ЕВГЕНИЯ ГИГОВА /Биография + стихове

ЕВГЕНИЯ ГИГОВА
Евгения Гигова е родена през април 1951 г. в Драгоман. Завършила е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. В България, работи към в. „Любословие“ в Самоков и епизодично пише за в. „Труд“. Редом с журналистическите си изяви, тя е автор на много стихове, които публикува в различни вестници. През 1996 г., водена от различни подбуди, Евгения заминава с едната си дъщеря и съпруга си за Америка. Установяват се в района на Бостън. Носталгията по родния дом и близките не спират да подхранват поетичното ѝ перото. Години по-късно, когато Евгения има двама прекрасни внука, тя започва да пише детски приказки, които разказва на малчуганите.
 
 
ПИСМО ОТ АМЕРИКА
 
Напишете ми дълги писма
и във тях разкажете ми всичко:
за страната, града и дома,
и за всички, които обичам.
 
Напишете ми дълги писма,
не пестете хартия и чувства,
та когато с любов ги чета,
съпричастна да бъда във всичко.
 
Напишете ми дълги писма!
Искам всичко да знам отдалече.
Все едно, че съм пак у дома,
все едно, че в България съм вече.
 
 
НЕ СТАВАТ ЧУДЕСА
 
Не стават чудеса на този свят,
или поне се случват много рядко.
Дали е чудо да прогледне сляп,
или да искаш да си сляп за кратко?
 
Дали е чудо да спасиш това,
което безвъзвратно си отива
или на гибел да обричаш онова,
което давало ти е любов и сила?
 
Не вярвам в чудеса дори за миг!
Та ако чудо можеше да стане,
един самотен мой, зовящ те вик,
не може само с ехо да остане!
 
 
СКИТНИЦА
 
 
Скитница съм. Скитница съм и не мога
да се спра и да не скитам по света.
Нещо все подклажда парещия огън
дето ме прогони от дома.
 
Този дом, във който уж се връщам,
но отново го оставям там,
дето вече нищо не е същото
и ще бъде ли пак хубаво, не знам.
 
Боже! Аз сама ли се така орисах,
или нещо независимо от мен
тласка ме далеч от моя пристан?
Но ще я разваля таз магия някой ден!
 
 
НА ДЪЩЕРИТЕ МИ
 
Когато сутрин слънцето ме поздравява
с гальовен лъч – послание от вас,
преминало през толкова държави,
но точно винаги – в един и същи час –
тогава сякаш няма разстояния,
и всичко тук е както всичко там:
земя и суша, синева безкрайна,
живот задъхан, като на екран…
А лято е и слънцето си тръгва бавно…
И аз по него пращам ви привет!
Дано не го загуби в океана
и с лъч гальовен, да ви целуне в пет!
 
 
РЕТРО
 
Мимо воля, понякога в мен се пробужда
по годините минали, тихичък стон.
И внезапно желание назад да се върна,
като малка да хукна към родния дом.
Като малка да тичам?! Дали ми прилича?
Изведнъж във очите на моите деца
виждам смях, и почуда, дори… грижа,
и потулвам на детството порива плах.
И отново съм аз – уморена, заета,
непрестанно изпълнена с грижи за тях.
За мъжа, за децата, за нещо, което
профучава край мен, и без никакъв страх
ще довършва портрета ми с бръчици тънки,
уморени очи и подути ръце.
А в съня ми накъсан, все по-често ще звънка
на школото ни селско пиринчения звънец.
И на въжена люлка под старите вишни
ще се смесват в едно и плача и смеха.
Ще изписквам неволно пчелица ли бръмне
край косите намазани с капчици мед.
По ливадата, боса с козата ще тичам.
Ще се гмуркам без мяра във детския рай.
А в утрото сънено – ще бърша очите,
мълчаливо ще страдам по родния край
и отново ще бъда уморена, заета,
в огледалото вече ще гледам със страх.
А то неумолимо ще довършва портрета,
започнат отдавна и не покриващ се с прах.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post ЛЮБОМИР КАНОВ /Биография + разказ
Next post Вестник „Словото днес“, бр. 34, 2020