ЕДНА ГОДИНА БЕЗ ПОЕТА
ХРИСТО ГАНОВ
(1938 – 2022)
На 7 юли преди една година се сбогувахме с поета и преводач Христо Ганов – главен секретар на СБП.
Поезията е нежна материя. Нейният полъх се усеща там, където думите преодоляват смисъла на всекидневното и би се превърнала в безсмислена словесна конструкция, ако напусне пределите от чувства. А стихотворенията и поемите на Христо Ганов са вградени в емоции, препускащи в неспирен кариер към хълмистия полумрак на верността.
Този поет не затваряше своите представите в килиите на душата, а ги превръщаше в поезия от светлини. Затова и една от последните негови книги, съставена от стихотворения-монолози, стихотворения-посвещения и стихотворения-притчи, се нарича „Тъмни искри”. Те направляват сетивата ни в лабиринтите на безнадеждността с вярата, че тъмнината не е безкрайна. В иносказателното стихотворение „Следобеден романс” Христо Ганов признава:
И мен любовта ме докосна с копринени коси,
но само след миг сърцето започна да страда
и нищо, нищо не може да ме спаси
от моята клада.
Христо Ганов изгради своя поетична стилистика, която съчетава в единно звучене и образци на свободния стих, и прекрасни римувани стихотворения, и оголени до степента на мълния лирически обобщения. В книгите му отсъстват рефлексиите от странични констатации за събития и съдби. Стиховете докосват най-съкровените кътчета на човешката личност и одухотворяват делничната прозаичност, преливаща от сърдечна недостатъчност.
Христо Ганов – един от най-ярките съвременни български поети, не е сред нас, ала в нас остават стиховете му, които са чувствен барометър на болното ни време. Те показват начините, по които можем да съхраним човечността си и да проправим пътеки към другите хора чрез непримиримо добротворчество. Те ни карат да разбираме другите хора и да трансформираме омразата в обич. А това е много повече от сила, това е вдъхновение!
Боян АНГЕЛОВ
ХРИСТО ГАНОВ
ВЪРВЯ КЪМ ДЪЖДА
И все вървя на запад – към дъжда,
и все повече се заоблачава.
Защо е жива вечната вражда
между нощта и светлото начало?
В студени облаци пред мен
обречена потъва светлината.
И преполовил човешкия си ден
аз не вървя – летя към тъмнината
на дъжд, на студ… На моя път.
Ах, блян ли е, нагон или умора
това препускане към нашта смърт
или пък точно то ни прави хора?
И пак
вървя на запад – към дъжда,
и все повече се заоблачава.
И вече виждам тънката межда,
която може би е край… Или начало?
И спомен е зората на деня,
вълшебството на детството велико.
Сега пристрастно утрото ценя,
но вече властно вечерта ме вика.
… И чезнат най-щастливите сълзи,
и жестовете, и рисковете чезнат.
Дъждът, определен за мен, пълзи
и приближавам неговата бездна.
И в мен прониква тъмната ръжда,
която бавно ще ме заличава.
И все вървя на запад – към дъжда,
и все повече се заоблачава.
А там навярно вече бурята гърми,
изгарят дънери, градушка стене,
умират звяр и птица, и тръби
категоричната тръба за мене…
… Какво е опитът, животът, аз –
познание, което значи болка.
Не плащаме ли за минутна страст
с години от живота си… Със колко?
И пак към изпитания вървим
така отчаяно, така епично,
макар да знаем, че ще изгорим
от тяхното докосване трагично.
Светкавица лицето ми бразди
и пада – птица – в тишина беззвездна.
Дъждът, определен за мен, пълзи
и приближавам тъмната му бездна.
Предчуствам го със цялата душа,
със ноздрите, със кожата си вече.
Събрал съм всички сили за дъжда,
защото виждам – той не е далече.
И наранен, и нараним вървя
към тоя дъжд, към моя дъжд,
момчета.
Не ми е лесно пред стената на дъжда,
но знам, че някога ще разберете…
Повярвайте ми, недобре живях
и много ми е страшно днес – не крия.
Но трябва да прекрача своя страх!
Заради вас.
Заради мен самия.
ПЧЕЛАРЯТ
И както бързам разстроен, на себе си разсърден,
омерзен, че всичко всеки ден се повтаря,
като във бавен каданс на хоризонта бездънен
видях как повдига
пчелна пита пчеларят.
Като Ной със своя пчелин стоеше сред акациите
– остров – на отчуждението във океана.
Пчели по ръцете му и по лицето му кацаха,
без да причиняват
нито болка, нито рана.
Той общуваше с тях така естествено и точно,
сякаш с пчелите беше роден, живял и израснал,
и пчелинът е някакво средоточие
на чувства безхитростни
и помисли ясни.
Ах, колко прост и велик е примерът на пчелите,
тъй съвършено премислен и целесъобразен!
Жалко, че не знаем езика им – да ги питаме.
Навярно за много неща
могат да ни разказват…
***
Не мога толкова неща все тъй да отстоявам,
нима навлизам вече във възрастта злочеста?
Но все пак на тази крехка фраза
ще се уповавам:
човекът – това е жеста.
Как неусетно в мен умората прониква бавно,
яростни флуиди на живота ми – къде сте?
Но издържал дотук,
все пак не ще се дам безславно:
човекът – това е жеста.
А времето лети… И знам, ще дойде и смъртта ми,
онази нелюбима, но чакана невеста.
Ще взема аз внимателно
студените ѝ длани:
човекът – това е жеста.
И този жест сега на подвиг ще е равнозначен,
ако отново ме опази от безчестие –
то значи като мъж
съм се изправил пред палача:
човекът – това е жеста
РЕКВИЕМ
Нещо тъмно
се промъкна в душата ми.
И потъмняха бавно
лицата и думите,
слънцето и нажежения въздух,
гласовете и стъпките.
Астматични облаци
почерниха небето.
И в оглушителната тишина
чух последния удар на едно сърце:
почина майка ми.
ОПИТ ЗА ОБЯСНЕНИЕ
НА ИСТОРИЯТА
На Боян Ангелов
Отначало трябва фанатик.
Хората се поддават на внушение.
Възприемат най-простите му
и най-абсурдни идеи.
(Те имат нужда от идеи!)
Непременно
в тях трябва да има
малко надежда.
Бавно или много скоро
(за времето това няма значение)
философията му става част
от общественото съзнание.
Хората вече вярват,
че това е тяхната логика.
И приемат в момента само нея.
Ако има (а винаги има)
последователи на друг фанатик,
започват войните…
СЛЕДОБЕДЕН РОМАНС
На Матей Шопкин
Вече зная, съдбата може да ме възвиси,
да ми отнеме, да ми даде награда,
но нищо не може да ме спаси
от моята клада.
Не едно страдание животът ми украси
с най-сладка мъка, с най-горчива наслада,
но нищо не може да ме спаси
от моята клада.
И мен любовта ме докосна с копринени коси,
но само след миг сърцето започна да страда
и нищо, нищо не може да ме спаси
от моята клада.
…От илюзии животът ми се скъси,
но надеждата свята е млада –
подкрепяше ме, макар да не ме спаси
от моята клада.
Сега дори и смъртта да ме покоси –
тази трудна съдба ми е отрада…
…. И може би е добре, че никой не ме спаси
от моята клада.
