Елена Диварова е автор на четири стихосбирки и на книгата „Да погледнеш към себе си“ (1999) – анкета с литературния изследовател Стефан Памуков. Има публикувани очерци, репортажи, поезия и литературна критика в регионални и национални издания. Нейни творби са поместени в сборници с поезия в Германия, Полша, Русия и Сърбия. Прави преводи на съвременни руски поети, публикувани в българския печат. Член е на СБП, на Съюза на научните работници в България, на Съюза на българските журналисти и на Дружеството на пловдивските писатели.
ДАМАР
Колко мъже преди мен
проливаха пот
по тази скала?
Затова е солена.
Стъпих на голата жила,
взех живот от солта.
И сега ми е лесно
да вадя успехи.
И ми е леко да пълня вагони
с философии, въздишки, напътствия и умения.
Защото до тук стигна друг.
Да мълчим!
Дамарът е място за приношение.
КУКЕРИ
Викат срещу студа,
скачат, гонят несретата.
Страшни са и са шарени,
шарени са и весели.
Те са внуци на вятъра,
те са братя на халите
и изпълват мегдана
като пламнало щастие.
Щастие – че сме заедно,
че надвиваме зимата
и че скоро ще хванем
за рога, за копитото
онова необяздено,
непребродено време…
Скачат кукери, скачат –
гонят злото!
Студено е!
КАМЪКЪТ
Той е толкова млад, още малък.
Весел, умен и лаконичен.
Търпелив.
Тренира карате.
Лети далече,
идва от близо.
Той е ъгълът на домашната църква.
Камък със жилка желязна и златна.
Влиза в сърцето и го обръща,
после
отваря вратата.
ПЛОЩАДЪТ В БРЕСТОВИЦА
Над Брестовица пада сняг, покрива
площада и годишните му кръгове.
Покрива стъпките, останали от нас.
Отдавна е заминал автобусът,
с който тръгвахме…
Над Брестовица пада сняг и аз си спомням
как се извиваха хора на сватби и събори,
как бяхме заедно, за да посрещнем
или изпратим някого,
как дядо ми отиваше нагоре…
Над Брестовица бяло е. Извира
отвсякъде небесна чистота.
Земята под снега сега почива –
кафява и напукана земя.
Кафява и напукана, отрудена –
на моя род ръката.
ХУДОЖНИКЪТ
От колко хиляди години гори свещта на вярата?
Потрепва пламъкът, раздвижван от смяната на времената.
Ако изгасне, някой тихо го припалва,
за да запази разликата между светлика и тъмата.
Нахлуваме като вълни, подгонени от буря, в храма,
а после вкупом го напускаме. И храмът опустява.
Едно, след него друго бедствие ни води ту към него, ту обратно.
И ние ту сме вярващи, ту атеисти. Ала пламъкът остава.
Остава в храма вярата дори когато няма кой да вярва.
И образи, в които някой е въплътил неотразимото.
Историята на земята ни остава, някой я разказва.
И ако ни залее краят, в този разказ ще се спасява всичко живо.
Кой пише този разказ? Последен от спасените остава.
Извайва истината за живота – красота и слава.
И божи дух облъхнал е десницата му светла и голяма.
Свещта на вярата гори. Художникът е в храма.
МАСЛИНОВО КЛОНЧЕ ОТ АКРОПОЛА
нося за приятел.
Стискам го в човката и летя,
летя на север.
Ето острова, ето морето, ето родните планини…
С тази режеща болка в гърдите
дано успея с вестта,
че потопът се отлага.
