Евгения Йорданова е родена на 9 април 1953 г. в гр. Сливен. Завършила е Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Била е учител и директор на Дом за деца, лишени от родителска грижа. Като общественичка и писателка ратува за правата на децата и жените, за помощ на хората в неравностойно положение. Тя е белетрист с подчертан усет за съвременност и хуманност. Книгите ѝ са със сюжети от конфликтите и тревогите в нашата действителност, с подчертано документално и автобиографично начало. Живее и работи в Благоевград. Носителка е на литературни награди и награди за благородната си обществена дейност. Член е на Съюза на българските писатели.

МАЛКИЯТ ЧОВЕК

Малкият човек седеше пред телевизора в малката си стая. На малката си маса беше постлал стар вестник, ядеше студения си боб и търсеше кусури на големите хора. Избиваше комплексите си по простичкия начин – оплюй тези, на които не можеш да приличаш.

Старият телевизор на Малкия човек беше толкова прашен, че програмата по БНТ се гледаше размазано.

Мръсно, гладно и мързеливо беше това жалко съществуване; тъжно размазано и безлично ежедневие, изсипано във всичките тези 365 дни от годината.

Стая, в която имаше една маса, едно легло, един стол, два кашона с нещо и нищо друго. Стая с балкон. А на балкона – една печка и всичко останало, което може да се изхвърли спокойно, без изобщо да липсва на някого.

Малкият човек, освен да клепа с недостойни думи онези, на които не приличаше, не познаваше, но по БНТ наричаха звезди, имаше и друго занимание. Мечтаеше. Мечтаеше откъде да му дойдат пари. Ама отнякъде. Мечтаеше да го обича някой. Мечтаеше и сънуваше, че някой е изчистил малката му стая с балкон, която беше получил в наследство от баба си. Та това малко нещо, в което живееше, му беше дошло в наследство.

За какво сам се беше потрудил? За нищо. Животът му беше странен. Работеше понякога. Продаваше кръвта си на повикване, при нужда. Разхождаше кучето на един съсед. На повикване. Живот, странен, между храната и първа програма. Когато навърши шестдесет и три години, държавата му подари социална пенсия и му осигури боб, леща, хляб и лук.

Малкият човек живееше безчувствено в сивото си ежедневие, докато един ден нещо се случи. Звънецът звънна. Излезе в коридора, отвори вратата и видя непознат мъж.

– Добър ден! Атанас Атанасов търся?

– Аз съм – това беше името на Малкия човек.

– Това писмо е за Вас!

Разписа се, взе писмото и се зачуди. Писмо. До него. Това не си спомняше да се е случвало. Отвори писмото и зачете. Очите го заболяха. Появиха се чувства в малката му човешка душица и той възкликна:

– Ай, ай! Ами сега!?

Пак зачете написаното върху белия лист. Не беше за вярване. Деветдесетгодишната му баба самотно беше напуснала тъжния си свят и, пирувайки някъде в рая, го направи още по-страдащ. Не беше я виждал повече от десет години, а тя му беше единствената роднина.

Преди смъртта си, беше оставила завещание за него с цели двадесет и четири хиляди лева. За него оставаше и къщата ѝ на село с пет декара двор. Малкият човек беше загубил надежда, че ще му се случи някога нещо, което да го извади от жалкото му съществуване. Беше му странно. Започна да полюлява крака си. Не знаеше какво да прави в безнадеждната зависимост от текста на писмото.

Малкият човек беше забогатял. Никога досега не беше имал такова имане.

– Пари. Толкова много пари. Мила бабо, моя мила бабо! Мечтите се сбъдват.

Изведнъж се почувства Голям. Богат. Сякаш опечален, но и щастлив. Очакваше го светло бъдеще. Немотата беше си отишла в зимния мрак.

Аз съм Богат и Човек

Малкият човек си помисли, че вече е Голям Човек.

КАРЪК

Лошият късмет е нещо, което няма логическо обяснение.

Той се роди в един петък, на дата тринадесети, в едно малко красиво провинциално кътче, като седмо дете. На петия ден от неговото раждане парче от тавана затрупа бебешкото му креватче. Оцеля.

В края на първата година от деня на раждането му баща му го забрави в бебешката количка. Цяла нощ никой не забеляза неговата липса. Върна го кръчмарят, който забеляза детската количка и спящото дете, чак когато на другия ден отвори кръчмата.

Порасна. Стана юноша, никога неподозираше, че особени сили движат живота му. В ръцете му или нещо се чупеше, или той попадаше в странни ситуации. Един ден, когато отиваше в университета, се случи случката. Бавно изкачваше стъпалата към сградата на факултета в слънчев ден, на който пролетта се радваше. Зимният студ и кишата бяха забравени. Срещу него се движеха три весели, красиви и лъчезарни девойки, които се заливаха от смях и се радваха на лъчезарния ден. Погледът му ги фиксира, след като смехът им завладя слуха му. Точно тогава едното момиче се спъна в нещо и полетя към него стремително. Разстоянието беше около три метра. Без да се замисля, той разпери ръце, хвана момичето и заедно се изтъркаляха по циментовите стълби. Лаптопът, който баща му купи на изплащане, излетя от ръцете му. Той не чувстваше болка, а момичето беше върху него.

– Спасих те. Нищо ти няма.

– Благодаря ти! Щях да се пребия… Аз съм Ева.

– Иван се казвам. Какво запознанство!

Тя стана. Подаде му ръка. Усети аромата ѝ. Тя ухаеше на цветята в градината на баба му. За първи път се докосваше до момиче и ръката ѝ беше в неговата.

– Лаптопът ти е станал на нищо. Имаш ли лекции?

– Отивам на лекции, ама нещо ме боли крака.

Двете ѝ приятелки се присъединиха към тях. Помогнаха му да събере изсипаните си и разпилени вещи. Взеха такси и заедно отидоха до поликлиниката.

До него, от дясната страна беше ароматната девойка и сърдечният му ритъм чувствително се забърза. Тя го държеше с малката си нежна ръка зад кръста. Усещаше пръстите ѝ.

– Натъртено. Няма проблем. Ще Ви мине.

– Благодаря Ви още веднъж, че съм цяла – каза Ева.

Той взе счупения си лаптоп и си тръгна за вкъщи. Замисли се колко е хубав живота, когато можеш да спасиш паднало момиче, което мирише толкова хубаво.

Ще я поканя да пием кафе. Размечта се и така стигна до блока, в който живееше. Разказа какво се е случило и за първи път никой не му се кара за счупеното. Никой не му викаше, че е неудачник.

Баща му гледаше странно и после каза:

– Иване, така срещнах майка ти. Преди тридесет години паднах в една дупка и тя ме извади.

– Ако не те бях извадила, още щеше да си там, а ти излезе от дупката и ми викаш – Заведи ме у Вас, че миришеш на вкусно.

– Миришеше на печен лук. Помниш ли?

– Помня, че беше гладен и изяде две чинии от яхнията на мама.

– Да, ама после ѝ подарих седем внука и трима кръстих на нейно име – Иван, Иванка, Иво. Защото, така ме нахрани, че никога няма да забравя това. Два дни не бях ял нищо. Още ми е вкусно като се сетя. А и ти все миришеш на лук. Обичам миризмата ти тридесет години.

– Татко, тя миришеше на пролет, на цветя!

– Кой мирише на цветя?

– Момичето, което спасих да не падне.

– Цветята са си цветя. Другият път, като спасяваш някого, гледай да мирише на манджа. Това значи, че може да готви. Ще те нахрани.

Станахте хора, защото тридесет години майка ти готви хубаво. От камък супа ще направи и ще си изядете пръстите.

Иван погледна майка си. Спомни си изведнъж, че никога не я беше виждал облечена с нещо друго, освен с вехтата престилка и вечно до печката, до мивката, някъде в кухнята. На колко ли години беше всъщност тя? Как се губят спомените му. Сега има само един – уханието на Ева.

– Утре да я заведеш на кафе, на разходка – каза баща му.

– Не знам как да я намеря – тихо каза Иван. Забравих да ѝ взема телефонния номер.

– Как може да не се сещаш за такива работи. Искай веднага среща – наставнически каза баща му.

– Като те извадих от дупката, аз те заведох у нас. Ти не се сети да ме питаш как се казвам. Ако не бях те харесала, още щеше да си в ямата – изсмя се весело майка му.

– Иване, каквото е писано, ще стане. Не се ядосвай, сине. Хайде хапни си сега, а вятърът няма да прогони мириса на цветя, ако е писано.

Иван излезе на терасата. Погледна в градинката пред блока и тогава светът му се завъртя. Кръвта нахлу в главата му и слънцето заблестя още по-красиво. От втория етаж се виждаше добре двора и на пейката седеше тя с една от приятелките си. Не беше ли това чудо!? На него чудеса не му се случваха. Тя беше!

– Ева! – извика той – Ева!

Тя се обърна, погледна го с големите си очи, помаха му с ръка и косата ѝ заблестя на слънцето. Ароматът на цветя се сля с миризмата на тяхната кухня и той каза простичко:

– Ела да обядваш у нас!

Тогава той видя едно момче, което се спря пред нея. Тя стана. Прегърнаха се и целувката му удари с камшик Иван по лицето. Той не дочака отговора. Влезе вътре и отново си помисли, че няма късмет.

Седна на масата, започна да се храни и тогава на звънеца се звънна. Баща му отвори вратата и Иван чу:

– Добър ден! Казвам се Ева. Иван ме покани на обяд. Може ли да дойде и моят приятел?