Любомир ЗАХАРИЕВ

За мнозина името на Радко Стоянчев е непознато. Ето какво пише за самия себе си той: „Роден в с. Белут, Босилеградско, Западните покрайнини. Обществен статус – преследван и винаги под надзор…“ Съпругата му Анета казва за него: „Радко четеше политиците като отворена книга. Знаеше, че „демокрация“ не означава „власт на народа“, а „власт над народа“.

Радко Стоянчев е активен член на културно-информационния център на Западните покрайнини. Човек на перото той споделя: „Тук да живееш и оцеляваш е направо изкуство. Сто години откакто не бива да се родиш българин, да живееш като българин, даже и да умреш като българин…“

Дълбоко социални, пропити с историзъм, с обич и загриженост за съдбата на днешния човек, в разказите на този даровит писател живо се усеща пулса на тревожното ни съвремие. Стоянчев е смел реалист – той не страни от острите проблеми на делника, не прикрива зад дълбокомислени модернизми неумението, а и страха (толкова често срещан трик на пишещото малодушие) да изрече истината, да отстоява позицията си на българин и гражданин, на свободен човек и писател.

Той има един силно впечатляващ разказ с почти документална основа – „Самовидеца или смъртта на героя“, посветен на ВЗРО „Въртоп“ – героичната организация на Западните покрайнини (по името на планината Въртоп), родствена на ВМРО. Тук е редно да споменем Иван Гьошев, ръководител на ВЗРО „Въртоп“, ликвидиран в първите години след 9 септември 1944 година без съд и присъда (той е директор на гимназията в Цариброд). В разказа срещаме епитети като „нечуйно“ и имена като Кадифка – рядко срещани навътре в България. Писателят скръбно констатира последиците от недалновидната политика на българските управници, нехайството и равнодушието им към съдбата на сънародниците, „подарени“ по силата на нещастните обстоятелства и „великите“ сили на съседните държави: „В Сръбско май ще загасим и последната искра светлина и ще кажем завинаги сбогом на българското“.

Западните покрайнини са един колоритен край, където нашето малцинство полага усилия, за да запази културната си идентичност. Включително чрез ритуалите и битовите особености: „В Бузажинци пак се пие блага ракия“. Тук се споменава връщането на Западните покрайнини към България през 1941 – факт, който нашите историци днес скромно „подминават“ или цитират с половин уста, въпреки че коминтерновските забрани отдавна са премахнати. Нещо повече – и доскоро моралните (и не само морални) репресии са в сила: нека напомним, че по времето на Милошевич всички българи от Западните покрайнини са били обявени за „агенти на НАТО“.

В разказите си Радко Стоянчев е съхранил дъхавостта и великолепието на един непокътнат от времето български език. В много от произведенията му срещаме характерни случки, речеви характеристики, облекло и игри, които в България или са рядкост, или вече са изчезнали. Например пехливанските борби („мазната битка на живот и смърт между непобедимия Гиго и турчина); типични за онзи край легенди и сказания, които Стоянчев предава със завидно умение. Неговата проза представя един завършен майстор на словото, чиято духовна територия и герои са взети от живия живот на шоплука – подобно белетристичното пространство и героите на великия Елин Пелин. При Стоянчев преобладава пестеливостта на изказа – в интонационната атмосфера на творбите му звучат сурови тонове, емоционалната палитра е лаконична, което е обяснимо с факта, че в Западните покрайнини животът никак не е златен и меден. Така е в „Гложки ми работи“, в противоборството между човека и природата, в което човекът не винаги е победител.

Писателят на няколко пъти споменава събора на 2 септември  („На Славчето“), когато се срещат българи от Западните покрайнини и от Перник. Това е отворена рана за сънародниците ни от Западните покрайнини, когато по различни начини проличават последиците от яростната сръбска пропаганда в училищата и по медиите. За това говори разказът „Милевци във фейсбук“. Българите от Западните покрайнини са принудени да вадят разрешителни, за да орат нивите си, които са останали в България. С обич и признателност се появява и името на поета Емануил Попдимитров – непоколебим защитник на българщината, на правата и свободите на хората от родния му край, предадени на сърбите по силата на позорния Ньойски договор. Авторът споменава и неговата пламенна реч пред ООН, след която българите в Западните покрайнини са признати за малцинство.

Трябва да кажем, че много от разказите на Радко Стоянчев могат да послужат за исторически пътеводител и са образец на краеведската проза. Почти всяко село е документирано. Радко Стоянчев е страстен привърженик на историческата правда – без приукрасяване и пристрастия той описва и живота на българите под турския ярем, и страшните събития, които стават причина за избухването на Руско-турската освободителна война. „Бог да поживи освободителите и свободата ни“ – завършва един от разказите си писателят.

Радко Стоянчев е колоритен и самобитен повествовател – колоритен, самобитен и интересен като самите Западни покрайнини. Но благодарение на днешната отродителна конюнктура у нас, а и на явната и скрита цензура той е в „мълчаливия“ списък, където са повечето съвременни български разказвачи, които не продават таланта си на чужди интереси и за които е дълг и чест да служат на народа си.

А по повод 3-и март Радко Стоянчев заявява „ Вече 100 години живеем като квартиранти в собствения си дом… Ето я цената на днешната свобода. Да живее свободата!“