Драгомир Мирчев е роден през 1950 г. в гр.Попово. Завършва хуманна медицина в гр. Пловдив. Работил е над 40 години във военното и гражданското здравеопазване, от които 11 години в чужбина. Творческите му интереси се простират в областта на литературата, изобразителното изкуство, художествената фотография и музиката. Има издадени девет книги. Публиликувал е в централния и местен печат, в различни периодични български и международни издания: алманаси, антологии, сборници, списания, вестници и др. Негови творби са превеждани на английски, руски, сръбски, украински, полски езици. Член е на Управителния съвет на Съюза на независимите български писатели(СНБП), на Славянската литературна и артистична академия, нa Международната писателска гилдия, на Meждународната академия за литература и изкуство, на Движението на световните поети, на Съюза на писателие-лекари в България „Димитър Димов“, на Управителния съвет на КДК Хасково, нa Клуба на хумориста, на Поетичен клуб „Иван Николов“. Председател на СНБП – Филиал Хасково.
ПЕСЕН ЗА БЪЛГАРИЯ
Моя древна, многострадална Родино,
с история достойна и народ велик.
Ограбвана, насилвана… Мнозина
безродници днес заличават твоя лик.
Родена на световен кръстопът,
от империи разпъвана на кръст,
петнадесет декади дириш своя път.
А хищниците ти размахват пръст.
За тях сега си апетитна хапка –
сломен народ, но с територия.
Пуделче, подало кротко лапка,
забравило урока по история.
Ти бе птица горда волно литнала.
Държава древна на Духа, но днес –
предадена, продадена, отритната.
Покорен роб на чужди интереси…
Дълбоко спиш, Българийо любима,
над героично минало и стари лаври.
А утре може теб да не те има,
щом всеки динозавър с теб се гаври.
Аз вярвам, ще възкръснеш много скоро.
Като Феникса, изгрял от пепелта…
И ще запеем „Хубава си, моя горо“,
възвърнали достойнството и гордостта.
Родино, напоена с кръв бунтовна,
земя на воеводи и поети.
Копнея да те видя аз свободна.
Дух Божи пак над теб да бди и свети…
ПИСМО
Сякаш в златна лава потопено цяло,
над искрящо морско огледало,
слънцето в пожар лъчист залязва –
шмугва се в копринената пазва
на прииждащата южна вечер.
Аз съм тук, а ти – от мен далече.
Тръгна на курбан – гурбет обречен,
моля все за теб, Твореца вечен.
Искаше да си добър съпруг, баща,
жив и здрав да се завърнеш, обеща.
Там си сам, ужасно сам, в несрета,
тук животът тъжно все тъй крета.
Тихо нашенците си отиват
ей така, без бой, без съпротива.
Чезнат къщи в буренясалите ниви,
сенки днес блуждаят, вместо хора живи.
Свои ни предадоха на чужди,
дух поробен трудно се пробужда.
Имаме по навик нови господари –
все едно Апокалипсис ни удари…
Ала ти все пак не ни забравяй!
Спомняй си за нас, пиши, Величко!
Българите в огън оцеляват.
С обич вярна – аз съм – ТВОЙТО ВСИЧКО.
ОТКРОВЕНИЕ
Любов си ти, безкраен празник,
за моята изстрадала душа.
Без тебе дните ми са празни,
не мога с нищо да се утеша.
Но днес се моля аз смирен и тих,
пред теб с молитва съкровена –
излез сега от моя скромен стих
и влей дъха си огнен в мене.
Любов си ти, тъга и болка,
но вдигна в мене светъл храм,
от който искам oщe колко…
вселена обич да ти дам.
ПОСВЕЩЕНИЕ
На Ник
Тъй дълъг беше пътят ми към Теб –
загубвах се сред миговете онемели.
Ти бе ту в прегръдките на Феб,
ту в шемета на бурите неоживели.
Сега си жива, толкова си в мен…
Ръцете ми те търсят жадно и се вричат.
Ще им повярваш ли от този ден,
че Теб единствено, че само Теб обичат?!
Със трепет благославям твойто име,
благословен да е и онзи час,
от който с обич сътвори ме –
Благословена!
Свято мое аз!
НЕ МЕ ОТМИНАВАЙ, ЛЮБОВ!
Не ме отминавай, Любов!
Добре дошла в моята есен!
На клада е войнът суров,
светът за душата е тесен…
Плахо пристъпваш към мене,
спри се, постой, остани…
Падам пред Теб на колèне!
Моля, не вдигай стени!
Слава на Бог, че те има
в моя храм, приказно тих –
близка, далечна, незрима –
в музика, багри и стих.
Не ме отминавай, любов!
Прегръдка си в тъжната есен.
Чрез теб днес животът ми нов
възкръсва в божествена песен.
БЕЗСМЪРТНАТА ЛЮБОВ
На Нина
Брегът целува нежно морските вълни.
Нощта със звезден шлейф деня ще замени.
Без погледа ти и омайния ти смях,
без твоето докосване осиротях.
Замина ти по пътя си далечен.
От мене сякаш те вълна отвлече.
Усещам още стъпките ти леки
на ангел свят по звездните пътеки.
Смарагда два отгоре следват ме навред,
кураж ми вдъхват, за да продължа напред.
Дочувам нежни трели от небесен хор
а в мен звучи ноктюрно в до диез минор…
Дори да спре диханието на кръвта,
остава между нас безсмъртна любовта.