Елица Виденова е магистър по журналистика и масови комуникации (ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“), живее и работи във Варна. Нейни стихотворения са публикувани в редица местни и национални периодични издания (сп. „Родна реч“, сп. „Везни“, сп. „Пламък“, в. „Български писател“, сп. „Съвременник“, в. „Словото днес“ и др.). Произведенията ѝ са включени в сборници и антологии, сред които „Българска поезия в XXI век“(2001); „Портрет с пастел – десет български поетеси“ (2003, „Народна култура“); „Поети“ (2003, 2004, 2005, 2015, „Български писател“), „Българска поезия XXI век“ (2015, „Световете“). Автор е на 8 стихосбирки. Печелила е награди от регионални и национални конкурси за поезия, сред които първият Национален конкурс за млади поетеси „Дора Габе“ през 1996 г. Книгата ѝ „Бродница“ е отличена с Националната литературна награда „Владимир Башев“ за 1998 г., а „Яж ябълки и си мълчи” е удостоена с награда „Варна” за литература – 2013 г., присъждана за ярки постижения в областта на културата. Носител е на отличието на Община Варна „Следовник на народните будители“, а през 2017 г. е удостоена от СБП с грамота за принос към българската литература. Стиховете ѝ са превеждани и публикувани в престижни литературни издания на руски, украински, френски, полски, арабски, албански език. Участвала е в редица литературни форуми у нас и в чужбина. Членува в Съюза на българските писатели и Съюза на българските журналисти. Има 25-годишен стаж като телевизионен и радиожурналист, солиден управленски и административен опит. Работи като репортер, редактор и водещ в регионални и национални медии, сред които БНТ (програма „Море” – Варна, сутрешния блок на БНТ „Добър ден, България”) и БНР („Петият сезон” по Радио Варна). Авторското телевизионно предаване за изкуство и култура „КулоарТно” ѝ носи 6 журналистически награди и отличието журналист на годината в областта на културните предавания от Международния журналистически фестивал в Киев през 2003 г. Била е автор, сценарист и редактор на редица документални филми, директор на БНТ, РТВЦ – Варна и БНР – Радио Варна, а от 2017 г. ръководи сектор „Връзки с обществеността“ в Икономически университет – Варна.
АВТОПОРТРЕТ
Тази есен е толкова лятна –
палавее с вкуса на смокиня,
ръсва жълт минзухар за позлата
и се вейва – аха, да отмине…
Заиграва се кротко със кестена
и флиртува кокетно с очите му.
После някак по детски естествено
се завихря ефирно-лъчисто.
Тази есен е лятно момиче,
закъсняло за първото влюбване,
но готово сега да обича
с вечността на последната лудост!
ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА
Виж – ябълката снощи се разлистила,
а март едва пристъпва – бос и сънен.
Не му се вярва сякаш, че наистина
във пазвата му пролет ще покълне.
Не му се вярва, че в съня си
е разлюлял мечтата на дървото…
Но колкото и люто да се въси,
сред клоните ще разцъфти животът.
Плодът ще натежи и ще узрее,
ще се изглади златната му кожа,
най-сладък сок от него ще се лее
и изкушението ще е възможно.
Тогава ще те чакам под дървото.
Ще бъде есен – топла и богата,
а ти ще дойдеш, бързайки, защото
ще те довее пролетният вятър.
Ще ни прегърне ябълката златна
и ще ни скрие в приказните клони.
Ще се обичаме така – до лятото.
И кой от този Рай ще ни изгони?!
УЛИЦА ЗА ДВАМА
„Без обич повече не мога –
ще взема да си купя котка“.
Цветан Начев
Когато всички други пътища се сляха
и „Гра̀фа“ беше улица за двама,
дори дъждът ни заобиколи. Запяха
двуглас дъги във седемцветна гама.
И избледняха старите картини
(от минали животи са пейзажи)…
По улица за двама ако минем,
дали калинка път ще ни покаже?!
Какво че залезът пред нас догаря
като нахален намек за сбогуване?!
Свенливо изчервени светофари
ни подариха време за целуване…
Докато сънен изгрев се пробужда,
под рамото ти ми се сгушва кротко…
От обич каза май, че имаш нужда.
Защо, по дяволите, да купуваш котка?!
СЪЛЗИТЕ НА ТАТКО
Мили тате, сълзите не скривай!
Изплачи ме – в паметта на водата…
(Боже, колко съм мъничка – свивам се
и се вкопчвам до кръв за ръката ти!)
Мили тате, прости, че пак тръгвам
и все бързам по стръмните друми…
И препъвам се… Камък за ъгъл
диря, тате – да му се издумам…
Да ме спре на завоя ми, тате,
да е гръб за опора … Посока?!
Знам, че ти си ми път за обратно,
но ме учи да гледам високо!
НЕДЕЛЯ
Добра причина да живея
са моят татко и детето ми.
Любовите? Тях вятър вее ги,
попътно вихри – мимолетно…
Със мама исках да споделям
усмивката на дъщеря си,
но Господ я прибра в неделя –
ден, който не дели, а тя угасна…
Неделя е… Замесвам пита
с мая – по мамина рецепта…
Тестото бухва – аз политам
към спомена как то полепва
по белите ръце на мама…
И после дом е, и съм малка,
и никакви тревоги нямам,
преглъщам първия си залък…
Неделя е… На хляб ухае –
добра причина дъщеря ми
да позвъни, защото знае,
че вкъщи я очаква… мама
РАЗРЕЖДАНЕ НА КРЪВТА
Череши, череши, череши,
прегърнати двенки по две,
а мама косите си реши –
във свилата гребен снове…
След малко и моята плитка
ще върже с черешките тя.
„Харесва ли ти?“ – ще попита.
Ех, мамо, каква красота!
С черешките да ме закичиш –
най-скъпият аксесоар…
Как исках на теб да приличам
с рубиновия ти дар!
Череши, череши, череши…
Задушница, мамо!
Към тебе вървя…
Преглъщам костилките днешни –
от сладкия спомен кървя…
ЖАЖДА
Като дрипава черга увисна небето…
Парцаливите облаци – кръпка до кръпка,
да зашива с ръждива губерка заето е –
не пророни сълза върху житото стъпкано.
Сее мълнии то, громолѝ и се въси –
живо пиле на тоя харман не остана,
всяка твар от полето пропъди с гнева си,
а земята се пукна като зейнала рана…
Тъмна дрипава черга небето простира –
под покро̀ва ѝ плахо мъждукат звездици…
Ожаднялото утро росата по капка събира.
И отглежда си кладенче в стъпка на птица.
ПОСВЕЩЕНИЕ
И притихнах по залез край брега на реката,
щом животът по земния път се окръгли.
Бях момиче, а после – съвсем непозната,
бродница бях – спирах остро, на ъгъл.
Бях красива и дива – очи приковавах,
щом се вейнех ефирно по ръба на пейзажа
и обречени бяха с мимолетност – в забрава,
всички други картини – като фон маловажен…
Пеех песни, с които гласът ми кристален
озвънѝ до зора рой души непробудни…
Но… понякога тихо и кротко пристанал
измълчаваше крясък от болка – до лудост!
Бях добра. И пътека ви бях – да вървите
върху моето стъпкано тяло, защото
вярвах в знаците, тайнствено скрити
във ковчега на Ной с генетичния код.
Бях… Сега съм приседнала кротко и тихо
на брега, а реката небрежно водата си носи…
Търпелива съм… Черната мина – отпих, но
идва златната – скачам!
А вие си гледайте косо!
МОЛИТВА
За дом те моля, Господи, за дом!
Не къща, не палат ти искам, Боже,
а тихо място за покой тогава, щом
изляза от поредната си тясна кожа.
За дом те моля – покрив и подслон
след есенния октомврийски дъжд,
с един надвесен над света балкон,
на който да ме чака онзи мъж,
комуто дом да съм самата аз…
Ръждясалата брава да е смазал,
за да не я разбивам и на глас
душата си докрай да ми разкаже…
Ръцете му да са приют за мен,
в очите ми да тъне – без тревога…
И в ледна зима, и във летен ден,
да сме си дом един на друг, за Бога!
НАЗДРАВИЦА
на Асен и Любен
Е, хайде, момчета, прегръщайте чашите –
луната катери се кротко по насипа,
денят превали и съвсем ще отпраши,
а вие седите на сухо край масите.
Големи момчета, а малко наливате…
Сипете, пък поводи винаги има –
и хващат за гърлото, и са стипчиви,
и топло заливат студената зима.
Причини да искате! Щедър, животът ни,
от всичко във крехките чаши налива –
ту сладка отрова за лек на самотните,
ту буря любов – до препиване…
Наздраве, момчета! И пийте до капка –
от мъка, от радост или за насъщния,
или за това, че все още ви чака
онази любима жена – за прегръщане!