицата, небето и на мене.
Тя кръг направи, нещо там изписа.
Едно перо – магическо и бяло,
се завъртя и полетя към ниското,
където с оня мъж за кратко бяхме…
Той мълком се наведе, взе го в шепа.
И нищо повече не бе потребно.
Нечуто този Ангел бос прошепна:
-Перцето бяло всъщност е за тебе!
Стоях като отсечена топола,
изтръпнала, че даже не се сетих:
чорапи му дарих за дните голи…
…А Господ Бог им миеше нозете!
ПРЕДИ ГЕРГЬОВДЕН
На брат ми Георги
Дори не знам: дали пък може
да попрескочим календара,
и да опазим от кръв ножа,
и агнето ни да е даровно…
И живо да остане, цяло то,
Георгьовден, нека бъде милост…
Едно небе над нас – парцалено,
да се окапва с дъжд замислен.
Светецът – с него дума имаме,
той помни оня ден повратен –
на брат си му прошепнах името.
И молех: „Дай ми го обратно!”
Завърза му висока люлка,
съвсем под свода, там, където
ще слуша Божата цигулка,
веднъж в Георгьовската неделя…
Светецът знае, всичко може!
Във всеки храм му палех свещи.
Не му е нужен този нож,
макар че змеят, знам, зловещ е!
Гергьовски дъжд. И агне плаче.
Върви след мене с мокри бърни.
Но моето по-малко братче,
знам – просто няма да се върне.
ЗВЪНАРЯТ
Защо ли в съня ми пак този звънар появи се?!
Видях му ръцете, те бяха с пера, не със пръсти.
Душата ми горе и тя като гълъб уцелен увисна,
невинна в греха си. А беше навреме кръстена!
Дали ще обичаш Звънаря или пък Високото,
е все едно, винаги чуваш – камбана прозвънва.
Изкачваш стълбището, то под нозете ти охка.
Нагоре, нагоре към облака! Няма ли свършване?!
Звънарят… Той също е мъж като всички наоколо,
но вместо с ръце – с криле, въжетата дърпа…
И свят му се вие тъй често, но не от Високото,
а от очите ми, взрени във него предълго…
Камбаните пеят, и плачат, и пулса ми мерят,
нозете ми, стъпили здраво, често отлепват.
И литвам със кулата мислено, с пръсти разперени
над хора, дървета и къщи. И всичко е лесно!
Наоколо само Шагал разлива боите си сини.
Рисува ме как съм крилете си с облак преплела…
Сама. Една птица мистична. Без дъх и без сили.
И даже без близко небе, а към Седмо небе поела.
Звъни във душата! Къртикът под храма се спира.
А дивите гълъби гукат му – моите шафери мили!
Разнасят любов. И с тази любов триумфират!
Отдолу звънарят следи ги. И нощта е мастилена…
Звънарят остана в звънарната – да утешава
камбаните, спрели за миг след любовния плен.
А аз си летя все така. А аз своя сън продължавам.
И мълнии вадя от коленете си разлюлени…
МОНОЛОГ НА ЛЮБИМИЯ
Ти казваш ми: „Колко си хубава,
когато сред знойния ден прибираш прането;
когато нагъваш и подравняваш почти до ръбче
нашите нощи, еднаквите сънища, изтекли
на обща възглавница – глава до глава;
Когато предпазваш от слънцето
очите си – зарзали пъстри, дълго узрявали,
пред тях – аз зная прекрасно! – приклекваха
толкоз двуноги щурци, безкрайно отчаяни
от твоето кротко, но твърдо мълчание…
Когато нагъваш дори въпросите ми,
не прозвучали на глас, а после някак лечебно
слагаш ръка във ръката ми, и слушаме славея,
и думите му разбираме, защото цял живот учим
този най-труден, ала магичен птичи език…
Когато тревите във Тайната ни градина
приличат по цвят и дъх на бретона на Лятото,
току-що подстригано от ножицата на лястовица –
такива „фризьорки” колкото искаш под стряхата,
но ти вече Лятото сгъваш, постой миг така…
Все още не съм ти казал на птичи език:
Толкоз си хубава, когато бавно прибираш прането
и мислиш, че сгъваш чаршафи, калъфки и ризи…
О, не! Нагъваш и изравняваш до ръбче, до гънка,
Душата ми, в жежкото Лято… пресъхнала.”
***
Любимия… Измислях го сто пъти,
а той изписваше житейската ми линия.
Дланта ми бе с видения препълнена –
и стисках я, за да не ги разплискам.
Нощта – едно най-трепетно момиче,
с две обли колена – две месечини,
след сънищата ни току подтичваше,
усмихнато – без всякаква причина.
И само сутрин рано – пресушили,
на сънищата всички земни стомни,
отпускахме канапа на душите си –
хвърчилото да кацне като спомен…
Оттатък хълма на липите дъхави,
оттатък линията светла на живота,
където Божиите бели ризи съхнат,
в простора на небесния ни свод…
Там тънка пелена покрива всичко.
Цъфтят по пет сезона и липите,
Без думи влюбените се обичат,
душите си с целувките опитват…
Ще можем ли и с теб така, Любими –
целувките в печати да превърнем?
Без номер „документът” е, без име,
но е скрепен с целувката ни първа!
Насам към нас калинка приближи се,
Любимият дланта ми в миг отвори:
-Калинчице-калинке, я кажи ни…
ще можем ли пак тук да се повторим?
СЕЗОНИ
Не искам да съм млада. Вече бях.
Сега вълшебна карта е лицето ми:
следи от сълзи и следи от смях
в лъчи от бръчки е Животът. Целият!
Без грим – каква безмерна свобода!
Покрай очите ми ветрило пърха…
Родилната ми бенка – моят дар,
печат небесен и милувка първа…
Челото. Високосно и отвесно.
Не е научено да се покланя ниско.
Единствено пред хляба, щом наесен
небето хляб за птиците поиска.
Трапчинките от двете ми страни –
един мъж с устни там ми сложи знак.
В очите ми сезоните надничат –
ту весели са, ту печални някак…
Променливи. Като самата мене.
„Навярно днеска нейде ще вали…”
От метеопрогнозите – студено е.
А моите сезони в мен се сливат…
Сезон Любов. Сезони Следлюбов.
Синът ми. Златосвилените къдри.
Ръчичките на внуците – свободни
за гушкане. И обичта покълва…
В сърцето. Най-вече в сърцето.
Подобно семчица от златна ябълка
расте и пърха мъничко крилце…
За внуците. За оня мъж. И хляба.
ПОДСЛУШАНО
ОТ БЯЛАТА ЛЯСТОВИЦА
Ще се изправя, разбира се –
летях над места все опасни…
И облаци ме сподиряха,
препъваха Бялата лястовица.
Днес имам толкова работа
в света ни, оглозган от болки.
Но няма ни спирка, ни гара –
с умора да кажеш: „Толкова!”
Подвивам понякога мълком
крило, за кой път улучено…
Не свършва човешката мъка,
но, Боже, не се и научих
да стискам очи пред нея,
и пред черните лястовици –
кълвяха ме, аз им пеех
и скитах от място на място.
И станах надежда, мистерия,
усмивка, просветнала в жиците,
за будните нощи – постеля,
любов, не живяна – от живите.
И притча за болката сляпа –
различните хор си нямат!
Крилото ранено под стряхата
едва ли ще види някой…,
когато в най-слънчева сутрин
се люшне в хамака ѝ ясен,
не песен, не – звънне Чудото
на една Бяла лястовица…
Ще се изправя! Човечество,
не бой се, не гледай тревожно.
А пръстена на крачето ми
самият Господ го сложи…
РЕЦЕПТАТА МУ…
Ти просто помнѝ: когато не можеш и да преглъщаш,
когато ръбът на света болезнено те притиска,
когато те дебне война (войните едни и същи са!) –
и бели пера да погалиш, неистово ти се иска…
Ти просто помнѝ: не е дошъл часът за мечтатели,
не се е разлистило цветето, което наричат „каменно”,
написал е Господ рецептата, но Ангелът не я изпрати,
останала е забравена и някъде там се търкаля…
О, той непременно довечера ще търси в своята чанта,
ще види рецептата Божия и страшно ще се натъжи!
Но ти не унивай, а просто дочакай човешкия час,
когато приличат и хората на Ангели тъжни, но живи!
Ти просто помнѝ: нямаш право на глупави грешки!
Животът не е репетиция, ни шумна Fiesta Brava.
Накрая раздават бонбони, запалват привечер фенери.
И всичко отново започва. Но трябва да стигнеш Края!
А Белият гълъб е гладен. И жаден е Белият гълъб.
И не чудеса очаква, ти просто водица сипи му!
Той знае какво да направи: света оглупял ще разгърди,
ще скъса последното копче на ризата, преди да заспи.
Ти просто помнѝ, че никой от теб да изтръгне не може
дори и един приятел от тези, които в беда са –
сърцето ти болно ги пази, сърцето ти се тревожи,
дори и целият свят със теб да не е съгласен…
Светът не е някъде там, а вътре във теб, в гърдите ти,
където се свива душата за всеки ранен приятел,
където и новините от страшни лъжи са преситени,
и спят небесните пощи, и няма кой вест да изпрати…
Не чакай, а знай, че вестите, ще дойдат направо от Бога.
Насън Го видя със гълъба, но двамата тъжни бяха…
„Човеци, мирът е обич! Души ме за вас тревога…”
И не довърши…, но пазеше с две ръце птицата бяла…