ЕЛИН ПЕЛИН ИЛИ БЪЛГАРСКАТА ИДЕЯ

      ЕЛИН ПЕЛИН ИЛИ БЪЛГАРСКАТА ИДЕЯ ЗА СВОБОДА

                                    СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО

 

                                                Панко Анчев                                   

1.

Елин Пелин (роден през 1877 г., т.е. по време на Руско-турската освободителна война) е от първото поколение български писатели, формирало се идейно и творчески в годините след Освобождението. То не е свидетел или участник в национално-освободителните борби и не сравнява животът „сега” с този, който е бил „преди”. Идеалите на Възраждането са идеали на други хора, поради което не изпитва тяхното разочарование от крушението им в новата епоха.

Най-важният проблем, който литературата на Българското възраждането трябваше по волята на историята да реши, бе проблемът за свободата. Самата литература бе включена активно в революционните борби за национално освобождение и показваше как народното страдание отключва в душите на честните хора стремежа към свобода. Тази свобода, разбира се, бе твърде абстрактна в представите на литературата, но достатъчно привлекателна, за да увлича в постигането й все повече и повече народа. Благодарение и на литературата национално-освободителната революция се превърна в общонародна задача. Свободата е смисълът на живота на героя в българската литература до Освобождението – толкова желана е тя и с толкова усилия се постига.

Историята на Българското възраждане е история на обуржоазяването на българския народ и превръщането му в нация. Впрочем, по своята същност и произход нацията е вече буржоазна, тъй като е продукт на буржоазната епоха. Но тя е буржоазна „за себе си”, но не и „в себе си” (Карл Маркс). Създаването й и формирането на национално самосъзнание не е еднократен акт, не е проблясък в очите на народа, а дълъг процес на формиране на определени качества. Самоосъзнаването минава през различни преображения, формира се бавно, като акумулира идеи за себе си и за собствения си опит, проявява се в колективното поведение на съставящите нацията елементи. Преобразувайки се в нация, народността започва да се събира, да се обединява и да действа едновременно и заедно, да мисли и говори на един и същ книжовен език, да създава своя култура и литература, които я изразяват като самостоятелен колективен субект.

Един от знаците, че нацията вече се формира, е промяната в разбирането на понятието за свобода. Средновековният човек възприема свободата в нейния християнски смисъл, като право и възможност за избор между Бога и „този свят”, между доброто и злото. Тя няма никакъв политически смисъл и не се отнася до социалните зависимости на човек от човек, които е отредил Бог. Всеки е свободен, понеже не може да бъде друг и защото тази свобода му е дарена от Твореца „на всичко видимо и невидимо”. Модерната личност обаче осъзнава зависимостите в обществото като не-свобода, като робство. Тя е провъзгласила, че притежава права по рождение, че се ражда свободна и никой не може да й отнеме тези права и да я постави в подчинение, което не е регламентирано от законите. Антропоцентричното време отрежда на човека нова длъжност – да смята, че е всесилен господар на всичко и дори че му е дадено правото сам да твори битие.

Промяната в отношението към свободата е революционен акт в човешката историята, поврат в съществуването на света.

Българското възраждане зрее заедно с идеята за свободата. Тя става все по-отчетлива и влива все повече енергия и стремеж за осъществяване у новия българин. Българският свят се превръща в територия на революционен патос, макар подготовката за самата революция да върви бавно и трудно, като самият свят с неговата икономика и начин на устройство се променя бавно и бавно придобива нужния на революцията социален и политически облик.

 

2.

Освобождението е начало на нова епоха в развитието на България, рязък поврат в нейната нова история. Личността попада в друга ситуация, живее в нови условия и развива нови качества. Тя се изправя пред реалности, за които преди дори и не е подозирала, че ще съществуват.

Иван Вазов пръв разсея илюзията за осъществената идея на Българското възраждане. Той, заедно с Константин Величков, Захарий Стоянов, Петко Р. Славейков, бе потресен от плодовете на извоюваната свобода, от наглостта и бруталността на свободния буржоа. Видя се как се е променил българският свят, какво е останало от неговата предишна романтичност и социална енергия. Писателите, които са живели в робство и са участвали в революционните борби, преживяват лична драма от крушението на идеалите, на които са се били отдали и чието крушение се извършва пред очите им. Но след тях идват други, които нямат този спомен и наблюдават реалността такава, каквато е, без да я сравняват с някаква предишна. Те са неин продукт, нейни очи и самопреценка.

Какво става със свободния човек, след като е получил свободата?

Ето големият проблем, който анализира в своето творчество Елин Пелин.

Аз поставям Елин Пелин в друг социален контекст, в който творчеството му излиза от обикновеното изобразяване на българското село и проследяване конфликтите в него, защото пред писателя стои друга, много по-значима социално-естетическа задача: да покаже дълбоките изменения в обществото и човека в резултат от смяната на епохите, от извършената и извършващата се все още буржоазна революция. Това наистина е огромна творческа задача, възложена на Елин Пелин от историята; задача, която е по силите единствено на най-великите писатели.

В този контекст се вижда каква грандиозна социална панорама представлява творчеството на Елин Пелин. Писателят не е просто изобразител и критик на живота в българското село, но и изобразител на българския свят в неговата цялост и най-вече на това, което той е след утвърждаване на буржоазния начин на живот и буржоазното устройство на обществото. Всеки негов разказ е част от картината на този свят, а героите са различните му конкретизации чрез човешки постъпки и проявления на неговата същност. Личността е продукт на обществото, на социалната система и действа съобразно техните закони и правила. В нея се съдържа обществото. Личността е, така да се каже, обществото „в снет вид” и чрез нейното битие можем да съдим за битието на цялото общество.

Със слепите си очи Вазовият дядо Йоцо видя мечтата си: български офицер, железница, българското знаме. Те бяха за него свободата. Тя е раят, за който се молят християните. За героите на Елин Пелин българският свят е творение на сатаната и целият е в грях. Злото е победило и се е настанило удобно и е обсебило всичко. Хората са се настроили един срещу друг и вместо да се обичат и спогаждат, изпитват неприязън, готови са на всичко, за да изместят другия, да го обидят или му отмъстят. Но не от лошо сърце, а защото иначе сами ще загинат или ще бъдат нещастни и няма да могат да устроят живота си. Човекът на Елин Пелин не се страхува от нищо. Той иска и трябва да получи това, което иска. А иска, защото не притежава.

Страхът от Бога, който бе характерен за средновековния религиозен човек и донякъде и за възрожденския, у героя на Елин Пелин вече е преодолян. Ние виждаме как този човек, макар слаб и беден, намиращ се в ниските социални слоеве, безвластен и ограничен, има съзнание за своята неповторимост и значимост и претендира (макар и само вътре в себе си и в душевните си страдания) за всесилие и право да се разпорежда със собствения си живот. Той знае, че вече е свободен да иска и иска категорично и неотстъпно. Дори и „малкият човек” е голям в представите си и равноправен в претенциите си на останалите, защото е осъзнал свободата си. Това съзнание поражда драми, понеже е неизпълнимо, но в същото време отключва агресивност и жажда за отмъщение. Силата на буржоазната свобода да правиш това, което искаш и което смяташ, че имаш право да вършиш, отваря амбиции и мотивира волята за действие. Тази воля променя нравите, разрушава традициите, премахва предишните забрани и налага нов обществен ред и морал.

Не е случайно, че в разказите си Елин Пелин подлага на критика духовенството и религиозните вярвания. Аз не знам дали той е бил вярващ и църковен човек, но творчеството му показва разколебаването в религията. Чрез Елин Пелин българската литература заедно с българското обществено съзнание преживява онова, което западната култура преживя в началото на Ренесанса с произведения от типа на „Декамерон”, „Гаргантюа и Пантагрюел” и „Дон Кихот”. Отхвърлянето на религията и вярата е отрицание на обществения ред и морал, на начина на живот и обществения ред. В „Напаст Божия”, например, проблемът е в нежеланието на младите да се подчиняват на установеното и на властта на някога най-силния в селото – свещеника. Те виждат причините за нещастията и страшната болест не в безверието и греховете, а в чисто конкретна и материална причина – заразения кладенец. Сюжетът е по-скоро символичен, отколкото реалистичен, защото едва ли ще се намери човек, който да се противи на разумни доводи – особено когато става дума за премахване човешките причини за страшната епидемия. Но проблемът в случая е „принципен”. Дошло е време да се отхвърли една власт и младите се чувстват свободни да го направят, а писателят конструира характерна и правдоподобна за същността на проблема  история, в която да постави двата враждуващи лагера, да ги сблъска и остави тези, на чиято страна е времето, да победи.

 

3.

За новия човек, какъвто е героят на Елин Пелин, свободата почти винаги е неподчинение. В цитирания вече разказ „Напаст Божия” младите не се подчиняват на стария ред, а възрастните – на новия, който очевидно е по-суров и по-строг и не позволява дълго да му се съпротивляват. В „Косачи” Лазо ще изостави другарите си косачи и ще избяга тайно при младата си жена, на която не вярва, че ще го чака търпеливо да се върне от гурбета. Свилен от „Край воденицата” ще съблазни невярната си годеница Милена, оженила се за друг, а пък Лисичката с хитрост ще отнеме пушката на конвоиращия го стражар и ще избяга от чакащото го правосъдие; Липо от „Престъпление” ще отмъсти с убийство за поруганата си сестра и изгубения си живот, защото няма друг начин да възстанови справедливостта и хармонията в своя личен живот. Андрешко ще изостави в блатото бирника, тръгнал да наказва селския бедняк и така ще прояви солидарността си със своя равноправен събрат. Всички са нещастни. И може би нещастието е другото име на тяхната свобода.

Но постепенно героят на Елин Пелин започва да разбира, че не е свободен; че свободата му е илюзорна и само го прави по-нещастен, понеже го тласка към грехове и престъпления. В свободата си той е безпомощен. Не това е искал българският свят, ала това е получил.

Този проблем е развит и показан убедително в повестта „Гераците”.

„Гераците” е творба, която показва новия етап в развитието на българската социална действителност и на българското обществено съзнание. Това съзнание започва вече да се замисля над причините, които предизвикват страданието и ограничават човешката свобода. Човекът постепенно се приспособява физически с новото си състояние, свиква с него физически, но продължава да се бунтува в съзнанието си, не се примирява и упорства в желанието си до постига хармония и ред. Ала усеща, че и сега е безсилен; че пред него се издига висока стена и не е в състояние да я преодолее, защото е привързан към бита си и не му е позволено да се откъсва от него.

Елинпелиновият свят е построен на крехка основа, постоянно застрашена от срутване. Срути ли се тя, този свят рухва, съдбите на хората се объркват и животът им напълно се разбива. Разбитият живот – това показва в по-късното си творчество Елин Пелин. Животът е разбит, когато разбереш, че е такъв, т.е., когато осъзнаеш безпомощността и безсилието си, липсата на бъдеще. „Гераците” разказва за разбити животи и за съзнанието, че вече нищо не може да се направи и че всичко е безвъзвратно изгубено. Тогава за какво да живееш? Какво можеш да спасиш?  А и защо да го спасяваш? Човек е свободен, но безсилен. Това свобода ли е? Какво следва от тук насетне? Елка ще умре, Павел ще се пропие, Захаринчо ще остане без баща и майка и ще се изгуби в градската суета и мръсотия. Старият Герак ще изпълни и последния си дълг към своя внук, а после ще се остави на края… Всеки е получил, каквото му се е полагало. Раздаденото от живота нито може да се откаже, нито да се замени с нещо друго.

Едва освободил се от политическото иго, пролял кръв и изразходвал сили за своята свобода и укрепване на единството си, българският свят се разпада под напора на социалното разслоение и установилите се политически и икономически порядки в него. Семейството на Герака също се разпада. Членовете му се сблъскват едни с други, не защото са зли по природа, а поради това, че са обсебени от зли социални сили, които ги принуждават или да бъдат егоисти, за да оцелеят, или да останат тихи и състрадателни, но да загинат социално и физически. Повестта блестящо показва процесите в българския свят в началото на века и цената, която българинът плаща за своята свобода.

Новото обществено устройство с неговите нови закони и нов морал изискват нови хора. Нравствено чистият и живеещ единствено с труда и състрадателността си, трябва да отстъпи на този, който трябва да печели, да богатее и поробва социално и политически другите. Това е новата личност на времето, новият господар на българския свят. Буржоазната свобода е състояние на ограничен кръг хора. Останалите са длъжни да се подчинят. И толкова. И се подчиняват. Елинпелиновите герои не са бунтари или отмъстители. Те са сурови и жестоки в насилието и търпението си, но не протестират, не се стремят да променят своето и на обществото състояние. Бунтарят ще се появи в друго време и в други условия и ще мотивира своя бунт с политически аргументи, които ще превръща за по-голяма убедителност в нравствени. Сега герой на времето е примирилият се, разбралият, че е по-добре да не възразява, за да му е по-спокойно и безопасно.

 

4.

Героят на Елин Пелин смята, че разполага с живота си и прави с него, което си пожелае – дори да се самоубие. Но той може да разполага и с чуждия живот, за да отмъщава на тези, които са му направили зло. Понеже живее откъснат от другите и единствено заради себе си, този герой дръзко нахлува в техния бит и ги прави нещастни и излишни. Той често обезсмисля с постъпките си чуждия живот, опустошава го със своята алчност и егоизъм. Не е възможно двама души едновременно и заедно да бъдат доволни и щастливи, да живеят безбедно и в любов. Толкова е силно центростремителното напрежение между хората в обществото, че за да е един доволен, други двама трябва да са лишени от нещо, което им е много скъпо и необходимо.

Такава е свободата на българския свят в повестта „Земя” (повестта е отпечатана през 1922 г.), която показва състоянието на българския свят след нещастните изпитания от първото десетилетие на ХХ век.

Бедният в този свят притежава свободата да избира между примирението и отмъщението, а богатият – между „да има” и „да бъде”. Който е беден, се бори с живота, за да не стане по-беден, а богатият постоянно иска още и още. И не защото му е необходимо, а от егоизъм, алчност и злоба. Впрочем, не само заради това. Българският свят толкова се е променил, а заедно с него и населяващите го българи, че вече е трудно да се обясни какво определя поведението им и защо свободата, вместо да ги прави добри и да им дава възможност да развиват своите способности и добродетели (както смятаха, че ще стане нашите революционни демократи през Възраждането), у тях се вселиха дяволски подтици и започнаха да воюват помежду си.

„Да имаш!” – това е свободният избор на Иван от повестта „Земя”. И той го прави. И съселяните, кой повече, кой по-малко, са избрали същото и са го предпочели пред „да бъдеш”. Собствеността, имотът, богатството са главните добродетели на новото време. Преди Освобождението не-свободният българин ценеше други качества у себе си и друго смяташе за по-важно. Макар материалното притежание също да му бе необходимо. Но за него то не бе най-важното и най-належащото. Тогава бе още живо религиозното чувство и страхът от Бога. Тогава човекът имаше друга свобода, макар да бе поробен политически.

Героят на Елин Пелин в повестта „Земя” е буржоазен човек, но още не е станал истински капиталист, преследващ печалба заради самата печалба, а все още само обсебен от собственическо чувство, за когото земята е фетиш и колкото повече я притежава, толкова повече я желае. Свободен да иска да има и да получава, той се превръща в роб на притежаването. И тази страст го кара да погазва нравствените норми, да извършва престъпления и да убива себе си. Силата, която му дава подобна свобода, е неговата убийствена слабост, разяждаща душата и опустошаваща личността му. Нравствената гибел е последвана и от физическа.

 

5.

Една от свободите, които новото време даде на българския свят, е свободата да иронизира и бичува Църквата и свещенството. Няма друг български писател толкова атеистично настроен и който с подобна злъч да изобразява църковните служители като Елин Пелин. Той им отнема всякаква святост и истинска вяра и ги показва алчни, прости, греховни и порочни – хора като всички останали. Че те по начало са хора като всички останали, е вярно, но Елин Пелин ги обвинява, че са приели свещенически сан от корист и алчност, от мързел и глупост, за да изживяват живота си по-лесно и богато – и то на гърба на простия и лековерен народ, когото те заблуждават, за да го използват.

Отношението към духовенството и Църквата е също показател за степента на „освободеност” на обществото и на отдалечеността му от Средновековието. Но как да бъде друго отношението към религията и вярата, когато българският свят вече е обсебен от буржоазните страсти и се е изпълнил с борбата за богатства и оцеляване, с усилия да се устрои материалния живот, а не духовния. Всичко е на земята; тук трябва да направим нещо, за да се спасим от глад, студ, бедност, умопомрачителен физически труд, от природните бедствия и човешката злоба и жестокост. Ако не се предпазиш сам и ако нямаш сили да се бориш със стихиите, как и защо ще живееш, кой ще ти помогне. Дори и Църквата не ще успее, защото нейните служители са също такива хора, които се борят с живота и искат да получат повече от него. Ако това, което проповядват, беше истина, те нямаше да са такива – ето логиката на буржоазния човек, изправен пред изпитания и очакващ реална и конкретна помощ в момента, а не „живот в бъдещия век”.

Подобно негативно отношение изпитва българският свят и към държавата и нейните чиновници. Всеки, който „не работи” и си изкарва прехраната, като стои  в стая или говори, е достоен за присмех и презрение. Държавата само иска и взима; тя обслужва богатите и насилва бедните, подчинява ги, отнема им залъка. Героите на Елин Пелин не само не обичат държавата и се страхуват от нея, но се съпротивляват срещу нейните изисквания и действия. Тя е силна, но те са още по-силни с иронията и хитростта, с които си служат умело и винаги на място. В българския свят все още няма политическа съпротива, която да прераства в бунт или революция. Но тя зрее заедно с промените в общественото съзнание и с преображенията на идеята за свобода. Героят на Елин Пелин още не си е дал ясна сметка кой е виновен за неговото състояние и как може да се промени то. Той още устройва бита и обществото, но неговият инстинкт за самосъхранение отваря очите му и ги прави по-зорки и ги насочва натам, накъдето е източникът на злината. Засега – за да се пази и предпазва от неочакваните удари, но по-късно и за възмездие. Той вече показа, че може да отмъщава за нанесени лични обиди и унижения… И че сили и свобода да въздава за посегателства върху себе си има предостатъчно.

 

Погледнато откъм идеята за свободата, творчеството на Елин Пелин придобива особено значение и мащабност. Той показва един етап от развитието на българския свят, фиксира и формулира промените, извършени в него и рисува образа на променения българин след Освобождението. Тук именно виждаме как назряват процеси, които само след едно десетилетие ще се откроят в българското общество и ще бъдат показвани в дълбочината им от българската литература.

Изминала е цяла епоха.

Предстои нова.

 

Панко Анчев

 

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post 115 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА АНГЕЛ КАРАЛИЙЧЕВ
Next post ФИНАЛИСТИТЕ НА РУСКО-БЪЛГАРСКИЯ КОНКУРС