Благовеста КАСАБОВА
Поезията на Мария Николова, погледната като цяло, е многоцветен и многотонален лиричен свят, който обсебва с емоционалната си гъстота, с изповедно споделената жажда за любов, затаена болка, стремеж към красота и добротворство. Преживяното през времето прелива от едно състояние в друго, за да маркира пътищата, водещи към началото, по-късно към съзряването, по които е пристъпвала с наранени пети, за да получи обич и просветление.
Тънката и ранима чувствителност на поетесата поражда, неосъзната в ранните години, а по-късно и осъзната, вътрешна съпротива срещу рутинното и канонизираното и стеснените пространства. Подобно е и усещането когато четем стиховете от новата ѝ книга „Есенни реки“ /издателство „Богианна“, 2021/. Частици от видяно и преживяно, изстрадано и израдвано, са събрани в едно, което изпълва и атмосферата на съдържанието. Незаличените все още белези от раздели и загуби, непостигнати мечтания, но и със светлина, обич към живота и хората. Самосъжаленията и оплакванията от мечтано и непостигнато са ѝ чужди, приема съдбата си, но не безропотно и примирено, а продължава да търси любовта и да вярва, че ще я открие. Тези неотменни търсения – човешки и творчески, показват, че е успяла да се издигне над мътилката на ежедневието и изкушенията за лесни победи.
Поетичните творби в „Есенни реки“ са изградени върху мощен емоционален поток, върху притаен бунт срещу разминаването и подмяната на ценности, изчезващото доверие и отчуждението между хората. Можем да ги оприличим и на вътрешен духовен и нравствен автопортрет. Засилени, спрямо предишни нейни стихосбирки, са реминисценциите, асоциативната образност и метафоричност, което допринася за повдигане градуса на вътрешното напрежение, за ритмичните пулсации на стиха и най-вече – усещането за решимост да отстоява себе си.
Убиваш ме с мълчание познато
и нямат път самотните ми думи
и няма път за мойто лято.
Изгубена съм. Търся се. Намирам се
осъмнала пред портите на зимата.
Премръзнала душата ми се свива,
но пак съм тук. И пак ме има.
Симптоматични в поезията на Мария Николова, особено тук – в „Есенни реки“, са дъждът, нощта, вятърът, реката, птиците, зимата. Доминиращо обаче е присъствието на дъжда – богато нюансиран: пороен, студен, мътен, топъл, пречистващ, изумруден и още, и още. Богатството от метафоричните образи на дъжда, пък и не само на него, въздействат и изострят сетивността при възприемането на самата лирична творба, на самото послание.
Поезията в новата стихосбирка на авторката – в по-голямата си част, е песенна интонационно, стихът е вътрешно освободен, което при определени случаи нарушава някои канонизирани принципи на римите, а то позволява хармоничното редуване или синхронизиране на по-бурни с по-омекотени емоционално тонове.
Мисля, че няма да сбъркам, ако кажа, че градивната опорна точка в лириката на поетесата е любовта. В повечето от предишните ѝ книги тя е изпепеляваща, луда, бурна, дива, обсебваща. Тук – в „Есенни реки“, страстите са се укротили, очите са обърнати повече навътре, духовната близост вече е изведена на предно място, а и сетивата вече са различно изострени, докосват и отразяват света наоколо в омекотени краски и овладени емоционални състояния, които импонират и въздействат на моментното емоционално състояние и преживяване. Ето какъв е сега светът на поетесата.
Моят свят –
море от перуники
и оцелели в бурите поля.
Моят свят осъмва сред иглики,
над които слънце прелетя.
Дъх разпръскват съмнали салкъми
и пчели до мръкнало жужат.
В наште стъпки шепнат калдъръми –
две реки в една ще продължат.
В „Есенни реки“ се долавя и мотивът за завръщането и за раздалечаването. Завръщането е съпроводено от носталгия, притихнала тъга, мисловна образност, с горчилка и нотки на смирение. От отдалечаването все още боли и горчи. Но независимо от загуби, разминавания и отчуждавания, поетесата поставя над всичко любовта и не го крие. Тя е всичко – признава, тя ми е лудост, клетва, капка върху пропукани устни в най-жадното време. Тя е – добавям аз – не само целият й лиричен свят, но и знак от съдбата, който излъчва постоянна светлина.
Трябва да призная, че когато Мария Николова се обади и ми каза, че е написала автобиографична книга и ме помоли да я прочета, не знаех как да реагирам. Не че се съмнявах в разказваческите ѝ възможности – вече бях чела някои нейни разкази и есета (а и се сетих, че преди няколко години тя получи награда на Националния конкурс за разказ „Дядо Йоцо гледа“), а защото автобиографичната книга е нож с много остриета и крие в себе си някои опасности – първата от които е да успееш да останеш верен на себе си, да казваш само истината, без да се съобразяваш с последвалите реакции, някои от които може и да са нелицеприятни, да не се представяш само в добра светлина, да имаш куража да назоваваш нещата, хората и събитията с истинските им имена, да отразиш духа на времето и неговите порядки и нрави.
От опит знам – трудно е да го направиш, без да те интересува ефектът, който споделеното ще произведе, трудно е и напълно да разголиш вътрешното си Аз и да го направиш от някаква вътрешна потребност, съзнателно, без да се криеш или оправдаваш с условията, които са те принудили да постъпваш така или иначе. Всички познаваме образци в този сложен и конфликтен жанр – достатъчно е да споменем „Из преживяното“ на дядо Влайков, „Път през годините“ на Константин Константинов, от съвременните автори – Валентин Караманчев с неговия „Брашнен чувал“, примерно.
Но познавам и автори, които се отказаха от живота си преди 1989 г. и без всякакви угризения, без всякакво чувство за достойнство пренаписаха биографиите си, но това е тема за друг разговор. Казвам всичко това, за да отбележа, че в „Белези от живота“ Мария е напълно откровена, изповедно откровена, познавам я повече от четвърт век и с ръка на сърцето мога да кажа, че всичко споделено е истина – изживяна и изстрадана истина, изтъгувана и израдвана, премислена през времето. И още – веднага се усеща, че Мария обича живота и хората, не търси отмъщение за онези, които са я огорчили или са й причинили болка, дълбоко в себе си тя вече им е простила, а за да можеш да простиш се изисква духовна сила и благородство.
Вълнуващо е и споделеното за приятелите, близките на сърцето й хора, особено трогателни са думите, изречени за годините, свързани с манастира „Св. св. Козма и Дамян“ – съкровено емоционални, излъчващи светла носталгичност и топлота, вълнение от магичното излъчване не само на атмосферата в Светата обител, но и на природата около нея. Тук, в тази част от спомените, най-видимо се откроява дарбата на Мария Николова на сладкодумен разказвач душеприказчик.
Не по-малко вълнуващ е и споменът ѝ за голямата ѝ любов в Русия и драматичния ѝ край, детството, работата в Стоматологичния институт, топлите отношения с колегите, които и до днес е запазила, общуването й с колегите писатели от Пловдив и други градове на страната.
Всичко изказано в книгата „Белези от живота“ /издателство „българска книжница“, 2021/ явно е оставило трайни и ярки следи в живота ѝ, но ѝ е помогнало да се изгражда като личност и творец. Терзанията, лутанията, страданията не са успели да сломят духа ѝ, да отнемат обичта ѝ към живота, към поезията… „Белези от живота“ по същество е трогателен разказ – изповедно трогателен за един пълноценно – и от човешка, и от творческа гледна точка, живян живот, навлязъл вече в дебрите на златната есен.
Зная какво е струвало на Мария Николова подобно начинание, от опит го зная, предполагам, че и тя самата е знаела пред какво се изправя, какво ще ѝ струва в емоционално и морално отношение, защото – връщайки се към пътеводните знаци от миналото, тя отново и отново ще преживява случило и неслучило се, любови и раздели, придобивки и загуби. Връщането е и своеобразно чистилище, през което Мария Николова преминава, за да излезе разтоварена от бремето на спомените, освободена и пречистена.
И тези, които не познават човека и твореца Мария Николова, докосвайки се до „Белези от живота“ ще открият най-отличителното за нея – а то е, че не може да живее без любов, без близки и приятели, без поезия, че е упорита и когато си постави някаква цел я постига. Това, което е сега авторката, според споделеното в „Белези от живота“, като личност и творец е постигнала в голямата си част сама. И както самата тя казва още в първите редове на книгата: „Аз съм тази, която се отгледа сама, образовах се сама, възпитах се сама, отгледах децата си. Не ми беше лесно, никак дори.“
И наистина, изживяното и изповяданото е преминало през сърцето ѝ в дните когато е търсила себе си, но си е заслужавало. Има една наша поговорка, която леко ще перифразирам: „Лесната работа, срам за майстора“. Мисля, че Мария трябваше да напише тази книга, за да се освободи от товара на ненужните спомени. „Белези от живота“ наистина се чете с увлечение, затваряш последната страница и се замисляш какво ти имаш да споделиш на белия лист с хората.