search
top

ЕДНО ИНТЕРВЮ С ИВАН ЕНЧЕВ

ПРОГРЕСЪТ НЕ ОСТАВА НЕНАКАЗАН…

Прогресът не остава ненаказан, но завършва с неизбежното добро

ИВАН ЕНЧЕВ: ЛУННИЯТ МОСТ Е БРАТ НА ЛУННАТА ПЪТЕКА. И ТЕ НЕ СЪЩЕСТВУВАТ БЕЗ ЗАРОДИЛАТА ГИ ЯРКА СВЕТЛИНА

БЪЛГАРСКИЯТ ПЪТ КЪМ ОАЗИСА В ДУХОВНАТА ПУСТИНЯ ПРЕМИНАВА ПРЕЗ МЕЧТИТЕ И ВЯРАТА НИ В НОВОТО ВЪЗРАЖДАНЕ. И ПРЕЗ ТОВА ОТ ПЪТНИЦИ ДА СТАНЕМ САМИЯ ПЪТ

Да пренесеш най-жизнената, земната, народната философия за живота на белия лист, е доста трудна задача за писателя. Затова произведенията на успелите да го направят, се радват на по-голяма популярност. Поради това че доста хора разпознават и своите търсения в тях. Мисля, че хасковският поет, писател и журналист Иван Енчев има точно този талант – да открива, изследва и да обобщава всеобщите тежнения, дръзновения, откровения на хората и да прави от тях автентично и проникновено звучащи творби. Такъв е случаят и с най-новата му книга „Лунният мост”. И в този си роман, както и в останалите му 25 книги с поезия, белетристика, публицистика /сред които„Чедата на Тракия”;„Балканско огнище“; „Кървав пелин” ; „Бавен огън”; „Труден сезон”; „Злато и чакъл”; „Окото на залеза”/, неговият задълбочен поглед прониква в подмолите на тайнствените житейски закономерности. Отличеният с националните литературни награди „Александър Паскалев” /2008/, „Георги Караславов” /2010/ и с Почетна грамота /2017/ на СБП за принос към българската литература хасковлия съзира дори и в най-мрачните събития от живота ни някаква предзададена кармичност, водеща до така необходимите ни уроци. Забелязва просветването на надеждата при преминаването на страната ни по мрачния лунен мост към т. н. демократични промени. Показва възможността, дори и когато той вече е напълно срутен, да се превръща в небесна дъга. Затова вижда в тоталния разпад и отварящите се за ново съзидание простори, новите светли зародиши, кълнящи в болезнената здрачина. Затова ни съветва да се радваме само на пламъка на живота и да забравяме за дима и саждите му. Да строим с прошка и благоговение над порутените мостове нови, сърдечни, духовни единявания. Защото само така се обричаме на ново утро, на ново съмване, на сливане с глъбината-синева, в която всичките ни изплакани сълзи отново изгряват като небесни звезди.

 

– Що за духовен пейзаж се открива сега през лунната дрезгавата над всеки един отдавна разрушен Лунен мост в страната ни, Иване?

– Не всички лунни мостове сред нашия духовен пейзаж са разрушени безнадеждно. Затова трябва да оценяваме настоящето с позитивни помисли. Животът в страната ни се преобразява. Студените зими са бременни с пъстроцветни пролети. Китните есени раждат благословени български плодове. Природният кръговрат продължава с космическа уравновесеност. Всички сме деца на Слънцето. А то, като всяка грижовна майка, не би ни лишило от нашите всекидневни радости. Пък и времето ще въздаде всекиму заслуженото. Трябва да сме доволни от съдбата си, че сме част от една вездесъща, макар и бавна, непрекъсната промяна в природата и обществото. Величието на Живота е в неговото непрестанно движение. Река, която не тече, жабунясва и се превръща в блато.

 

– И на какво още се крепят останките, свързващи ни с нашето минало, с нашата младост, с мечтите ни, мотивиращи ни да продължим напред?

– За да продължим живота си уверено напред, трябва да следваме логиката на алегориите и метафорите за нашата младост. Лунният мост е брат на лунната пътека. Тези материално-абстрактни понятия не могат да съществуват без ярка светлина в здрачните часове на битието ни.

За неостаряващите романтици те са всичко най-красиво: лъчезарна вечерна картина, лелеяно приключение, среднощна ласка, мечтание, завръщане в илюзиите на младежките увлечения, плаване по вълните на любовта към далечните хоризонти на житейското море…

А за рано остарелите реалисти тези човешки преживявания са само една зрителна залисия за убиване на времето. Всеки от поколението на средната възраст сам определя в коя група хора да се нареди – като на някоя опашка пред аптека за лекарства по време на пандемична карантина, закривайки с медицинска маска устатата си.

 

– Боледуващият днес от разделение и ожесточена надпревара за материални придобивки, от вътрешното емигрантство човек, май, вече предпочита да премине през моста към отвъдното…

– С огромно съжаление трябва да си признаем, че в днешно време българското общество все повече се разболява от неспасяемо разделение. Неистовата надпревара за материално благополучие е пълзяща зараза, срещу която настоящата ни обществено-икономическа уредба не може да изгради никаква имунна защита. А комай и не се опитва да го стори.

Съвременното общуване между хората е насочено по погрешна писта. Цели социални групи /не само етнически!/ още от рождение се самообричат на изолация и пожизнено мързелуване, разчитайки само на социални помощи. Духовното отчуждение, основано на неудовлетворение от лични неудачи, завист и злоба разделя довчерашни приятели и професионални съратници.

 

– Как си обясняваш постепенното разрушаване, стопяване устоите на българския дух, стигането до непрекъснато ескалиращата стагнация?

– Едва ли е тайна за някого, че в съвременното българско общество все по-осезаемо се разрушават основите на традиционния български дух. От историята знаем какво въодушевление е царяло сред българите по време на Възраждането. От оня възрожденски пламък вече проблясват само загасващи искрици. Ето само един факт. Патриотичното творчество на патриарха на българската литература Иван Вазов е обявено за анахронизъм от доста „модерни” писатели и други натрапени духовни наставници. Чуждопоклоничеството е осъдило на забрава стихотворението „Аз съм българче”, в което народният поет заявява с гордост: „Всичко българско и родно любя, тача и милея”.

Всеки ден се прехласваме пред чужди стоки, култура, история, образование, медицина… Сякаш никога не сме били водещ пример за много други народи. Такова обезценяване на българщината, като днешното, никога не е съществувало в цялата ни хилядолетна история. Тъкмо на националния ни нихилизъм се дължи днешният духовен застой и упадък. /Изчервявам се от срам, че го казвам/.

 

– Има становище, че българската орис е обречена на много страдания, сякаш й е зададена мисия да пречиства преминаващата през нея болка на света. Но не и на безродие, бездомие, защото си носим свещения роден дом навсякъде, където и да отидем – в кръвта си, в духа си…

– Нека да сме оптимисти. Човешката орис навсякъде по света е обречена на страдания. Българите няма как да са изключение. Нито пък са осъдени свише да страдат повече от другите народи за изкупление на някаква библейска вина. Ние по природа сме много повече „домошари” от някои други народности. Истинският българин е като самородния минерал – където и да се намира, все ще си остане същия. За него България винаги е най-святото кътче на Земята. Независимо къде, защо и как живее, дълбоко в душата си той милее за родното място. Най-сладко се диша в Родината. Най-мило е да заспиш и да се събудиш в родния дом.

 

– Накъде върви, според теб, българският път, този, който превръща пътника в Път? Сигурно ще се съгласиш, че ставащото сега у нас никак не е случайно…

– Все повече имам чувството, че сегашният ни „европейски” път към глобализация обезличава българската ни идентичност. Нашето пътуване към гражданско общество с демократично устроени държавни институции и обществено-икономически отношения е твърде тромаво. В много отношения с такива камилски крачки ние наистина от пътници се превръщаме в път през пустиня, който води след някакъв мираж към оазис на благоденствието. А това едва ли е случайно.

Западната част на Европейския съюз е привлекателна със своята прехвалена демокрация и индустрия, но тя никак не е загрижена и милостива към съдбата на мнозинството работници имигранти от Източна Европа. Многобройните фондове все повече заробват икономически Изтока с добре маскирана стратегия за обезличаването му, скрита зад маската на привидна щедрост, която все повече го превръща в суровинен придатък, евтина работна сила и гарантиран печеливш пазар. А да не говорим за срива на традиционния български морал, чрез настъпателното налагане на най-грозните западни неолиберални норми на поведение.

 

– В романа си „Лунният мост” казваш, че в почти изстиналото родно огнище има още живи въглени, но и доста тревоги. Кои от тях са особено обезпокоителни ?

– Без да съм черногледец, ще изтъкна само някои от тях, които са свързани с цялото общество. Обезбългаряването на България е най-жестоката напаст срещу нацията ни. То не е само количествено. Върлува стремително и в много други аспекти: икономически, етнически, генетически, естетически, в интелектуален, образователен, морален, духовен план…

Чуждопоклонничеството във всички сфери на живота се превърна в еталон за масовия български гражданин. Завистта, злобата, заядливостта между хората едва ли някога са били по-агресивни. Почтеността на традиционните български морални норми вече се възприема като изостаналост и безсилие на личността. Лъжата, интригата и злепоставянето на другия са все по-печеливши стратегии за кариерно израстване. Лицемерието се превръща в главна опорна позиция за общуване и на обществено, и на лично равнище. Опростачването и неграмотността на подрастващите шестват с пълна сила.

Душата ме боли от тези гнойни циреи на сегашното ни общество, но най-силно съм поразен от повсеместното оварваряване на свещения български език. Всичко това застрашава изконната ни българщина от национална духовна катастрофа.

 

– Освен поплак по ограбения ни, опустошен живот, все пак, в „Лунният мост” често просветват и оптимистични нотки. Съзираш ли да се задава известно възкръсцветяване на стопените аромати на родното?

– Героите на романа „Лунният мост” са предимно хора на средна възраст. За тях споменът за някогашния въжен мост към гимназията е като сиянието на небесна дъга, зад която се мержелее силуетът на отминалата младост. В тяхното поведение не личи отчаяние или безизходица от стечението на житейски несгоди и обстоятелства. Те обсъждат планове за позитивна промяна на живота си. Показват, че са оптимисти за бъдещето на нацията. Затова романът завършва с откровението на разказвача: „Мечтата заразява човека с вирусите на младостта.” Такова възхищение стопля сърцето на всеки човек, независимо от неговата календарна възраст.

 

– Когато годините на твореца започнат да се „сипват като лятна градушка”, какво очаква, какво още може да го радва?      

– Каква ти градушка?! Възрастният писател чувства годините си като есенен дъжд с ухание на зрели дюли, който ромоли над плодородна угар, жадуваща да откърми нова реколта. Напредналата възраст не е погром, а отскок към поредна мечта. Стига човек да е стъпил здраво на земята и да няма здравословни проблеми. Всяка възраст е преходна. Създателят на духовни ценности усъвършенства своите творчески умения още от ученическите си години, та чак до старостта. Писателят е като ездач на спортен кон – той язди таланта си и непрекъснато го  обучава. За изградения творец зрялата възраст не е период за окайване и бездействие, а благодатно време за творчество в съзвучие с актуалните проблеми на човешката душевност. Неговата вътрешна енергия все още е силна и продуктивна. Тя е най-същественото му достойнство, което той е призван да защитава с цялото си творчество: минало, настоящо и бъдещо. Но желанието за изява не бива да подвежда твореца. Законът на естествената гравитация е безкомпромисен. Напускането на всеки изкачен връх има две алтернативи: слизане или сгромолясване. Всяка от двете възможности си заслужава да я изживееш красиво. За предпочитане е първата. Останалото е съхранено в личен морал, трудолюбие, късмет и в Божията щедрост.

Достойният живот не може да не радва твореца, който облагородява обществото с творческо и гражданско поведение.

 

– Накъде духа сега „коварният вятър на промяната”?

– Този духовит въпрос включва три обтекаеми съставки, които са все мъгливи като тройна политическа коалиция. Коварството е изключително подло нещо, по-опасно и от неидентифицирана змийска отрова. Вятърът по природа си е сто процента вятърничава работа с непостоянни посоки на движение. Промяната е хлъзгаво понятие – винаги може да се изплъзне из ръцете ти като жива риба на речен бързей. Нашенската промяна под днешната й обществено-икономическа премяна е имагинерна величина. Казано по народному: „Мижи, да те лъжем!” Това е песимистичният поглед. А ето и позитивният. Като народ, каквато попара сами си дробим, такава си я сърбаме. /Да ни е сладко!/ Все някога ще се възроди и нашата Родина!

Въпреки че прогресът, както всяка човешка добрина, не остава ненаказан. Нали така е предречено още в Свещеното писание. Затова, нека продължим да сме романтични оптимисти.  Та нали прогресът е неизбежно добро.

 

Интервюто взе Лияна Фероли

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top