Иван Д.ХРИСТОВ

Познавам поета Усин Керим /1928 – 1983/ от ученическите си години в Чепеларската гимназия. Бях възпитаник на дома за юноши „Дичо Петров“, където се проведе и литературна среща с него. Още в началото ме впечатли неговата внушителна и симпатична външност – едра снага, мургаво лице и буен перчем.

Спомням си, че първите му думи към нас – възпитаниците от дома в Чепеларе – бяха: „Деца, аз съм циганин. Вашите баби сигурно са ви плашили, че ако не слушате ще ви дадат на циганката“. Много вълнуваща беше литературната среща, най-вече заради прекрасните му и обсебващи ни стихове, които той  рецитира, както и неговата пряма искреност при общуването му с нас.

Поетът Усин Керим е роден в Тетевен, но по-голяма част от живота му преминава в родопския град Чепеларе, откъдето е и съпругата му. На негово име Община Чепеларе учреди и национална литературна награда. Автор е на 12 стихосбирки, сред които се открояват: „Песни от катуна“, „Очите говорят“, „Под синия шатър“, „Кон жадувам“, „Халище“, „Като прашен скитник се завръщам“, „Лирика“…

Още с появата на първата му стихосбирка „Песни от катуна“ /1959/ големият литературен историк и критик Пантелей Зарев дава висока литературна оценка в списание „Пламък“ за поезията на Усин Керим: „Неговите творби излъчват едно свежо дихание, напомнящо ни  сладостно вълнение, което сме изпитали от допира с природата, радостно вълнуващият трепет на живи хора, мъките и болките им. При Усин Керим поезията се ражда непосредствено от душата му“.

Дори самата поетеса Елисавета Багряна, впечатлена от дебютната книга на добилия веднага популярност поет, и по-точно на стиха му „…орехът все у тях се рони“, възкликва: „Че това е един нов Яворов! Ако поетите можеха да възкръсват, това е един нов Яворов – същият огън, същата интонация, същите тоналност и мелодия“.

Сред най-емблематичните стихотворения на Усин Керим са: „Бабахък“, „Песни за Ата“, „Кон жадувам аждраханин“, „Син“ и други. Те ни покоряват с автентичната си и оригинална образност, запомнящи се лирически герои и нюансирана емоционалност, чрез страданието, любовта, драматизма и хуманните послания в тях.

Едно от най-хубавите стихотворения, наситено с драматизъм и психологически обрати, е „Бабахък“. То е лирически разказ за любовта на двама млади – Мето и Арифа – „мома тънкоснага“, която е продавана от баща си на друг, нелюбим момък: „ А Мето все стиска камата си крива – /трепери и чака!/ Трепери и чака! / Но виж пазарлъкът е вече направен/ и може би скоро камата ще блесне…/ И нека, бабахък, във тебе удари, / както светкавица удря в дънер/ прогнил и ненужен. / Във тебе, бабахък, – /неписан закон, /страшен закон, /бащин закон,/ бабахък“.

Усин Керим е уникално явление в българската литература – поет с неповторим глас. Според писателя Светозар Казанджиев той е „единствения поет – циганин, въздигнал се до висините на националния ни литературен небосклон“.

Произходът и нелеката житейска биография на Усин Керим са белязани с екзотика, страдания и изпитания. Те разкриват принадлежността му към емоционално-песенното начало в творчеството му: „Роден съм аз сред Бели Вит, / под плачещи върби, / де скръб с бургия върти сърцата / и тегне глад в брашнените торби“.

Стиховете за любимата му – „Песни за Ата“,  разкриват не само неподражаемия талант на поета, но и скиталчеството като негова родова страст: „ Пей ми, Ато, / пей ми, мила, / пей ми песни стари, / как в полята, / в дъжд и вятър / скитат катунари“.

Никола Инджов пише в спомените си за поета: „Усин Керим бе циганин, когото не искаха да назоват циганин, а пишеше поезия, която искаха да остане циганска. Но той бе истински надарен и едва ли литературния му талант можеше да се реализира единствено чрез етническа екзотика. Вътрешния свят на Усин Керим е много по-просторен“.

Поетът има специфична поетическа нагласа  към предметното и природното, а възторгът му от тях  изразява  с елегичен тон: „ Бели Вит развява грива, / звън от букови гори. / Пее пак за теб щастливо / твоят син Усин Керим“.

Правилно отбелязва Снежана Пейчева, че Усин Керим притежава таланта да внушава любов към обикновените неща от живота“.

Природата в неговите стихове е въздействаща със своята метафорична образност и лирическа зрялост на изказа: „С вик край мен елен притича,/ совна се авлига./ Като старо газениче/ слънцето премига“.

„Той имаше сетива за тайните и очарованието на планината, общуваше с нея като с живо същество“ – казва за него литературният критик и издател Стою Вартоломеев.

Поет с трудна и неповторима съдба е Усин Керим.  Стихотворението му „Сто мътни дни“  е своеобразна лирическа реплика спрямо поемата „Дни на проверка“ на Пеньо Пенев, особено финалната му строфа: „Сто мътни дни  и сто тревожни нощи… / Очите ми замрежва жълта прежда,/  Аз дишам аз, живея аз все още/ със зрънце от своята надежда!“

Мотива за равносметка и характерните за поета драматични интонации срещаме в едно от късните му стихотворения –„Петдесет години“: „В зной се гънах като корен, / вятър зъл ме роши, / Скитник бях и срещнах хора,/ и добри, и лоши“.

Стихотворението му „Като прашен скитник“ е също  драматична равносметка на лирическия герой, който споделя:  „Към самия себе си отново/ като прашен скитник се завръщам“.

Изповедната лирика с елегичен характер съпътства живота на чувствителния и болезнен поет. За това и усещането му за продължителност на живота чрез словото намира своето отражение в стиховете: „В тегла живях, но в тях не се калих – / във огъня прегаря и стомана. / Но може би поне едничък стих/ от мене на земята ще остане!“

Усин Керим носи стоически своя тежък житейски кръст – разочарован и обезверен от заобикалящата го действителност:  „Днес да потъна в земята,/ Вит да ме влачи студен,/ пръст няма, кой да поклати, / не да жали за мен“.

Самобитният поетичен глас ще продължава да буди гражданската ни съвест и човещина, защото ни завеща своето послание: „ Има думи – кажеш и забравиш./ Има думи, цял живот се помнят./ Има песни – чуеш и отминеш./  Има песни влизат ти в сърцето./ Има обич – любиш и разлюбиш, / има обич – обич дор до гроба“.

Усин Керим остави незаличими следи в българската литература. Неподправената в тях драматична съдбовност и фолклорно-песенният им изказ продължават и днес да вълнуват и да будят размисли.