Проф. д.н. ИВАЙЛО ХРИСТОВ
Вариации на критическото мислене
В годините на дълбоки политически и социални промени, настъпили в края на ХХ век, когато на изпитания бяха поставени изконните български ценности, Марко Семов стана един от най-популярните и четени български писатели. Неговото творчество е доказателство за силата на духа, който продължава да прави литература. Причините Марко Семов да се наложи трайно сред читателите са няколко. Преди всичко той бе от малцината ни съвременни белетристи, които отстояваха национално-отговорна позиция в защита на духовността на България. Възгледи, имащи за цел да съхранят българската идентичност в борбата срещу унификацията и стандартизацията на света. Марко Семов е авторът, който превърна в главна тема на своето творчество битката за съхраняване и запазване на българщината в контекста на новия културен глобализъм. В статията си „Мисли за литературата в преломни времена“ Марко Семов категорично посочва: „Сигурно е, че опитите да се установи една единна общоевропейска култура и да се наложат еднакви общоевропейски ценности – било като се обобщят и силно ограничат националните култури, с налагането на един език, на еднакви стандарти и ценности, било като постепенно се наложи една единствена култура като всеобща за всички други – са обречени на неуспех. Или пък – ако по един или друг начин този процес успее – неизбежно ще последва духовна общоевропейска катастрофа. Причината е проста – там, където няма различие в културите, там просто не може да се говори за култура“.
В разножанровото си творчество (разкази, романи, пътеписи, есета, народоведски изследвания, публицистика) Марко Семов докосва някои от най-тънките струни в душевността на българина: търпението, героизмът, страхът, оцеляването като съдбовна линия в нашия характер, предателството и предателите в родната история. С книгите си „Шарени сенки“, „Писма до България“, „Изповедта на една атомна централа“, „Глобализация и национална съдба“, „Българска народопсихология“ Марко Семов застана срещу един от най-щедро финансираните процеси на изминалите десетилетия – този на националната амнезия. С усета на човек, здраво стъпил на земята, Марко Семов усещаше, че няма нищо по-страшно за народ като нашия, който по принцип е с къса историческа памет, от изличаване на миналото му.
Марко Семов не може да бъде сбъркан с нито едни друг автор – сигурно доказателство за автентичността и органичността на таланта му. Неговите книги са с цвят и мирис. В тях се усеща житейска пъстрота, дъхът на нещо истинско и силно, страстно и горчиво. Когато четеш разказите му усещаш полъха на Балкана: уханието на мащерка, песента на коса и крясъка на сойката. Прехвърлиш ли се на пътеписите, долавяш тръпчивия вкус на узо и чуваш сиртаки, физически усещаш грохота на мегаполисите, публицистиката му пък блика от гняв и жлъч срещу продажния ни политически „елит“. В този смисъл авторът на „За Япония като за Япония“ наложи специфичен „маркосемовски“ стил в новата ни проза.
Не случайно Марко Семов предпочита „сгъстените“ жанрове: пътеписа, разказа, есето, както и синтетичните романови повествования. Така той е адекватен на съвременния читател, който притиснат от динамиката и напрежението на делника, трудно намира време да се отдаде на обемисти саги. Оттук и значимото място на публицистиката в художествения свят на Марко Семов. Със своята острота и граждански нерв, тя му дава възможност да реагира бързо и адекватно на поривите на времето, да вниква по-ясно в обществените процеси. Именно залагането на публицистиката и на социално-психологическия анализ пред уравновесения поглед на безпристрастната белетристика, открои името на Марко Семов сред писателите. Защото, известно е, че в разломни, духовно кървави времена, каквото е нашето, публицистичните текстове се оказват много по-нужни и търсени в сравнение с изящната художественост. Творчеството на Христо Ботев, Любен Каравелов, Захарий Стоянов, а в ново време и на Николай Хайтов е недвусмислено доказателство на този факт. С други думи, Марко Семов не прие драмата на прехода със стъписан и безмълвен поглед, а запази борбеността си, своята непримиримост към мекушавия, изплъзващия се човек и ценности.
Той е автор, който познаваше българския народ, неговите явни и скрити, тъмни и светли страни. За това допринася и късното професионализиране на писателя, който идва в литературата от живота, а не от писателското кафене. На Марко Семов не му бе спестен живота, а оттук и дарбата. Печално известен е примерът, че значителна част от литературата, създадена през втората половина на ХХ век, се отличава с непознаване на живота, с житейска неграмотност и отдалечаване от проблемите на времето. Значими наши писатели демонстрираха явно непознаване на съвременните обстоятелства и характери. По-младите пък бързо влязоха в капана на топлия и уютен редакторски кабинет, в който изолацията е напълно гарантирана. Оттук и бедата на съвременната ни белетристика, продължаваща и досега да пресъздава живота чрез наблюдение, а не върху основата на лично преживяване и изстрадване.
В това отношение Марко Семов е изключение. Той винаги е приемал литературата като изява на духа и споделяне съдбата на народа, потвърждавайки за сетен път думите на братя Гонкур, че в изкуството оцеляват само истинските призвания. В творчеството си Марко Семов показа разрухата и обедняването на хората и държавата. В по-голямата си част това са социални творби, които осмислят миналото и обясняват настоящето. Писателят винаги се е измъчвал от въпроса: защо страната ни рухна изведнъж, рухна тотално и катастрофално (независимо от лъжите на масмедиите), защо народът ни се топи с хиляди всяка година и има ли сила, която да се противопостави на разпада. И това се случва с един „можещ народ“, както твърдеше Марко Семов, народ, който има способността да превръща най-големите си недостатъци в ценни качества.
Книгите на Марко Семов са израз на позиция, а не натрапена игра на художественото самолюбуване. Те се насочиха към дълбините на битието, към цялата екзистенциална сложност на изминалите години, прекарвайки историята през сърцето на човека. За да ги напише, очевидно му е била нужна не само дарба и вдъхновение, но и любов към българския народ, възхищение и преклонение пред тайнството на живота и презрение към дребните страсти, които пъплят из нашия делник. Всичките му книги са въплъщение на мисълта на Антон П. Чехов, че писателят трябва да се застъпва за човека, т.е. да го извисява, а не да го въвлича във въртопите на низостта и подлостта.
На фона на безкрайните оплаквания и сополиви хленчения, Марко Семов създаде честни и чисти творби, текстове без илюзии и стъписване пред силните на деня, без мимикрия и евтин партизанлък, без „червен“, „син“ или „жълт“ дъх. Нещо повече: неговите творби показват по недвусмислен начин, че изконната мисия на писателя да споделя съдбата на своя народ, да бъде при него и с него, все още не е заглъхнала. Защото в преломното време на прехода много истини, които смятахме за безспорни станаха относителни и много от писателите, които мислехме за духовни стожери на нацията, се оказаха обикновени хитреци и нагаждачи.
В произведенията на Марко Семов има трогателни страници, редове, предизвикващи спазъм, ярост и потресение; думи, които тревожат въображението ни. Те ни показват, че добротата и милостта към човека все още не са лишени от съдържание, че вярата в хората не е закърняла, че България се е вкопчила в паметта си, въпреки опитите на родните ни политици да я натикат в пропастта на бездуховността и безчовечието. Като въздишка за родината звучат думите на Марко Семов: „Хубава си, Българийо, сама не знаеш колко си хубава!“. И с типичния за балканджиите скептицизъм добавя: „Да не ти е лошото, дето ние, хората, ти го правим“.
Марко Семов показа опитите да се разрушат старите добродетели, да се отрече една ценностна система, без да е създадена друга. Защото след рухването на „желязната завеса“ и последвалия икономически колапс, зейна огромна празнина, която опустоши душите ни и която ликвидира мярката за добро и лошо, честно и нечестно, справедливо и несправедливо. Стремежът за бърза и лесна печалба стана верую на годните на прехода. Колкото се може по-бързо и колкото се може с повече пари. Независимо от цената, независимо от средствата. Това е успех, построен върху страданието на „унижените и оскърбените“, върху „планини от човешки кости и морета от човешка кръв“. Нека да припомня, че в последния си роман „Силвена“ Марко Семов не за първи път, но за първи път толкова категорично, отстоява идеята за продажния и меркантилен характер на българската политическа класа. Една прослойка, която превърна политиката в мръсна игра, в мръсен и доходоносен бизнес, носещ само печалба, без рискове и загуби. В този политически театър няма „сини“ и „червени“, съществуват единствено икономически интереси, постигани с цената на всичко. Дори и ако трябва българският народ да бъде превърнат в обслужващ персонал. „Успяват онези класи в историята, казва Марко Семов пред в. „Земя“, които съчетават най-добре своите интереси с интересите на нацията си. И също такива лидери. Какви хора изведоха България от османското владичество? Които обичаха България повече от себе си! Такива, които можеха да сложат богатство, живот, съдба в олтара на Родината, да се отрекат от тях, за да се врекат на нея. Досега виждаме точно обратното – със зъби и нокти драпане да се вземе каквото може от мига, от натрупаното и спестеното от народа, дори от бъдещето му – и на него, и на децата ни, за лично ползване.“
Знаменити са думите на Петър Увалиев, изречени в зората на нашата млада демокрация, че когато в една страна може да се пише, говори и показва всичко, то може и да се върши. Стана така, че човешкият живот се обезцени, а консуматорското общество показа в пълна сила отровните си пипала. Днешните човешки взаимоотношения са лишени от полярност – в тях няма нито много любов, нито много омраза. По-скоро наблюдаваме безличие, умора и апатия, зад които се крие безразличие и отчуждение. Някак неусетно в нашите нрави се загнезди формулата на отчуждението и егоизма „Всеки – за себе си, Бог – за всички нас“, която е във фрапантно противоречие с християнското учение. На изпитание е поставена дори свободата като достояние и свещено право на личността. „Как може да е свободен един народ – пита Марко Семов – когато бедността е сковала сетивата на осемдесет процента от хората. Гладният и бедният човек нито може да бъде демократ, нито свободен. Човек, който по три пъти на ден се пита дали не му е разбита или ограбена къщата, може ли да бъде свободен? Къде е свободата, когато, като тръгнеш сутрин на работа не си сигурен дали по пътя няма да те сгази кола, да те оберат или даже да те разстрелят хей така, за кеф.“
Неслучайно Марко Семов пишеше постоянно книгата си за търпението на българина. Писателят е показал тази самобитна българска черта в различните Ј нюанси и проявления. Българинът демонстрира в последните години изключителна издръжливост в способността си да търпи и понася унижения. Ние търпим, когато ни крадат, лъжат и убиват, когато властта арогантно ни залисва със сладки приказки, докато знайни и незнайни чиновници тънат в разкош, карат супер скъпи коли, купени с труда на родителите ни, които си дадоха здравето да направят България модерна и социална държава. Така или иначе философията на „снижаването“, изразено блестящо в максимата „има и по-зле от нас“ действа на пълни обороти. В този смисъл словото на Марко Семов не е просто регистрация на текущи, злободневни теми, а е болка и горък поплак за съдбата на страната ни през последните десетилетия. И същевременно предупреждение да не стоим пречупени и сгушени, когато се продава държавата и Отечеството ни, когато се подменя културата и самобитността ни. Защото Ерих Мария Ремарк казваше, че най-големите престъпления в историята на човечеството се извършват с безмълвното участие на безразличните.
***
Проектът „Вариации на критическото мислене“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“