search
top

ЕЛИ ВИДЕВА С НАГРАДАТА „АЛЕКСАНДЪР ПАСКАЛЕВ“

Община Хасково присъди наградата „Александър Паскалев“ за цялостен принос в областта на литературата и изкуството на поетесата Ели Видева. Тя бе удостоена с тази награда от жури в състав: председател Мария Вълчева – зам.-кмет на община Хасково и членове: Йорданка Иванова – началник отдел ОКМДС, Кирилка Страшникова – директор на РБ „Хр. Смирненски“, Деян Янев – председател на ПК по образование, култура и вероизповедания в Общински съвет  Хасково и Недялко Бакалов – литературен критик.

Съюзът на българските писатели поздравява Ели Видева с високото и заслужено отличие.

 

 

 

ЕЛИ ВИДЕВА

стихотворения

 

х х х

 

Ще ми потрябваш някой ден, човече,

когато през гората се заскитам –

през тънкия клонак и през сърцето

на тъмните изпънати дървета.

Ще ми потрябваш някой ден, когато

подобно вълк след мен ще вие злоба

с една едничка цел – да ме убие.

Тогава ще те хвана за ръката.

Началото е някъде назад –

във смоковете, дето непрекъснато

се гонеха в разпененото жито,

за да умрат от удар на мотика.

А дядо ги нанизваше на дръжката

и тръгваше да търси таралежи.

Сега беззъбата луна ни гони

като кандилото на оня поп Матей,

от сто години дето ме измъчва.

Ела, човече, да взривим света,

ако и утре пак е равнодушен.

 

 

х х х

 

…Моите нявгашни къщи

вече отдавна са чужди.

Пътят към тях е пресечен

от еднокръвни разломи

и утаявана горест.

И оживяват единствено

в тънка мъглица от спомени

с покрив, вретено и вратня,

духче и жар от огнище…

…Още ми парят очите…

 

 

 

М А Р Т

 

Снегът се рейна – жив паспал,

засипа хромела на дните,

загърна с репризиран шал

зародиш, в калищата скрит.

 

Калта е повод за живот.

И между свлачища и преспи

покълва бъдещият плод

с предчувствие за есен.

 

 

х х х

 

А пролетта настъпва с росни капки

в зеления косичник на върбата,

в цвета на джанката

и в слънчевото зайче на перваза,

което ми отваря прозореца на заран.

И подозирам:

няма смърт за свят, където дъб покълва

от жълъда и ражда нов филиз.

…Метеоритът, дето ще взриви

бухлатата гора от цъфналите рожкови,

обагрили небето във лилаво,

е още само люспа в космическия хаос.

 

 

 

 

 

АЖУР

 

Стърчеше възелче. И го развързах

да се раздипли на живота бримката,

нагърчена от делнични тегоби,

поизтъняла от любовни урагани

и възлеста като горчилка.

А после си издялах мотовилка,

за да изпъна гранката на дните.

Сега плета дантелата, която

един предателски молец ще разруши.

И въпреки това: наметка, опако, лице

и пак наметка.

С пръсти, вместо куки.

 

х х х

 

Дъждът раздипли струйна пелена

и планината стана някак сива.

Светкавица се вийна, прогърмя

и замириса на сено и дивеч.

 

Щурец се скри под буково листо,

да мине бурята, че да засвири.

Притихна птица в мокрото гнездо

и вятърът се сурна зад баира.

 

А аз потънах в чистия пейзаж,

загърната в дъждовния му плащ.

 

 

 

 

х х х

 

Тревата още е зелена,

а шарени листа я стелят.

Мъглата влиза във владение

на зимния въздушен шелф.

 

И корабът на есента

отблъсква зимните навеи,

които с бистра белота

земята плътно ще насеят.

 

А тя ще се съпротивлява

и още плод ще народи,

и ще заспи едва тогава,

когато семе приюти.

 

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top