Община Хасково присъди наградата „Александър Паскалев“ за цялостен принос в областта на литературата и изкуството на поетесата Ели Видева. Тя бе удостоена с тази награда от жури в състав: председател Мария Вълчева – зам.-кмет на община Хасково и членове: Йорданка Иванова – началник отдел ОКМДС, Кирилка Страшникова – директор на РБ „Хр. Смирненски“, Деян Янев – председател на ПК по образование, култура и вероизповедания в Общински съвет Хасково и Недялко Бакалов – литературен критик.
Съюзът на българските писатели поздравява Ели Видева с високото и заслужено отличие.
ЕЛИ ВИДЕВА
стихотворения
х х х
Ще ми потрябваш някой ден, човече,
когато през гората се заскитам –
през тънкия клонак и през сърцето
на тъмните изпънати дървета.
Ще ми потрябваш някой ден, когато
подобно вълк след мен ще вие злоба
с една едничка цел – да ме убие.
Тогава ще те хвана за ръката.
Началото е някъде назад –
във смоковете, дето непрекъснато
се гонеха в разпененото жито,
за да умрат от удар на мотика.
А дядо ги нанизваше на дръжката
и тръгваше да търси таралежи.
Сега беззъбата луна ни гони
като кандилото на оня поп Матей,
от сто години дето ме измъчва.
Ела, човече, да взривим света,
ако и утре пак е равнодушен.
х х х
…Моите нявгашни къщи
вече отдавна са чужди.
Пътят към тях е пресечен
от еднокръвни разломи
и утаявана горест.
И оживяват единствено
в тънка мъглица от спомени
с покрив, вретено и вратня,
духче и жар от огнище…
…Още ми парят очите…
М А Р Т
Снегът се рейна – жив паспал,
засипа хромела на дните,
загърна с репризиран шал
зародиш, в калищата скрит.
Калта е повод за живот.
И между свлачища и преспи
покълва бъдещият плод
с предчувствие за есен.
х х х
А пролетта настъпва с росни капки
в зеления косичник на върбата,
в цвета на джанката
и в слънчевото зайче на перваза,
което ми отваря прозореца на заран.
И подозирам:
няма смърт за свят, където дъб покълва
от жълъда и ражда нов филиз.
…Метеоритът, дето ще взриви
бухлатата гора от цъфналите рожкови,
обагрили небето във лилаво,
е още само люспа в космическия хаос.
АЖУР
Стърчеше възелче. И го развързах
да се раздипли на живота бримката,
нагърчена от делнични тегоби,
поизтъняла от любовни урагани
и възлеста като горчилка.
А после си издялах мотовилка,
за да изпъна гранката на дните.
Сега плета дантелата, която
един предателски молец ще разруши.
И въпреки това: наметка, опако, лице
и пак наметка.
С пръсти, вместо куки.
х х х
Дъждът раздипли струйна пелена
и планината стана някак сива.
Светкавица се вийна, прогърмя
и замириса на сено и дивеч.
Щурец се скри под буково листо,
да мине бурята, че да засвири.
Притихна птица в мокрото гнездо
и вятърът се сурна зад баира.
А аз потънах в чистия пейзаж,
загърната в дъждовния му плащ.
х х х
Тревата още е зелена,
а шарени листа я стелят.
Мъглата влиза във владение
на зимния въздушен шелф.
И корабът на есента
отблъсква зимните навеи,
които с бистра белота
земята плътно ще насеят.
А тя ще се съпротивлява
и още плод ще народи,
и ще заспи едва тогава,
когато семе приюти.
