Евелина Митрева е журналист и кореспондент на Българска телеграфна агенция (БТА) в Петрич. Паралелно с професионалната си работа в медиите, тя е докторант в Югозападен университет „Неофит Рилски“, където развива научни изследвания в областта на връзките с обществеността и комуникациите. Работи активно в сферата на журналистиката и публицистиката, като съчетава медийна практика с литературно творчество. Дебютната ѝ стихосбирка „Ева, но не от реброто ти“ излиза през 2021 г. Ръководител е на Литературен клуб „Евтим Евтимов“ при НЧ „Братя Миладинови –1914“ в Петрич. Носител е на първа награда в Националния литературен конкурс за студентско творчество „Георги Черняков – 2025“ в категория „Поезия“.
***
Простираме се до края на света,
на улицата,
на носа си.
Стигаме до някъде,
не стигаме до никъде.
Делим се на групи.
Човешката душа е по-широка от географията
и по-тясна от кибритена кутия.
Не дай Боже да тръгнеш да я обикаляш –
предразсъдъци, колкото щеш.
В походката всички си приличаме.
Тесногръдието е това,
което ни прави различни.
***
Влизам в себе си.
Там е шумно като в храм.
Всичките мои родители
се надвикват с времето
и казват,
че Бог го няма там.
Отишъл си е отдавна.
И всичко е:
толкова черно,
толкова страшно,
толкова мрачно,
лъжливо, лошо
и всички познати молитви към дявола.
Обръщам се към бъдещето.
И пак влизам в себе си.
Там е тихо като в храм.
Само Бог
и аз коленичила пред него.
Казвам
най-прекрасната молитва на света:
Бла-го-да-ря!
***
Веднъж откраднах един мъж от детето му.
Веднъж откраднах едно дете от майка му.
Едно пораснало дете и един непораснал мъж.
Игра на его.
На доказателства за младост и за зрялост
и двамата бягат другаде. Други да са.
Единият се прави на дете,
другият – на мъж.
Един непораснал мъж и едно пораснало дете.
Разлика няма.
Общото е, че винаги се връщат
в леглото на майките.
***
Аз съм Ева,
но не от реброто на Адам,
а от очните ябълки на жена му.
Тя внезапно ослепя, за да мога аз да съществувам.
Цигулката на любовта звучи в две скъсани гласни
струни,
които безброй пъти пееха за истина.
Едно нормално семейство и тази нощ сяда да вечеря
от плътта ми (поотделно).
Морално остаряла мащеха и доведена по заслуги
дъщеря.
Тя отговаря за прането и храната, а аз за младостта.
И докато единият засмуква бедрата ми (от вътрешната
страна),
другият ми яде душата,
дъвче съвестта ми,
плодовете в коремната кухина.
Покривките са безупречно бели,
чаршафите са безупречно бели,
бяла е още съдбата ми,
бельото ми е бяло,
чорапите му също са бели,
бели караконджули понякога нощес играят до леглото
ми.
В есента на закъснялото му юношество,
вината в очите ми ще е достатъчно узряла
и някоя друга, която току-що се събужда,
греховно ще понечи към двете ми ябълки,
защото
тя ще е Ева.
Но не от реброто му.
***
Не е достатъчно това, че спиш до мен понякога.
Че се прибираш при мен.
Не ми стига малко уиски.
Електронна цигара.
Храна без мазнини.
И всяка друга извратена липса.
Пожарът или изпепелява, или го потушаваш.
Не съм ти Ева и ребро не съм.
Тя винаги е първа, макар че не е.
Някой умело е подменил името ми в телефона,
в паметта
и в Библията.
Опаковал е остатъците в кутия
за обяд (без глутен)
и те е изпратил с целувка на работа.
Може би Бог или Ева, или пък ти самият
си ме нарисувал като ябълка,
но забравяш, че от нея пълнее съвестта.
Изваждаш всичко вредно и в кутията остават
единствено греховете.
Дъвчеш суровото ми сърце,
което съм ти сервирала на тепсия.
Броиш калориите, броиш ми и чашите.
Брой ми тогава сълзите
(прекалената сол задържа вода в тялото).
Напълнялата ти съвест хвърля малки камъчета в
локвите,
за да се размазва образът.
Страх те е да се огледаш в очите ми.
Преброй тогава и нощите.
Спи с мен, в мен,
прибирай се в мен и ме прибери в себе си.
Не забравяй, че и аз съм жена.
Все някога ще ми се прииска да стана нечия скука.
***
Отдавна се научих да изпращам до вратата.
Хората понякога си тръгват.
Винаги си тръгват.
След тях старееш, вперен в тишината,
а малките им сенки се преливат в тъмното.
Но няма страшно, научих се и да не плача.
Без много драма. Просто тръгвам.
Тръгвай!
Животът ти зад ъгъла те чака.
Върви напред. Натам е пътят ти.
Отдавна се научих да изпращам до вратата,
набързо да помахам с усмивка за довиждане
и мигом да заключа без да чакам
да се обръщаме, да се замисляме.
Отдавна се научих да изпращам до вратата
и после много бързо да затворя.
Жизнено важна ми е вътре топлината,
изстивало ми е достатъчно след разни хора.
***
Ние плачем за младостта,
но тя съвсем не плаче.
Тя се смее нагло –
като жена,
която си е тръгнала
след дълги години в прошки.
Кой ви каза,
че има вечности
в този свят.
***
Парченца лед хрускат в устата ми.
Останки от разбил се айсберг
на стари замръзнали чувства.
Ако кажа обичам, ми прерязват езика.
Ако ги преглътна,
ми замръзва сърцето.