Владимир ЗАРЕВ

Със своите творчески усилия писателят променя действителността, нещо отнема от нея и нещо прибавя, допълва я със собствените си представи, размисли и преживявания, разширява съществуващото, като го натоварва със смисли и значимост, като определя за съдбовни не самите факти и събития, а техните значения. Ние не си даваме сметка например, че това, което не е назовано, не е облечено в Слово, то сякаш е лишено от енергията на познанието и реално не съществува, то е скрита, неуловима, все още латентна форма на съществуване, полусън на веществения свят, бездиханната дрямка на живота. За да се пробуди този унесен в себе си свят, той трябва да бъде посочен и назован, а то означава универсалният протичащ живот да се преосъществи в наш, в единствен, в личен живот. Именно художественото Слово разбужда Битието и го превръщат в смисъл, а по-сетне в национална памет и в История.

Лом е малък, на пръв поглед незначителен град прострял се на брега на Дунав с прашно, горещо лято и сурова зима. Той е потънал в своя унес, в патината и скуката на ежедневието, в тавтологията на дните, в провинциалната си атмосфера, но го отличават хората, странни и неповторими като навсякъде по света. Дунав преминава през техния живот и го украсява с величието си. Могъщата река разделя и свързва едновременно, реката, в която човек не може да се изкъпе два пъти, която във всеки миг е еднаква, ала и вече e променена. Но тази метафора се отнася и за нашия живот… във всеки миг ние сме потеглили нанякъде, ние сме постоянно същите, ала сме и вече различни, нещо се е изтекло и нещо ново се е вляло в  нас. Александър Александров е уловил и мъдро пресъздал тази метафора. Разказвайки своите привидно простички истории той успява по един незабележим начин да оживи няколко протекли десетилетия, да ги изтръгне от забравата. Разкази като „Лято с бръшлянова биография“, „Любов по време на война“, „Молитва за Фьодор“, „Мисията за една цигулка“, „Ехо от хума“, „Пагода“, „Роза в подлеза“, „Бедни, бедни бай Йордане“, „Запечатано лято“, „Голгота“ протичат сякаш едновременно в миналото и в настоящето, те взаимно се преплитат, продължават се, наслагват се в съзнанието на читателя и ни внушават истините за българския характер, оставят впечатлението, за преживяно откровение. Защото добрата литература не разказва националното Битие чрез патетиката на външните събития, то се помни, превръща се в памет най-вече чрез преживяното от човека, чрез сложните, винаги драматични, понякога мъчителни съдби на героите.

В какво обаче се състои особеното очарование, наслагващата се прелест на „Дунавски разкази“. Освен с пределната искреност, те ни пленяват  с дълбокото познание за човешкото, за високото и ниското, за низостта и прекрасното у човека, за величието на човека. Заплетени в своите кратки истории героите сякаш преживяват целия свой толкова пъстър и противоречив живот. Освен че „Дунавски разкази“ потвърждават писателските умения на Александър Александров, обговарят тънката му наблюдателност и доказват личния му стил, но те са и една вълнуваща равносметка, равносметката, която неминуемо преживява всеки в своя така смайващо отминал живот. Всеки упрек към себе си е безсмислен, нищо вече не може да се върне назад, нищо не може да се промени и поправи в безнадеждно отшумелите години, ала това са разказани мигове на морални терзания и духовни открития, когато добродетелното и мракобесното, възвишеното и пошлото, смирението и покаянието се преплитат в душите на героите. Така разказите в книгата щастливо натрупват и продължават техните драматични преживявания, а също талантливо обединяват напрегнатия сюжет с достойнствата на психологическата проза.

Добре дошли в тази книга.