ВДЪХНОВЕНА БИОГРАФИЯ
Драгомир Шопов на 80 години
Поезията на Драгомир Шопов, един от най-ярките съвременни български поети, разкрива посланията му към света и към самите нас. Тези лирически късове са изпълнени с хармония и тяхната доброта е насочена само и единствено към хората, чието морално съзнание съзижда иносказателни светове. Стихотворенията и поемите му притежават въздействаща асоциативност, която е приглушена понякога от мелодична меланхолия, но понякога избухва с несдържан гняв към несправедливостите на битието.
Лириката на този невероятно талантлив поет е изтъкана от духовни послания, чийто разнопосочен стилистичен похват конструира обаятелни стилистични въздействия. Метафоричните откровения са подчинени на добродетели с проекции към читателя, уморен и обезверен от житейската неравнопоставеност. И на преден план се извисяват темите за обичта към отечеството, към родителите и любимата. Неразривната триада – отечество, родители, любима – съдържа космоса на всепоглъщащата обич, без която бедна и пуста като ограбен храм е човешката душа.
Привикнали сякаш с тегобите на настоящето, почти не усещаме, че край нас съществуват и други светове, намиращи се толкова близо, че присъствието им обуславя привидностите на духовните пейзажи. В поетичната вселена на Драгомир Шопов рефлектира филигранната метафоричност на пространствените видения, чиито социални мотиви са сигнали за нравствено пробуждане. А темата за отечествените видения, населили лирическото му творчество, създават нови измерения на любородието. Патриотичните мотиви са пречупени през призмата на личностния катарзис и зазвучават като възвишени откровения, далечни на гръмогласните дитирамби, съпътстващи така често гражданската поезия.
Поезията и публицистиката на Драгомир Шопов живеят в неотделимо единство, що се отнася до техния тематичен темпоритъм, ала лириката на този поет е изключително чувствена и нейните минорни акорди отекват дълбоко в дебрите на човешката наранимост. Поезията на Драгомир Шопов се ражда и живее по законите на гражданската съвест, свързана е неделимо със съзидателните импулси на времето и пулсира като частица от него. В прекрасното стихотворение, посветено на баща му, поетът казва:
Пожелавам на Драгомир Шопов все така целеустремено да моделира обаянието на човешкия копнеж за добротворство. И да създава нови стихове, които да рецитираме на висок глас!
Боян АНГЕЛОВ
ДРАГОМИР ШОПОВ
СТАРАТА КЪЩА
Щях да захвърля ключа от къщата ни, която вече я няма,
ала ето на – не намерих сили за туй, не посмях.
Просто си казах:
щом от небето слязат някога татко и мама,
къде ще отседнат,
нали най-добре ще им бъде да си влязат у тях.
Затова е ключът.
Ще го сложа под прага на моята болка.
Те ще знаят къде е,
ще го вземат и ще отключат скърчащата врата.
Само няколко стъпала.
Колко бяха – пет или шест, колко?
И колко сезона са минали, откакто си тръгна смъртта?
Боже, къщата. Дали, мисля си, ще я познаят? –
с покрив от облаци, от облаци и от звезди.
От вятър са стените на мъртвите стаи,
пода – от гъста мъгла, по която не остават следи…
И някъде там – закачена нашата снимка:
ние тримата в рамка от почерняло дърво.
Дворът, крушата и наоколо въздуха синкав –
застанали сме така,
сякаш отбелязваме някакво тържество.
Боже Господи, бълнувам ли, що ли? – Никаква снимка няма.
Дворът го няма. Няма я крушата,
стъпалата отдавна са станали прах.
И все пак знам – ще си дойдат татко и мама
в някоя събота,
когато Господ пуска умрелите да си идат у тях.
Ето го ключът. Ето ги стъпалата.
Ето ги стаите.
Всичко е каквото беше, скъпи мои, със вас.
А когато си тръгнете – заключете вратата.
Да има някога какво да отключа и аз!