БОРБА 2018
По Христо Ботев
Тъй върви светът. Докога? Накъде? Незнайно.
Робство. Лъжа. Тук-там зов за борба. Безответен.
В жалби, в неволи, в беди. И уж не се трае,
а кротко пладнуват, блеят ли, блеят овцете.
Слепи и глухи. Имат си паша. Кротуват.
Равенство, братство ли? Глупости! Ретро понятия…
Спят знамената. Пушки и саби – бракувани.
Псета и вълци, вихри и тръне – в полята.
Грозно. Зловещо. Мутри, кръвници, апаши.
В схватки за кокала братът на брат не прощава.
Лесни богатства с кръв и живот се заплащат.
И след безславната смърт иде вечна забрава.
Няма ли кой да събуди, да стресне раята,
кой да развее на воля бунтовнишко знаме?
Някъде в тъмното само, далече… оттатък…
нещо – звезда или бледа зорница – припламва.
Тежко теглило. Мъка без прòсвет. Отнийде
пушка не пуква, тръба не приканва за бой.
Помощ, избава, спасенье окото не види.
Вино налейте, чаши дигнете. За упокой.
Но… зазорява! Ставай, народе, свести се!
Стига с твоя безсмислен и чер махмурлук!
Виж, свободата изгрява, огромна и чиста –
мрака разнася, злото прогонва от тук.
Нека превърнем земята си в райска градина –
някога тъй е било и нека е тъй занапред.
И ако трябва във битка курбан да загинем,
то нека загинем, подобно на оня поет.
В бой за свобòда който умре – не умира.
И над незнайния гроб рее се птица-побратим.
Гръм ли удари? Носят се песни размирни.
Майно льо, майко… Прощавай… Кипи борбата!
Ето го – грейва наблизо брегът заветен.
Пламенни четници ничком целуват земята.
Кой ще ги спре да превземат със щурм вековете,
да отвоюват със сабя и щик свободата?
ГЕРОИТЕ
На Николай Хайтов
Героите умират на война.
Затриват ги в безсмислени сражения.
На техен гръб герои на деня
се удрят във гърдите настървено.
И майките с изплакани очи
душите си затварят и утробите,
непримирени с жребия горчив –
курбан за този свят да са героите,
в разгара лют на битката без страх
да жертват и мечтите, и живота си
и да се стели над земята прах,
над костите им прах – след дните грохотни.
Героите в земята си – в пръстта –
лежат безмълвно, своя дълг изпълнили.
А тук в брътвеж, в салонна суета
блестят салонни и скопени лъвове.
А тук навред виреят подлеци,
обяздили света и съдбините му,
и стръвно стрижат кротките овци,
които само блеят покъртително.
Какво си ти, какво си, свобода?
Въздишка волна? Счупени – оковите?
Простор? Или надвиснала беда?
Капан за поколенията, новите?
Героите, героите са там –
огромните, безсмъртните, нетленните.
И бранят – ратници на вечността –
земята и небесните селения.
А дойде ли за нова битка час
с враг безпощаден и със зло префинено,
те ще се вдигнат и ще са до нас –
в защита на честта и на родината.
ПОЕТ
„Геният е много страшен,
нищо че е сам…“
Дочуто отстрани
Докато той бе жив и страшен,
ние мишкувахме встрани,
крояхме планове и каши
за него, но по мерки наши,
капани, ями и злини.
Организирани, успешни,
облечени в лъжовна власт,
със него спорехме горещо
и зъбехме му се насреща
не ден до пладне – час по час…
А той раним, недосегаем
мълком минаваше край нас.
Какво му е било, не знаем.
Той бе посланик от безкрая.
И на епохата ни глас.
И най-нахално с него ние
се съизмервахме по ръст,
вместо срамливо да се крием.
Че той бе дух. Той бе стихия.
А ние – само негов кръст.
Нима за мрака е възможно
да се оглежда в светлина?
Вълкът дори и в овча кожа
остава вълк. И нож е ножът,
макар и само за храна.
И нощем в кръчмите до късно
доливахме му питие,
скандал му спретвахме чевръсто…
Но той и на покривки мръсни
бита редеше в битие.
И бе неистово самотен,
и бе непоносимо сам
на панаира в тържеството.
Не се побираше в живота,
защото просто бе голям.
Въртят се дни, след тях – години,
епохи разни, векове…
През делника ни той премина
като през някаква пустиня,
през паралелни светове…
Днес стиховете му усърдно
ще отменим, ще забраним,
че плаши ни, макар и мъртъв.
И ние, временно безсмъртни,
най-после ще го победим.
Но… Скъпи фрази и афиши
разнася вятър сутринта –
от вечерите ни излишни,
от премиерите ни пищни
и всяческата суета.
Ту като хала ги завихри
и в парка носи ги навред.
Ту – чудно – най-внезапно стихне
пред паметника на усмихнат,
красив и вечно млад поет.
СВЕТЪЛ СВЯТ
Защо ли се завръщам? Тишина.
Тук беше свят. Днес този свят го няма.
Пренесе се в пространствата оттамни.
От там до тук – невидима стена.
Пътеките – обраснали. Трева.
Покрива всичко. Къщите – безоки.
Тук-там пробяга полудива котка.
Гората влиза в своите права.
Или човек се мерне. Или дух
пропърхоли в пробита прашна стомна.
Тук времето на спомени се рони.
В ръжда – секирата. Дръвникът – кух.
Защо ли се завръщам? Няма как
ни хората, ни времето да върна.
И мята се душата ми кахърна
като зверче в заплетен храсталак.
Посреща ме проскърцващ дървояд.
Баща и майка, дядовци и баби
отдавна караконджулът ги грабна
и ги остави чак на оня свят.
Тук всичко, даже всеки чичопей,
така ми е непоносимо скъпо,
макар и прашно, овехтяло, в кръпки…
О, светъл свят на детството, здравей!
НА ЗАЛЕЗ (В РОДОПА)
…А някъде по света апологети на
глобализацията „прошнуроват“ хората
в нови категории: необходима, търпима,
излишна, която трябва да бъде разкарана
от лицето на земята…
От залеза човек на кон извира,
изглежда в нещо свое си вглъбен.
Подсвирква чичопей. Трепти всемирът
в последните лъчи на този ден.
В душата му кънти неясен спомен
за уж било, а всъщност не било –
премляло го е в бездната огромна
безстрастното вселенско колело.
Като че спи? Полюшва се на коня –
безмълвен, ничий, абсолютно сам.
Лицето му – досущ разбита стомна.
И уж отсам, но повече от там.
Над него – хоризонтът, в огън пламнал.
Под него – склон, потъващ в синкав здрач.
А той – разполовен в лъчи и в сянка –
е като сраснал с тънката юзда.
Дори не знае, че под гриф „излишен“
го е отписал вече този свят.
И няма нищо, и не иска нищо,
и ближен му е всеки непознат.
Наоколо – безкрайна – планината,
обрамчена от необятен свод.
Така и е битувал в красотата,
без да я вижда всъщност цял живот.
Тя, красотата, може да се види
но само като гледаш отстрани.
Ако си вътре в нея, ти е свидна.
Ако си вътре в нея, те боли.
Плът от плътта й, тръпен дъх от нея,
той ще премине подир миг отвъд,
където други дни и чичопеи
чекръците на времето въртят.
Тълпят се пред очите му предците –
далечните и целият му род.
И мълком го гласят за бъднините
на вечния, безсмъртния живот.
А залезът угасва зад баира
ведно с осиротелия му дом.
И плътен мрак от бездната извира
и пъпли към селцето крадешком.
ПРИРОДА
Тя навлиза в своите права.
Винаги. Без милост. Неотстъпно.
И е всепобедна при това.
Най-несмислените рани кърпи.
Черна, изгоряла, в угарта
от безвестни бездни се въззема
и възтържествува над смъртта
в кълнове, пробили мрака земен.
Както и да я руши светът,
както и да се надборва с нея –
мигом свършва неговият път.
Тя цъфти. А той в земята тлее.
Тя не спира. Ден след ден снове –
ту ненужни пътища обраства,
ту селца поглъща, градове,
ту покрива всичко с пръст и пясък.
Ръфат девствената ѝ снага
всякакви приумици, прогреси.
В миг нехайно, като на шега,
тя ги попилява повсеместно.
Тя е неизменна век след век,
със закони все едни и същи.
Колкото и луд да е човек –
все във правия му път го връща.
Маски, джунджурии, суета,
издевателства, идиотизми…
Всичко чуждо на живота тя
рано или късничко прочиства.
Та и с този сбъркан карнавал,
с тези, днешните, разгулни нрави,
със света, внезапно разбеснял,
тя все някога ще се разправи.
СРЕЩА
Тя почти бе гола на студа
и мълвеше: „Моля, помогнете!“.
Нощ бе. Сняг валеше над града,
над света студен, над световете.
Две витрини с бляскави стъкла.
По-нататък – ресторант притулен.
По-нататък коледна елха
пръскаше мечти, надежди, мълнии.
Бе се свила – сякаш че врабче –
в ъгъла на стълбище огромно,
под възчерно свъсено небе,
под завивка – няколко кашона.
Към кого – към Бог ли, към нощта
с редките случайни минувачи
тя мълвеше и крещеше тя:
„Моля, помогнете!“… Как обаче?
Всъщност тя не просеше пари,
нито хляб насъщен, нито покрив.
Под клепач сълзица заискри
и се стрелна към паважа мокър.
Че мълвеше и крещеше тя
към нощта, към нищото, към Бога
не за дребна своя си мечта,
а за всички бедни и убоги.
Аз безмълвна в тъмното стоях,
нямах думи даже за утеха,
в миг съзнала шеметния крах
на прогрес и на идеи вехти.
Нищичко не струваше това
пред плача бездомен на жената.
И пред онемелите слова.
И очи в очи със нищетата.
Толкова години оттогаз
литнаха… И бешелото – беше…
Но в сърцето още нося аз
тази наша мимолетна среща.
Или своя неосмислен грях,
болката и парещия огън,
че я чух тогава и разбрах,
а не можех с нищо да помогна.
* * *
Накъдето и да тръгна –
все си е по коловоза.
Чакат и зад оня ъгъл
все онези там въпроси.
Както и да го увъртам,
както „и това ще мине“…
Уж безсмъртни, ала смъртни –
някак си наполовина.
Иде ми да се отплача,
иде ми да… като гледам:
уж е вечност, а на крачка –
първи дъх до дъх последен.
Нито сметките излизат,
нито с някого да споря.
Уж свободни, а без избор.
И без глас, на туй отгоре.
Нещо схвана, стискам здраво,
но убягва ми отново.
Хем е ясно, хем – мъгляво.
Истинско, но и лъжовно.
Най-подир ми светва просто
(или мълния ме тресна):
„Карай я, човече, косо
право към онази бездна,
от която се страхуваш,
от която мира нямаш –
може да не съществува,
ако и да е примамна“…
Без въпроси, без „защото“,
без лъжи и ала-бала…“.
Ето, тръгвам през просото…
И започвам отначало.
ЗИМНА ИМПРЕСИЯ
Според поверията на северните народи
през зимата лебедите се превръщат
в сняг, а през пролетта се възраждат
като лебеди…
Грациозно и красиво
в езерото лебед бял
с бялата мъгла се слива
или с моята печал.
Всичко се е спотаило.
Свят познат и непознат.
Трепка облак белокрилен
в синкавия необят.
Грациозно и красиво…
Полет, шемет… С пълна гръд…
Други бездни се откриват,
други мисли се роят…
И валят снежинки бели –
перушинени перца.
Чезнат в танца им предели,
очертания, лица.
А в душата – бяло, бяло.
И тъгата отзвъня.
Край… А може би начало…
Абсолютна тишина.
ПОЕЗИЯ
Широк и желт вечерний свет,
Нежна апрельская прохлада.
Ты опоздал на много лет,
Но все-таки тебе я рада.
Анна Ахматова
Да, някой търси смисъл по-дълбок,
а друг дълбае в образи и теми,
в посока друга трети пък поема,
четвърти търси стил и шарен слог.
А всъщност е пределна простота.
Несложни ритми, образи и рими.
И смътно някой срича: „Догони ме!“ –
в безкрайна безответна пустота.
И тръпно чака отговор, напук
на всичко, дето го опровергава.
А всъщност е живот, едва долавян,
без форма, багра, мисъл, чувство, звук.