Благовеста КАСАБОВА

(За приятелството ни и за общата ни „неделна книга“)

Идеята за тази книга се роди по време на ритуалните ни неделни обеди. За нас те отдавна са се превърнали в традиция – заслужена отмора след напрегнатите дни през седмицата. Началото им е през седемдесетте години на миналия век. Тогава бяхме млади, съпрузите ни бяха живи и всяка неделя се гощавахме заедно в престижни заведения. После и двете останахме вдовици по едно и също време, но не се отказахме от неделните срещи. Готвехме се за тях като за малък празник. Менюто в началото приготвяше ту едната, ту другата. Но постепенно нещата се промениха. Всички знаеха за нашето приятелство и затова често ни иронизираха. Наш колега веднъж уж на шега ни подметна, че сме неразделни като Дора Габе и Елисавета Багряна. Отговорихме, че не е прав, защото не сме поетеси и не ни е свързвал един мъж, а обичта ни към литературата и общата ни съдба в нея.

Може би тогава узря идеята за обща книга. Впрочем преди години имахме намерение да напишем криминален роман – за някаква убита бабичка, която си крие парите в буркани, досущ като Корейко на Илф и Петров. Слава Богу, че не ни хрумна да напишем обща стихосбирка, защото тогава хептен щяхме да се изложим, подобно на някои наши колеги критици.

И все пак не е толкова трудно да се напише прилично стихотворение от средно интелигентен човек. Сядаш, настройваш се и почваш да съчиняваш. Както направихме ние, в „голямата“ поезия със следното стихотворение в полубял стих:

На старата клюмнала гара –

там нейде в гори опустели,

стърчах забита в перона

и чаках моя любим.

След това вдъхновено поетично „отклонение“ да се върнем към същността. Вътрешният ни мотив за създаването на същата ни книга е и защото ни додея цял живот да мълчим, потискани я от шефове, я от партийни идеологеми, я от конюктури, я от „добронамерени“ приятели. Сега вече не искаме да мълчим. Друг е въпросът, че и ние имаме своите литературни грехове – писали сме доста хвалебствени рецензии за посредствени автори, доста статии с измислени проблеми. Редактирали сме недотам издържани в художествено отношение произведения, вместо да се опънем на началниците си. Понякога се опъвахме тихомълком, забавяйки ръкописите или като ги давахме на ненужни външни рецензенти, но в края на краищата те пак виждаха бял свят. Отмъщението на копчето рядко минаваше.

Такова беше времето, а и ние не сме били от най-храбрите редактори и автори. Но така сме и поумнявали. Не се срамуваме от книгите, които сме редактирали и издавали, нито от нашите собствени. Може позициите ни да не се харесват на другите, но те са били наши позиции и ние и до днес не се отричаме от тях. Сега отделни наши хитрини спрямо издаваните и рецензирани автори ни се струват смешни и се чудим на акъла си. Защото много добре ни е било ясно кое колко чини. Но както казваха някога другарите, това са грешки на растежа. Е, вече сме пораснали…

С тази книга мислим, че сме се издигнали над всякакви литературни амбиции, загърбили сме желанието за постове, каквото всъщност никога не сме имали. И решихме, че вече е дошъл моментът, когато трябва да кажем истината, която повече от трийсет години носим в себе си. Готови сме да понесем всякакви упреци – те няма да помрачат радостта ни от появата на това свидно наше произведение, което в късните години на живота ни донесе голяма радост и ни върна към най-хубавите преживявания от младостта.

Имахме известни колебания дали да правим съпоставки между литературните факти и процеси в близкото минало и фактите и процесите в новите времена, или да възпроизведем само онези любопитни моменти, които сме изживели с приятелите си, които са останали в паметта ни или са записани в дневниците ни. Намеренията ни бяха повече да наблегнем на литературата, но книгата не се съобрази с нашите намерения и си тръгна по свой път. Някъде може да не сме спазили точно хронологията на изживените случки и събития, но те си идваха по някаква своя логика и се намесваха безпардонно в текста. Миналото като спомен си има своите закони и подредби в паметта и ние не можем да се освободим от диктата им.

Мнозина вероятно няма да харесат „Неделна книга“, но други ще я приемат. Когато сме я писали, не сме се съобразявали с никого освен със себе си, със собствените си спомени и с дневниците си. Така или иначе, това е нашият живот и нашата истина за него. Това са нашите чувства, радостни или тъжни. Това е нашето дълбоко вътрешно отношение и тогава и сега, към хората, с които сме работили, които са ни били близки или които просто са участвали по-активно в живота ни.

Може някой да ни обвини в пристрастие към отделни поети и белетристи, които присъстват по страниците на книгата, но те са част от нашите дни и години, те са от малкото светли петна в ежедневието ни. Радвали са ни и с присъствието и с действията си. Е, понякога са ни и ядосвали, но това са били бели кахъри.

Нарекохме книгата си „неделна”, защото я писахме всеки неделен ден. Бог е определил неделята за почивка. Писането на книгата беше нашата най-хубава почивка през последните трудни и мъчителни години. И Спасението ни.

Тъгувам за Нина, тъгувам и защото малко време живя „спасена“.