Лъчезар Еленков
Една книга, изпълнена с лъжи и словесен терор,
присъщи на литературното чудовище
Повод за тази моя публикация е книгата на Елена Алекова „КРУШЕНИЕТО” с подзаглавие „Към историята на Съюза на българските писатели 1990 – 2016 година”.
Накратко за феномена литературно чудовище. Сутрин се събужда с незамлъкващия вътрешен часовник на умопомрачаващото го тщеславие. Вечер заспива в хладните чаршафи на обвилата го през деня злоба и завист. Притежава добра литературна подготовка, но не е автентичен писател. В повечето случаи попива чужди идеи и внушения, после ги представя за свои. Блести с отразена светлина. Амбицията и енергията му да бъде забелязано са неизтощими. Понякога са толкова активни, че стават опасни за околните събратя по перо и не само за тях. Никога не изпада в апатия. Изявява се ту като мъж, ту като жена, понякога скимти и двуполово (тук перифразирам Христо Ботев). Залива вестниците, списанията, сайтовете, книжния пазар с текстове, които се харесват на снобите, на поръчителите и даже на обикновените хора, които са далеч от литературата и нейните проблеми. Насища всичко с лъжи и клевети. То е налудничав нарцис. Чудовището излъчва даже и ореол. Ще познаете, че е фалшив, ако се сближите с него. Под привидното сияние се спотайват лед, омраза, завист, ненавист. Една от отличителните му черти е стремежът да се гмурка в обкръжението на известни имена. Презира себеподобните. Бяга от тях като от чума. То е с неизживени комплекси. Овладяло е до съвършенство мимикрията и многоцветието на хамелеона като средство за прикритие и нападение. Даже действа с „подвига” на Херострат. Само и само да е герой. За него книгата не е духовна необходимост, нещо като отдавна омръзнала му черква, в която влиза, за да се покаже на богомолците, не да се пречисти. Събира информация за набелязаната си жертва – в повечето случаи дочута от сплетни на неосъществени личности, а също и от свои „съждения”. За него моралът не е икона и красота на човешкото присъствие на земята, а излишна категория в борбата му за изява и постигане на целите си. То е безскрупулно. Кланя се наляво и надясно с прикачена усмивка пред силните на деня, за да го заобичат и му повярват в неговата „праведност” и „болка”… Литературното чудовище вгорчава дните на събратята по перо. Трови ги методично, обмислено, постоянно. Има индивидуален подход към всекиго – според характера, вкуса им и изгодата от него. А когато спечели и най-малкия знак на доверие, забива отровния си зъб в туптящата вена на поредната си жертва.
Сънят на разума ражда чудовища! – това велико откритие го прави в капричосите си испанският художник Франциско Гойя. И най-ужасното е, когато сънят на разума ражда терора на литературното чудовище. Ще добавя, че заспалият разум на обществото го ражда. Защото разум в разума е съвестта.
Литературното чудовище е събирателен образ на починали и живи „личности”, а всъщност шарлатани, шетали и шетащи днес в духовното пространство на Отечеството ни. Те се развихриха особено през последните двадесет – тридесет години в Българско, по време на „демократичния” преход. С книгата си „Крушението” Елена Алекова се вписва в събирателния герой, наречен ЛИТЕРАТУРНО ЧУДОВИЩЕ.*
В споменатата по-горе книга терорът на литературното чудовище се е разпрострял на 417 страници. Искам да подчертая, че пиша с омерзение тази моя публикация и ми е жал за прахосаното време да прочета стотиците лъжи, клевети, пасквили, скудоумия, инсинуации, злобни „умозаключения”, арогантни характеристики. Също и факти, непочиващи на истини, а на голям стремеж Съюзът на българските писатели да бъде оклеветен пред българската общественост и не само пред нея – нали сме неразделна част от Европейския съюз. В тази книга няма документи. А болна изкривена психика се представя за голяма истина и стремеж да бъде спасено от „крадците” писателското сдружение.
Пред следователя в Софийското градско следствено отделение заявих, че писателите, членове на СБП, винаги са били и са съвестта на нацията – от най-младите до ветераните. Бях извикан при следователя едва ли не като вещо лице, което дълги години е било секретар и главен секретар на СБП. Дълго чаках в чакалнята, защото следователят бе така любезен да ми съобщи чрез дежурния офицер, че при него има друг писател. Тогава там срещнах на входа и Елена Алекова. Не зная какво е говорила пред него. И това не ме интересува! Но прокурорът опроверга доносите срещу Ръководството на СБП, написани от Богдан Кръстев. Дело няма да има! Казвам го да чуят тези, които много желаеха това да се случи.
От написаното в книгата „Крушението” добре прозира, че авторката е една от онези, които са желаели да се обяви съдебен процес срещу „безобразията” и „кражбите” в СБП.
Същата авторка много години отравя атмосферата на нашите отчетно-изборни и Общи събрания. Взема думата по няколко пъти. Държи се арогантно и недостойно за творец, за какъвто „праведник” се изповядва в книгата си за духовната атмосфера и финансово състояние в СБП. Тя ли е истината?! Да престане да се рови с активна „съвест” в нашия творчески и обществен живот. И да злепоставя писателите в пресата и в интернет, от екраните на телевизиите. Направени са няколко финансови ревизии. Всичко е изложено пред нашето последно Отчетно-изборно събрание. И е предадено в съда – по решение, прието с болшинство.
Сега за клеветите и лъжите по мой адрес. Ще отговоря на госпожата Елена Алекова с факти и документи. Цялото им съдържание – копие от тях – предоставям на в. „Словото днес”. Всеки, който поиска, може да се запознае с тях.
Моят диалог с Елена Алекова започна след нейна клевета във в. „Монитор”, 4 октомври 2000 г., озаглавена „Остап Бендер иска да приватизира Съюза на българските писатели”. Тогава не представих документи срещу лъжата във вестника и съда, като прецених, че „кучето си лае, а керванът си върви!”. Но Елена Алекова не си направи изводи, не се укроти в лъжите си, а продължи да клевети. Затова си позволявам днес да върна времето назад с 16 години. Тогава ставаше дума персонално за мен. Но в книгата й „Крушението” злепоставя целия Съюз на писателите.
ВЕСТНИК „МОНИТОР”, 5 ОКТОМВРИ 2000 г., БР. 615
Публикувам части от отговора, като прибавям някои изречения, за да осъвременя публикацията. Случаите имат съвременно развитие.
Повтарям отново, че с омерзение пиша тези редове. И все пак трябва да се противопоставя на пасквила на Елена Алекова, да кажа истината. Защото окончателно се убедих, че съчинението й намирисва на част от предварително разработен сценарий. Ще опровергая само по-едрите лъжи. И пак подчертавам, че част от лъжите й са публикувани в книгата „Крушението”, но с друго заглавие – „Герой на нашето безвремие”. Различно от „Монитор”. Защо го е сменила? Навярно се бои от нещо! Пак си служи с оправдателни хватки. Цитирам: „Статията бе публикувана във в. „Монитор”, редактирана и с допълнения (без мое знание). От допълненията бе извадено ново заглавие – „Остап Бендер иска да приватизира писателите”, без уточнението, че това не са мои думи. При прочит на автентичния текст, който публикувам тук, т.е. в „Крушението”, се вижда, че отговорът на потърпевшия, публикуван в „Монитор” по-късно, освен умопомрачителните себевъзхвали и полуистини – полулъжи съдържа по същество полемика с тези немои редове. Статията е симптоматична за началото на процесите и метаморфозата на нравите в СБП, довели го до плачевното му положение в наше време.” Чети в „Крушението”, стр. 165, долу, под звездичката (б.а.)
Госпожо Елена Алекова, кого лъжете? Наивници или писатели? Ще Ви попитам само, защо не опровергахте текста си в „Монитор” и не попитахте редакторите за грубата фалшификация на думите Ви? За тези Ваши оправдания и нови лъжи имате много здраве от арменския поп! Уплашихте се, че истината, рано или късно, ще блесне. И дойде нейният ден! Моят отговор, колеги, беше „Мераците на Остап Бендер в рокля”. И тези мераци се сбъдват днес. Цялата книга „Крушението” е въшлясала от мераците й да стане ръководна личност в СБП.
Ще се върна към текста ми в „Монитор”:
Първа лъжа: Елена Алекова съобщава, че съм бил екзекутор на сп. „Глобус” (продължение на „Дружба”), вестниците „Вяра” (не става дума за „Моята вяра”) и „Славянски вестник”. Та нима не знаеше амбициозната тогава госпожица, че „Глобус” е съвместно издание на ДКМС (по-късно БДМ) и ВЛКСМ – на български и руски, в София и Москва? Нима Елена Алекова е забравила стажа си в „Глобус”, изпратена при нас от ръководството на Литературния институт „Максим Горки”, благодарение на писмо, подписано от мен, още когато бях директор на Българския културно-информационен център в Москва, по молба на Елена Алекова? За нейния стаж изпратихме характеристика за Елена Алекова. Предоставям копие в „Словото днес”. Цитирам само края на текста: „От 3 май до 30 юли 1991 г. в редакцията на международното литературно-художествено списание „Глобус” бе на преддипломна практика младата поетеса и белетристка Елена Алекова… Благодарим на ръководството, че удовлетвори нашата молба да изпрати на стаж при нас един високо квалифициран специалист. С уважение, главен редактор: Лъчезар Еленков, 1 август 1991 г., София.”
Що се отнася до „Славянски вестник”, той бе апостолско издание. В неговия редакционен съвет участваха писатели, учените проф. Андрей Пантев, ст.н.с. Божидар Димитров, Георги Янев, Драгош Калайч (Белград), ставрофор иконом Димитър Калев, к.изк.н. Емил Павлов, проф. Здравко Петров, Здравка Горанова, Иван Забунов (Кишинев), Игор Василев (Кишинев), проф. Илия Конев, Илия Пехливанов, к.о.н. Ивайло Петров (Шумен), Иван Серафимов, Йордан Милев, доц. Костадин Минчев, Кирил Петров, доц. Любомир Стаматов, Матей Шопкин, Мариана Шопова, проф. Михаил Бъчваров, к.ф.н. Маргарита Райнова, Николай Петев, Огнян Стамболиев,, павел Славянски, Панко Анчев, доц. Петър Велчев, Петър Лозанов, к.ф.н. Петър Парижков, Радко Радков, Росен Велчев, акад. Тома Серафимовски (Скопие), Христо Руденски, Янко Станоев, Димитър Богоев, Константински епископ Григорий. Аз ръководех редакционния съвет и бях директор на вестника. Званията на членовете на редакционния съвет са от ноември 1995 г. Изданието бе закрито поради липса на средства. При автомобилна катастрофа загина главният спонсор Игор Василев – председател на Фондацията за славянска култура в Кишинев. Предоставям документ в „Словото днес” с отговор от проф. Илия Конев на пасквила на Елена Алекова в „Монитор”, непубликуван във вестника. Ще цитирам само един ред от него: „В статията си Е. Алекова отправя към Л. Еленков чудовищни обвинения…”. Статията на професора е озаглавена „Погнуса, която все някой трябва да преодолее в името на истината”. Надявам се „Словото днес” да направи достояние на читателите цялото съдържание на документа.
За вестник „Вяра” (не „Моята вяра”), не бях негов издател, а редактор.
Втора лъжа: Елена Алекова пише, че по време на моето директорство (юни 1997 – 1 октомври 2000 г.) в. „Български писател” е хлътнал в дългове. Заявявам, че през този период вестникът няма нито един лев дълг! Тя нарочно премълчава една солидна сума от 50 000 лева, събрани от дарения, реклами, абонамент и продажба на изданието. Тези пари спасиха вестника! Цитирам част от два доклада на Николай Хайтов, прочетени на две събрания на СБП: „Четиричленен е екипът на вестник „Български писател”, но той излиза редовно, въпреки че за изплащането на материалните му разходи – хартия и печат – се грижи, както е известно, неговият неуморим директор Лъчезар Еленков. Няма съмнение, че вестникът можеше и да спре, ако не беше тази негова инициативност. В кое ли крайче на България не стъпи той да прави срещи, да записва абонати, да набелязва кореспонденти и пласьори. Вестникът е националната патриотична писателска трибуна, която отстоява литературната памет на българина…” (из Отчетния доклад на СБП, изнесен на 9 октомври 1999 г.). И още: „От реклами на вестника през 1997 година имаме 767 000 лева и дарения 3 000 000 лева, а през 1998 година същата цифра нараства на 7 000 000 лева, благодарение на проявената от директора на вестника инициатива и енергия, който не пожела да получи нито един лев комисионна – рядко срещано явление в наше време!…” (из Отчетния доклад на СБП, изнесен на 28 януари 1999 г.). Във в. „Словото днес” оставям следните документи, които са на разположение на интересуващите се писатели, членове на СБП, от случая: „Отчет на вестник „Български писател” до ръководството на СБП, 15 септември 1999 г., в което Елена Алекова е съкратена от редакционния колектив на „Български писател”. Тук ще поясня, че след като укрепих финансово вестника, по мое настояване тя бе върната в екипа му, бе възстановен като зам.главен редактор и Николай Василев. А по-късно по настояване на Хайтов бе назначен и Воймир Асенов – като редактор. Предоставям още на разположение в „Словото днес” копия на протокол на решение на същото бюро от 13 август 1997 г. От тези документи всеки може да се убеди, че Елена Алекова лъже и очерня едно полезно спасително дело.
Трета лъжа: Елена Алекова твърди, че съм правил опит да изтъргувам собствеността на вестника, без знанието на съюзното ръководство. В докладна до УС на СБП предложих вестника да се превърне в издание на СБП и ИК „Христо Ботев”. Директорът на издателството бе Николай Петев, член на Изпълнителното бюро на СБП. В разговор с мен той се съгласи издателството да го издава безплатно (хартия и печат). Това не се осъществи, защото настъпиха по-добри времена – месеци и дни, през които бяха намерени спонсори и реклами.
Четвърта лъжа: Елена Алекова пише през 2000 г. в „Монитор”: „Сега в гилдията ни текат тихи процеси на доразграбване на останалото имущество, както и изпразване от съдържание на тази традиционна форма на професионално сдружение”. Да разбираме ли, че някои председатели и членове на ръководствата през годините, от март 1989 г. – тогава се проведе конгрес на СБП, на който бе избран за председател Павел Матев, а след него председатели са Кольо Георгиев, Николай Хайтов и Никола Радев – са знаели за тези „процеси”. Но защо не са реагирали на обвиненията? Навярно не са прочели този Ваш пасквил в „Монитор”, уважаема госпожо! Или са сметнали, че долнопробните клевети ще бъдат опровергани с документи и ревизии. Вие сте клеветник, Елена Алекова! А, може би, всичко написано от Вас е самовнушение и бълнуване. Тази клевета е най-недостойната, която цели да омаскари СБП пред българската общественост и да подкопае неговия авторитет. Съюзът на българските писатели има исторически принос за духовното издигане на нацията. А неговата роля в тежки мракобеснически години (годините на фашизма у нас) е забележителна за спасяването честта на България.
Пропускам няколко лъжи. Те са по-незначителни.
Пета лъжа: Младата поетеса (преди 16 години) твърди в „Монитор”, че предложението ми до УС за създаване на Фондация към нашия съюз отново се стремя да приватизирам писателската организация. Каква е истината? Тогава внесох предложение, подписано от 106 писатели, членове на СБП: Уточних, че председател на фондацията може да бъде и председателят на СБП. Управителният съвет е в правото си да приеме идеята или не. Това ли е моят „решаващ” удар, както пишете в пасквила си в „Монитор”? Защо беше този предварителен ваш вълчи вой? Който продължава и сега в книгата „Крушението”. Цитирам преамбюла на документа, подписан от писателите: „Подкрепяме предложението на Лъчезар Еленков към Съюза на българските писатели да се учреди фондация „Български писател”, която да подпомага както издаването на в. „Български писател”, така и издаването на книги на съвременни български писатели, организирането на премиери и други творчески прояви. При положително решение от ваша страна, да се смятаме за учредители на фондацията. След написването на Устава на фондацията, съгласно действащите правни закони в страната, ще вземем участие в учредителното събрание за приемане на устава и избиране на ръководство на Фондацията. Тогава ще внесем и парични средства според финансовите възможности на всекиго от нас и в съответствие с правните норми при подобни случаи. 14 август 2000 г.”
Подписали 106 видни писатели (документът с имената е в редакцията на „Словото днес”).
Това ли е Остап Бендер? Това ли е комбинаторът Лъчезар Еленков?! Документа с подписите на писателите оставям в редакцията на „Словото днес” на разположение на интересуващите се от него.
Това е най-главното в отговора ми на статията на Елена Алекова в „Монитор”, 5 октомври 2000 г. Тогава не казах всичко. Бях убеден, че след него ще се укроти в клеветите и лъжите, които тогава публикува. За съжаление, тази нейна „дейност” продължи. И още нещо, мълчах, защото тя загуби съпруга си. Не е лесно да си вдовица. Но едно действие окончателно разруши в мен нейната „нравственост” и „морал”. Тази дама, която публикува статията във в. „Труд” по повод „злодеянията” на Николай Петев (тогава в него вече ръмжеше зверчето на неизлечимата болест), след кончината на председателя на СБП има наглостта да се подпише в съболезнователната книга. През онези дни прояви и брутално безочие, като се изповяда в жалейка за неговата смърт пред потресената от това й действие аудитория на културно събитие в Руския културно-информационен център. Позор за човек, който се представя за „праведник” в книгата си „Крушението”.
Пренасям своята публикация в сегашно време.
Длъжен съм да отговоря за новите клевети и лъжи на Елена Алекова. Госпожо, благодаря за честта, която ми оказвате, като продължавате да ме ругаете в току-що излязлата книга „Крушението”, в главата „Герой на нашето безвремие”. А също и в приложението към нея, озаглавено „Бележки”. Не се ли уморихте? Не! Народът е казал: Луд умора няма!
Цитираните извадки в книгата от протокола на събранието на Съюза на писателите, 7 април 2012 г., изреченията са избирателни. Не сте прочели внимателно стенограмата, доколкото е точна. Вие преувеличавате нещата като през лупа. В думите ми няма БСП, а „лично вероизповедание”. Вложих в тях и самоирония. Тогава аз не Ви нападнах, а се самозащитих. Не споменах и името Ви. Четете извадките от стенограмата на Общото събрание на СБП, както дяволът чете Евангелието. Но гузен негонен бяга!
По-нататък в пасквила Ви изнасяте едно мое престъпление. Ново двайсет! По време на стажа Ви в списание „Глобус” сте ми дали 4 000 лева от продажбата на книгата „Вечен календар”. Много малка лъжа! Трябваше да споменете поне 40 000 – 50 000 лева. Не съм Ви предавал книгата. Документ навярно Ви е издала счетоводителката. И още, кой брои пари без разписка? На доверие, ще кажете! Тук лъжата Ви нараства. При 1 000 броя по 7.00 лева сумата е 7 000 лв. Къде са останалите, питам Ви? Дадени са Ви като търговска отстъпка. Изглежда, че сте голяма продавачка на лъжи! Хвърляте ги наляво и надясно. Без да се скъпите! Каква изумителна щедрост!
А що се отнася до стажа Ви в „Глобус”, вече казах по-горе. Но длъжен съм да отбележа, че ще премълча някои неща от бита Ви. Още повече, че са минали 26 години! И не искам да ме окалят пръски от случайно настъпено… Премълчаното го запазвам за себе си. Вие се страхувате и сте в паника, че може да го изнеса пред колеги. Не се притеснявайте. Не желая да засягам някои светини, пред които се прекланям. Но Ви предупреждавам, Елена Алекова, ако не спрете „победния” си марш да заливате печата и интернет със сплетни, измислици, клевети и лъжи по мой адрес и по адрес на СБП, ще предам всички мои документи на българското правосъдие!
По-нататък в дълбокомисленото Ви „Заключение” в „Крушението” буквално отново лъжете, че някога съм Ви молил да напишете рецензия за моя книга. Та Вие нямате сетива за стила, образността, метафората и естетическата ми позиция. На светлинни години сте далеч от разбиранията ми за литературата и поведението на писателя. В прословутата Ви книга това се вижда много добре. Всеки просветен човек ще го усети. Не, греша, няма какво да усеща – всичко е казано ясно, като на длан, само че с хватките на клеветата и лъжата.
Искам още да се защитя пред читателите и колегите в СБП от едно Ваше „видение”, че съм искал да напусна редовете на Българската социалистическа партия и да се пребоядисам. Отново зловеща лъжа! Като свидетел и участник в спирането ми да не извърша това е… Вашият съпруг Георги Христов. Доколкото го познавам, той ще се обърне в гроба, ако прочете новия Ви пасквил! Не стига, че лъжете, а се разминавате и с времето.
Палежът на Партийния дом през август 1990 година. Тогава още съм на работа в Москва като директор на Българския културно-информационен център и пълномощен министър в Българското посолство. Окончателно се завърнах на 27 март 1991 г. Избледняла Ви е паметта, госпожо Елена Алекова! У вас всичко се обърква – време, дати, място, събития. Забравили сте и нещо много важно, за да се приеме за истина клеветата ви. На стаж в „Глобус” сте от 4 май до 3 юли 1991, а не, както пишете през 1990 г. Оплели сте се като пиле в кълчища. Но такава е съдбата на всеки клеветник! Само за тази Ваша лъжа мога да поискам справедливостта на правосъдието. Относно лъжата Ви, че по своя инициатива съм правил задължителните характеристики на редакторите в „Български писател”: те ми бяха поискани от председателя на СБП Никола Радев. И вопиюща лъжа е, че съм му предавал текстове, които не са били приети и съгласувани с работещите редактори. За доказателство предавам в „Словото днес” копие на отчет за дейността на редакцията до УС на СБП, приет от целия редакционен колектив и подписан от мен. Сред приелите отчета сте и Вие, госпожо Елена Алекова, с дата 15 септември 1999 г.
Ще Ви припомня, за поука, текст от „Бай Ганьо – журналист” от невероятните разкази за един съвременен българин на Алеко Константинов. В него Бай Ганьо разговаря с Данко Хаирсъзина: „… Тури си едно перде на очите (па и няма нужда), па псувай наляво и надясно. Ама как!… Нали е работата да омаскарим тогоз-оногоз – за туй нещо не се иска кой знае каква философия!”.
Вие пишете, че съм Ви разрушил приятелството с Павел Матев и Ана Александрова. Ана е жива и здрава, и може да каже истината защо се е отдалечила от Вас. Бай Павел вече не е между нас. Но има свидетели за случая. Нека те отговорят. През една от онези години във в. „Български писател” допуснахте голяма немарливост или нарочна провокация. Спрях стихотворението, което Вие бяхте предложили за печат и беше набрано в шпалтите. Тогава отговаряхте за поезията в изданието. Бе подписано с името на Павел Матев. Усъмних се в качествата му. Познавам добре стила на големия поет. Позвъних му. Той дойде в редакцията много скоро. Живееше недалеч. Оказа се, че стихотворението не е негово. Вие се оправдахте, че било пуснато в пощенската кутия без плик. Блесна и нещо, което не знаех – че не познавате творчеството на големите български поети. Простихме Ви!
А колкото до „тоталитарното време”, за което пишете, че съм негов галеник… Та нали именно СБП и Министерството на просветата и висшето образование в онази тоталитарна България Ви изпрати Вас, още никому неизвестната тогава млада поетеса от с. Мугла, Смолянско, да се учите в престижния Московски литературен институт „Максим Горки”. Така че Вие също сте „галеник на тоталитаризма”. И не се разграничавайте от другите, защото се учихте в СССР с държавна стипендия.
Сега за младите и моя милост през погледа на „наблюдателните” Ви очила. Пишете: „Неотдавна Еленков подхвърли, че младото поколение писатели ненавижда всички, защото било неосъществено… Не са се осъществили обществено!” Нагло лъжете! Къде, пред кого или в какво обкръжение съм казал тези гадости, които ми приписвате? Това е част от методите и стила на литературното чудовище! Хвърля лъжи, пък който се хване на въдицата. Във Вашето писание няма имена, които да потвърдят лъжите Ви. Винаги съм помагал на младите! В по-близко време на Боян Бойчев, Пламен Киров, Пламен Александров, Ивайло Христов…, а преди на Димитър Милов, Ненчо Славчев и още и още!
А клеветата Ви, че част от моето поколение е ползвало благинките от времето на тоталитаризма и социализма е също подсъдно. Та откъде знаете неговата съдба по време на утвърждаването му в литературата? Та нали тогава още сте се напикавали… Родена сте през 1963 г. А моето поколение се утвърждаваше през шестдесетте и първата половина на седемдесетте години на ХХ век. Навярно тези Ваши „съждения” са реминисценция от писанията на „десиденти” и на някои, които си посипаха главата с пепел, само и само да се харесат на новото „демократично” време. И пак ще повторя, Вие не сте автентична, а „светите” с отразена светлина. Но карайте все напред! Марширувайте! Раздавайте правосъдие! Удовлетворявайте си нагона да сеете лъжи и клевети! И на добър Ви път! Но хитрата сврака – с двата крака! И това няма да е далеч, Елена Алекова! А сега марширувайте през трупове и души!
И една от последните Ваши нагли лъжи, с която влизате сама в капана. Цитирам: „Колкото до подхвърлянето му (става дума за мен, б.а.) тук и там, че не бивало да ме назначават на работа, задето, като човек от Родопите, съм от… „ония там”… Бих го осъдила в Страсбург, ако съображенията от друг, по-важен порядък, не ме спираха”. Ха, сега! Ще трябва да докажете пред съда конкретно пред кого и в каква среда съм изричал тези думи. Аз винаги съм уважавал етносите. В Москва се движех в средата на момчета и момичета – мои състуденти – пристигнали от различни краища на СССР и Русия. И не съм имал никакви проблеми. В детството и юношеството ми във Видин – също! Там живееха няколко етноси. Вие сте нагла лъжкиня и непоправим словесен терорист.
Накрая цитирам части от увода Ви в „Крушението”: „Радвам се, че успях да усмиря демоните на страховете си. Защото, в крайна сметка, страхът е този, който най-често ни спира да гледаме с чисти очи, с очите на правдата към света и живота… Истината за времето прошумява през свидетелствата за него, които хората, някога живели, са оставили за бъдното. (…) Дали свидетелствата са истини или фалшиви, е без значение. Авторите (оклеветените – б.а.) дори трябва да бъдат благодарни, задето им правя реклама”.
Какви безсмъртни „прозрения”, които дори засенчват прозренията на древните философи, оставили ги в трактатите си като наследство за човечеството! Не, не сте се освободили още от демоните, Елена Алекова! Сама признавате за тяхното присъствие дълбоко във Вас.
Бъдете все така „благородна” и „велика”! Словесният Ви терор ще Ви доведе до светло бъдеще! Действайте! Неукротимо! Като описаното в преамбюла ми ЛИТЕРАТУРНО ЧУДОВИЩЕ!
25 септември 2016 г.
* откъсите от встъплението ми за феномена „литературно чудовище” са от моя статия, публикувана преди 10-ина години във в. „Дума”. – Л.Е.