Екатерина Костова е родена в Пловдив през 1969 г. По образование e филолог, по професия – журналист. Към настоящия момент има публикувани 8 книги проза и поезия. Дебютният ѝ роман „Платното на Пенелопа“ е издаден с конкурс на Националния център по книгоиздаване през 1994. След 20 годишно прекъсване Костова се връща към литературата с прозаичната книга „Писма под възглавницата“. Следват: романът „Свети Никола от Залива на подковата“ през 2016 г.м; стихосбирките „Думите ме носят“ през 2017 година, „ОБРАТ-но в себе си“ през 2021-ва и „Кръстопът на тишината“ през есента на 2023 година. Четвъртият роман на Екатерина Костова – „Време. Кръв. Пясък.“ е написан с помощта на Програмата на министерството на културата за подкрепа на творчески проекти в областта на литературата и е посветен на проф. Светлозар Игов. Последната ѝ книга е сборникът с разкази по действителни случаи „Следи в следата“.
Екатерина Костова е носител на литературни награди за проза и поезия, между които: призът „По следите на Орфей“ за есе от Международния поетичен формум „Орфей Пловдив 2021“ и годишната награда за стихосбирка на Дружеството на пловдивските писатели за „Кръстопът на тишината“. През 2024 г. е удостоена с титлата „Доктор Хонорис кауза на вестник „Пловдивски университет“.
Нейни творби са публикувани в литературни и новинарски вестници, списания и онлайн издания. В превод на аглийски език – в многоезичната литературна платформа PlovivLit, в книжната антология от Международния поетичен формум „Орфей Пловдив 2021“ и в американското литературно списание „Another Chicago Magazine“ (2024). В превод на испански език стихове – в литературното двуезично интернет списание La tortuga búlgara и в уебсайта на Movimiento poetas del mundo, чийто член е. Екатерина Костова е член на Съюза на българските писатели и Дружеството на пловдивските писатели.
СЪКРОВИЩА ОТ ВЛАКА
на Илия Михайлов
Първият роман на писателката, преиздаден наскоро, остана в пътническия влак от Пловдив за Пазарджик, вместо да слезе с притежателя на томчето на гара Пазарджик. Това стана в навечерието на 24 май, след като книгата пропътува пътя до София и обратно с учителя по история и цивилизация Иван Милев. Поканен за гост в едно от популярните телевизионни предавания, той я бе взел със себе си.
„В шок съм, книгата е останала във влака. Четох я в София, по пътя. Ужас“ – оплака се на писателката Иван в месинджъра – бързият влак на комуникацията между нея и много от приятелите ѝ.
Беше му я пратила със спедиторска фирма два дни по-рано заедно със свитък, в който – подобно на късметите, които често получаваме с кафето си, бе написала изречение от своя книга. Имаше повече от дузина останали и не знаеше от коя книга му се бе паднало, като го изтегли. Вярваше, че този тип късмети стигат до хората точно в момента, в който имат нужда да получат някакъв знак.
„В кой влак пътуваше?“ – го попита във виртуалния им разговор.
„КПВ 10230“ – отговори ѝ светкавично учителят.
“Стигна ли до края на историята?” – продължи с въпросите си писателката, повдигайки краищата на пончото, за да не се влачи по пода на метро влакчето. Беше необичайно студено за края на май.
„На 53 страница бях. Много умело си вплела историите. И онази много нежна еротика – фина, стилна“ – написа Иван.
Момче и момиче пред нея докосваха ръцете си при всяко малко по-рязко движение на влакчето. Може и мотрисата да го правеше, но изглежда, че те нямаха нищо против. Ученическите им раници стърчаха на гърбовете им като планини. Имаше още много знания да изкачат.
„В купета или общ вагон?“ – поинтересува се тя за влака, в който беше забравена книгата. Сама не разбра защо пита.
„Беше цял вагон. Пътнически влак. Имаше хора, да“ – обясни Иван.
Наскоро бе представила неговата последна книга. Всичките разкази от първата ѝ част бяха със сюжети по време на път – в рейс, метро, влак, или са на спирки – жп, автобусни… Сякаш целият ни живот минава между различни пътувания и в центъра на разказите си авторът поставя точно това, което ни се случва в тези сглобяващи основната сюжетна линия на собственото ни битие моменти и, което забравяме веднага щом слезем на поредната „гара“.
Вагонът от мотрисата, в който сега пътуваше, беше пълен. Знаеше, че както и друг път, доста от хората щяха да слязат на „Сердика“. Някои никога повече нямаше да се срещнат, други може би всеки следващ ден щяха да сядат един до друг в метрото, без някога да се запознаят. Какво ли беше станало с нейната книга в пълния вагон на КПВ 10230?
„Може би щях да се обадя да питам дали са я върнали като загубена вещ. Но някак по-ми се иска някой да я е намерил. Да я е приютил. Да е разгърнал страници ѝ. И може би да е намерил онова послание, от което вероятно се нуждае животът му точно в този момент“.
Докато жената завършваше така тази история във фейсбук, един възрастен мъж, който от години обитаваше района около пловдивската гара, се наведе и с пет-шест парчета картон вдигна от земята някаква книга. Вечерта, седнал върху протрито чердже в заслона между две стени на близката сграда, накладе огън и дълго се топли със струпаните като съкровища кадастрон и листа от романа.