Панко АНЧЕВ
1.
Най-любимата теза на нашите изследователи на националния български характер е за езическия дух на българина. Този дух се е съпротивлявал на „насилствената“ (според тях) християнизация и е родил по-късно богомилството. С него те особено се гордеят и го изтъкват като голямо национално достояние.
Тезата за „езическата виталност“ на българина оправдава почти цялата ни фолклористика, както и характера на литературата на Възраждането и, разбира се, революционния дух на поезията ни от кроя на ХІХ и през първата половина на ХХ век. Виталност за тях означава огромна духовни сили, жизнелюбие, радост от живота, енергия на порива, непокорство, свободолюбие и ненавист към консерватизма. И най-вече срещу всякакъв догматизъм и отказ от прогрес. Догматизъм пък означава забрана да се ревизират постановки на дадено учение, да се актуализират съобразно новите условия неговите догмати и канони, за да бъде съобразено то с времето и изискванията му. „Езическата виталност“ това не го позволява и го отхвърля решително.
Според тях тази виталност е била потискана от християнството, била е дори забранена, защото се въвеждат други правила и норми, които изискват смирение, послушание, подчинение на йерархията, следване на догмата и каноните на Църквата. А това, ужас, е толкова лошо.
Но всяка обществена система, отнасяща се до различни по големина и степен на вътрешна организация общности, е изградена върху строги правила и норми, които се следват задължително. В противен случай ще настъпи хаос и тя ще се разпадне. Защото е създадена, за да помага и защитава събраните в нея хора. За да съществуват, те трябва да бъдат организирани, подпомагани, направлявани, защитавани от опасности. Някой винаги трябва да се грижи за общите потребности, да гарантира тяхното осигуряване за всички, а не само за някои. Различията са в степента на строгост, в техния характер и доколко са справедливи, добре организирани и прилагани; в тяхната нравствена същност и сила. Нашите учени като че ли си представят всичко, което е извън християнството, като радост и веселия, а не и като труд, дисциплина, подчинение, организация на труда и съжителството.
И на нещо, което в Модерната епоха наричат „демокрация“ и което се основава на сравнения с античната римска демокрация. Но тя също не е такова веселие и израз на някаква виталност, която не се подчинява на правила и норми. Ако съдим обаче по най-важния пример за нейното проявление в отказа от православие в догмата и каноните, в преданието и в трудовете на светите отци, каквото те смятат ереста на богомилите, пак не могат да защитят своята теза. Защото и в тази ерес и особено в организацията на нейните последователи, живеещи извън държавата и Църквата, редът е не по-малко строг и дори суров.
Вярно е, че богомилството освобождава еретиците от много от нравствените задръжки на християнина и най-вече му позволява разгула на плътта. Тази свобода обаче е греховна и порочна, защото погубва душата и поощрява гордостта и тщеславието. Такава свобода дава и атеизмът на неоезичеството. Самият Ренесанс направи първата стъпка към ново отношение на човека към себе си. Той го отклони от пътя към спасението, за да го убеди, че животът е на земята и тук се живее. А се живее така, както Бог е създал човека и го дарил с качества, страсти, плът. Нека си живее, както желае, защото всичко, което притежава, е лично неговото и трябва да е свободен да разполага с него така, както намери за добри.
2.
Да съдиш за степенна на християнизиране на българския народ и неговата средновековна държава по една ерес е твърде пресилено и непрофесионално. Нейното съществуване е резултат от много причини, но никоя от тях не може да се определи като резултат от „насилственото покръстване“, извършено от светия цар Борис-Михаил Покръстител. Най-напред защото покръстването не е в никакъв случай „насилствено“ и е покръстване на държавата, а не поотделно на нейните поданици. Християнството е религия на свободния човешки избор и не се извърша пряко волята на този избор. Кръщението е тайнство и се приема доброволно.
Покръстването на държавата е друг акт и се отнася до привеждането ѝ в ново състояние, в което действа друго законодателство, а вътрешната ѝ организация се пре-настройва върху принципите на християнската държава. Църквата става важен орган с решаващо влияние. И ако се появява съпротива срещу този акт и последвалия го процес, то е заради несъгласие с новите принципи, ограничаващи нечия власт. Християнството се превръща в официална религия и на Православната църква се придава огромно значение, докато на останалите вероизповедания се ограничават възможностите за разпространение и съществуване.
Трябва да се подчертае, че големият възход на българската средновековна държава, на българската култура, архитектура, духовна мисъл започва след покръстването на България. Това е очевидно. Църквата укрепва и придобива властта, която ѝ се полага в една държава от рода на империята, покрила огромни територии и събрала в себе си много и различни народи, за които тя трябва да се грижи. Създават се манастири, в които протича същностната работа на Църквата. Монасите я укрепват и поддържат; те са нейните мислители, писатели, композитори, иконописци, проповедници на Истината, възпитателите на народа. Народът живее с вярата си в Църквата и съвсем не страда от липса на „виталност“, защото никой не му я отнемал и не го е принуждавал да бъде аскет, който не умее да се радва.
Животът през Средновековието е обособен в социални групи, които са строго отграничени една от друга и преминаването от по-нисшата в по-висша е практически невъзможно, защото е недопустимо. Всъщност, социалното равенство настъпва в Православната църква във вярата и това го прави не просто една реалност, но и практически осъществено и истинско. Затова и са малко на брой социалните бунтове.
Но светският живот на различните съсловия, особено на двете основни – аристокрацията и селяните, е различен и дори в различен „контрол“ на Църквата. Селяните развиват и своя култура и изкуство. То се различава от „официалното“, което принадлежи на „висшето съсловие“. Но едва ли си противоречат, защото в едното има „повече християнство“, а другото е повече „езическо“, тъй като различията едва ли са в степента на християнската им същност. Такова различие е трудно дори да се предположи, освен ако не се оспорва християнизирането на българите. Духовниците и монасите в повечето случаи са произлизащи от селото и това прави грижата им за миряните по-непосредствена, близка и силна.
Ако с християнизирането на България българите бяха изгубили своята виталност и бяха се превърнали в онова, което твърдят наши известни изследователи, то България бързо щеше да изгуби боеспособността на войската си и щеше да търпи загуби във войните. Но това не става. Войската се организира и възпитава в християнски дух; тя се обгрижва от православни духовници и архиереи, а не от езичници или еретици.
3.
Християнската църква е учредена от Самият Господ и Бог Иисус Христос на Петдесетница, когато се явява на своите ученици и ги изпраща да проповядват Неговото слово. Тогава се извършва е вселенското обединение на вярващите в Христос в една света и вселенска Църква под Неговото ръководство. Християнската църква не е от тоя свят, но е в тоя свят и събира човеци. С Божията помощ те формулират и записват заветите на Иисус Христос, преданията в Църквата, трудовете на светите отци и от тях подреждат християнското учение. Много умни и мъдри човеци участват в това велико дело. Но не са малко и тези, които погрешно чуват и разбират Божието слово, тълкуват го невярно и невярно го предават на Божия народ.
Господ е постановил Неговата Църква да се ръководи от хора съборно, т. е. от единството на епископите, както и с участието на всички църковни люде, а не от един човек, който да бъде критерий за Истината. Затова и Божието слово се запазва през вековете, Църквата укрепва, разраства се и придобива сила и мощ. Но винаги се намират хора или прекалено горди, или недостатъчно подготвени, или със слаба вяра и големи амбиции, които дръзват да оспорват и догмата, и каноните, да ги поправят и лансират цели учения. Намират се и други, които тръгват след тези нови богослови и „обновители“ на Църквата. Така се раждат ересите.
В голяма степен ересите показват и слабостта на Църквата, управлявана от човеци, които не успяват да организират членовете й и да им дадат познанието, което им е толкова нужно, за да си обясняват света и възхваляват Господа. Вярващите търсят истината и когато не я получат в християнството, те са склонни да дават свои версии. Това обаче води до отклонение от учението.
Богомилството е типична ерес, нещо като протестантство в православието. Тази ерес се мъчи да обясни на вярващия измъчващото го противоречие: Бог е създал всичко видимо и невидимо, целия свят, а светът на човека е грешен и нищо свето в него няма. Как тогава е създаден от Бога. Това е невъзможно, смята вярващия християнин и се намира друг като него да пусне това съмнение и постепенно от него да се оформи учението, според което видимият свят е създаден от дявола и поради това е грешен. Църквата или по-точно духовниците, до които усъмнилите се богомолци се допитват, не могат да решат противоречието. И ереста вече е проникнала в човешките умове и сърца. Тя е родила съмнение и недоверие към тези, които, освен че не тълкуват вярно, но и не живеят праведно. Към това съмнение се добавя ново, после още едно и така до присъединяването до сектата и нейното следване като избрана вяра и религия.
И понеже еретическото учение е по-просто и по-лесно за възприемане и разбиране, то бързо събира привърженици, разпространява се ускорено и поощрява самочувствието да бъде оспорена правотата на догмата и каноните на Църквата. А ако започне гонение против привържениците му, всичко това придобива още по-масов характер и започва да представлява сериозна опасност за вярата и нейното правилно изповядване.
По тази схема се появява и разпространява богомилството. То е, както стана дума малко по-горе, типична протестантска ерес и опит за църковна организация със свои структури, водачи, проповедници. Тази организация е примитивна, основана на светски принципи, а учението е повърхностно, типично еретично, насочващо се в една сфера, а не в тълкуването на целия живот. Защото е човешко дело, а не Божествено откровение. Човешкото дело е ограничено съчинение, дело на човешката слабост и немощ, и не може да опровергае Христовото учение! Но обърква главите на неподготвените.
И именно поради човешкия си характер богомилството освобождава човека с неговото, а не на Бога, разбиране за свобода. Той е свободен да прави онова, което желае, подчинявайки се единствено на водача. А не на Бога. Понеже е ерес, която не се приема от Църквата и дори се преследва, то е и учение за дързост и неподчинение на създадената от Иисус Христос Църква. Поощряваната дързост е основанието на нашите учени да говорят за някаква „езическа виталност“. А то е тежък грях!
4.
Бог създава човека свободен, господар на своята воля и живеещ по нейните желания. Но Той ни е дал не свобода да правим, каквото си щем, а да избираме между Него и сатаната, между доброто и злото. Бог не ни пречи никога в този избор и не ни лишава никога от него. Но той ни казва какво трябва да правим през земния си живот, за да заслужим Царството небесно. Наше право и воля е да решим дали да Го послушаме, или да изберем сатаната, на когото да служим.
Интересно е, че когато Бог създава Адам и Ева, им поръчва да не ядат от дървото в Рая. Това е единственото ограничение, което им дава, но чрез него Той ги прави свободни да сторят своя битиен избор. Ако го нямаше това дърво и ако Бог ги беше оставил да ядат плодовете му, те нямаше да бъдат свободни, защото пред тях нямаше да стои избор между двете начала. С него започна истинският им живот. Свободата е избор, а не проявление на воля.
Гордостта, заради която пристъпват Божията заповед, продължава да ги измъчва и тласка към нови грехове и прегрешения. Първородният грях става едва ли не норма в живота на човека през вековете. Ересите са продължение на този грях.
Затова е нелепо подобни лъже учения да бъдат въздигане в ранг на оригинални философии, национална гордост, връх в развитието на българския ум. Богомилството, по-конкретно, е най-обикновена еклектика, непознаване Христовото учение, оправдание на гордостта и дързостта на неговите водачи да се опълчат срещу светската и църковната власт. Нищо оригинално и дълбоко няма в него, за да бъде поставяно дори по-високо от Православието. Тези съвременни изследователи, които го правят, не познават Църквата, религията, мисълта на православните богослови. Затова и се подвеждат лесно по неговата „езическа виталност“, когато тя е най-обикновена разюзданост и първична реакция.
Но има нещо, което също се вменява на „езическата виталност“, но е продукт на определена естетика от Възраждането, предшестваща модернизмите от края на ХІХ век. Става дума за използването на фолклорни елементи в поезията на Петко Р. Славейков, които нашите учени определят като присъщи на българската езическа и фолклорна традиция и използвани в литературата като идеологически елемент на противопоставяне на чужда (най-често турска) политика и идеология. Това Тончо Жечев подчертава в анализа си на поемата „Изворът на Белоногата“ на Петко Р. Славейков. За него дългият списък с цветя и растения, които Гергана изрежда на Везира, са достатъчно силни и убедителни аргументи на друг морал и принципи в начина на живот, а просто стилизации на елементи, за да се засили емоционалния настрой на творбата. Това са стилизации, а не живи растения. Те формират друг поетически свят, а не са израз на житейска философия. Искам да кажа, че думите, които изрича Гергана към Везира, не са нейни думи, а на автора. Това е изключително важно в тълкуването на поемата. То подсказва, че анализираният текст трябва да се чете внимателно и без предвзети тези, за да бъде разбран в неговата цялост и пълнота.
Очевидно е, че тезата за неприемането на християнството от българския свят е напълно погрешна. Твърдението е преднамерено и само показва непознаване на християнството и Църквата. Но то е твърде вредно и опасно за българската мисъл в трактуването на миналото на българския свят. Опитите да се „дехристиянизира“ нашето минало, особено Средновековието, води до неверни изводи и за редица явления от Модерната епоха, и особено в характеристиката и облика на Възраждането.
Затова трябва внимателно да си служим с утвърдени понятия и да не се доверяваме с твърденията дори на видни наши учени и мислители.