Боян АНГЕЛОВ
ДОСТОВЕРНОСТТА НА ПРЕЖИВЯВАНИЯТА КАТО ВЪЗДЕЙСТВАЩА СИЛА
Публицистичната 2025 година
Като литературен жанр, който интерпретира реални събития, художествената публицистика обединява обществената актуалност и индивидуалните реминисценции, оказвайки емоционално и рационално въздействие върху читателя. Тя провокира и променя жизнената му позиция, а високата степен на лиричност става характерен белег за есеистиката, докато документалистиката сякаш се задоволява с по-притаени, бих добавил, по-прикрити художествени похвати. И в двата случая достоверността на преживяванията има определяща роля. Нравствената ангажираност на пишещия се превръща във въздействаща сила. Писателят документалист няма правото да се скрие от случилото се, не би могъл да съзерцава отстрани явленията и процесите, които провокират общественото ни битие. Моралните и социални рефлексии си взаимодействат и влизат в сблъсък с категории на индивидуалното съзнание, което ни подготвя за промяна към по-добро. Независимо дали битието на художествения субект е част от миналото, или пък участва в съграждането на съвременни житейски обстоятелства, той трябва да защитава ценности, приети от обществото като общозначими и неизменни.
Предложените в тази категория книги са доста разнопосочни и почти неподлежащи на сравнение една с друга. Обединителното е, че в различна степен и обхват, разглежданите книги се опитват да одухотворят минала или реална действителност и свързаните с нея личности, които често се идентифицират с автора.
И сега ще защитя оценката си, че книгата на проф. Надежда С. Делева „Илия Делев. Скъпо-ценностите на един българин“ (издателство „Български писател“) е необикновена. Такава е, защото осветлява необикновения живот на Илия Делев, наричан „рицар на кристалната красота“. Това е книга за българин, спасил за света възхитителното очарование на гигантските кристали – неподражаеми природни творения. Парижкият национален музей по естествена история притежава безценна колекция от кристали (най-гигантският тежи повече от три тона), благодарение на българина Илия Делев, открил ги в джунглата на Бразилия, спасявайки ги от унищожение, породено от изключителното им търсене като основа за производството на пиезокристали. Музеите в Страсбург, Сиатъл, Виена, Милано и цяла поредица други градове се гордеят с колекциите от минерали, предоставени им от Илия Делев. Той е нарекъл откритите от него гигантски кристали „цветя на минералите“, дава им имена, одухотворявайки тяхната уникалност. Дарява на България неповторими образци от тях и те стават най-ценните експонати на Националния музей „Земята и хората“ в София. Проф. Руслан Костов, автор на предговора, е отбелязал: „Вероятно трите стълба в духовното житие на Илия Делев биха могли да бъдат обобщени така: закърмена в семейна среда любов към отечеството, непрестанен стремеж към нови познания и открития, както и благоговейно преклонение и осъзнаване на непреходната красота на природните кристали с безкористен стремеж за тяхното опазване.“
Това са само бегли ескизи от книгата, чийто автор е племенница на големия родолюбец и благодетел, завърнал се в своето отечество след принудителна емиграция, странствания и перипетии в различни държави и континенти. А Георги Йорданов, министър на културата през 80-те години на 20. век и приятел на щедрия безсребърник, прави лаконична, но много точна оценка: „Животът на Илия Делев е истинска одисея. Разказът за неговия труден и успешен жизнен път звучи дори невероятно… Един съвременен Одисей: обикаля света, но не забравя отечеството.“
Книгата за Илия Делев е написана с дълбоко уважение към делото му, дарило на планетата и на България непреходна прелест, отразена в стройните структури и обагрености на гигантските кристали. Тяхното мълчание е запаметило хилядите лирически откровения, звучали по време на поетичните четения в музея „Земята и хората“. Лирическите слова с тяхната кристална яснота, съюзена с хармоничното очарование на гигантските кристали са превърнали това музейно пространство в съдбовно съприкосновение на хората със земята. Надежда С. Делева е съумяла да опоетизира образа на дарителя Илия Делев, намирайки най-достойните думи за него и родословието му – хора интелигентни, трудолюбиви, скромни и смирени. Вдъхновяваща книга за един достоен живот, спасил за света величествената красота на гигантските кристали.
Въпросът за опазване на българския език, писменост и книжовност от посегателства и оскверняване е първостепенен не само като словесен приоритет, но и като форма за укрепване на националния ни суверенитет. За голямо съжаление, болшинствето родни политици приемат този проблем като не толкова важен. Навярно, защото приемането на така необходимия закон за защита и употреба на българския език не би им донесъл допълнителни индивидуални финансови придобивки. Усилията ни в тази насока потъват в стена от равнодушие, но Съюзът на българските писатели няма да се откаже от своята цел, защото в разрушителното и несигурно време такъв закон може да сплоти нацията и да защити отечеството ни от злонамерени посегателства. В този контекст есеистичният сборник „На ползу езику“ (ИК „Виджи – Виктор Гуцев“) от Румен Стоянов без съмнение защитава каузата за приемане на закон, който да облекчи плавния, но така необходим, преход между книжовния български език и невероятно богатото диалектно разнообразие, включващо хиляди красиви, сияйни, богоносни думи, създадени от предците ни, ала прокудени и заключени в агиографии, дамаскини, пословици, песни… А ето и един от железните аргументи на Румен Стоянов в битката му за защитата на българската кирилица: „…св. св. Кирил и Методий са духовни съпокровители на Европа, провъзгласени от папа Йоан Павел Втори, поляк и поет. Тая височайша чест се дължи на техния безсмъртен подвиг, измислянето на българските букви. По тоя начин Братята не възприемат латинските и оборват триезичието, налагащо християнството да се проповядва само на еврейски, гръцки, латински, защото на тях било писано връз Кръста Господен. И, ако нехаем досежно съдбата на кирилицата, която бива настъпателно и нагло измествана, с това си деяние позорно срамим извършеното от светите ни Първоучители, миром опълчили се на латиницата. Е, какво излиза? Славим делото им, а с безразличието си вървим против него, независимо дали целенасочено, или заради равнодушие, плиткоумие…“ „На ползу езику“ е книга-камбана и книга-протест срещу безхаберието, обхванало персоните, получили доверието на народа да опазват висшите национални ценности, най-очарователната от които е българският „език свещен на нашите деди“.
Публицистичният патос несъмнено е живителна част от литературната тъкан на словесното изкуство. „В кривото огледало на илюзиите“ (издателство „Захарий Стоянов“) от журналиста и писател-публицист Енчо Господинов продължава красивата традиция, създадена от силните и неподражаеми художествени стилове, сътворени от Цветан Стоянов, Ефрем Каранфилов, Стефан Продев, Исак Паси, Иван Гарелов, Иван Гайтанджиев… Появили се най-напред в сп. „Везни“, публицистичните есета на Енчо Господинов кореспондират с всичко онова, което наричаме пулсации на моралната съвест. Авторът ни въвежда в събития с планетарно значение и посочва ролята на световни лидери при моделирането и унифицирането на общественото битие. Филипиките, които Енчо Господинов отправя, не щадят сменящите се като кадри на мултипликационен филм министри и дебеловрати депутати, направили така, че „… в много села няма нито ученици, нито учители, а от училищата стърчат само руини като камъните на Стоунхендж, останали на Албион още от пред-Шекспирови времена. При това положение на нещата кирилицата леко и тъжно отстъпва на английската „шльокавица, която се бори по 4итанките, компютрите и 7мартфоните на абитуриентите, докато те радостно танцуват по покривите на мердцедеси и бентлита около „Св. Александър Невски“. Шири се шльокавицата и по имена на ресторанти и пъбове, магазини и шопове, реклами и адвъртайзъри…“
В новата книга на Енчо Господинов времето и пространството са имагинерни величини, които приземяват илюзиите, без да отнемат надеждата, че съществува изход от привидната безизходност на реалността.
С логата на две издателства – Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ и издателство „Захарий Стоянов“ – е представена книгата „Любов, лов и телевизия“. Нейният автор е Тома Иванов, а възкресените спомени говорят за човек, отдавна овладял магията на думите. Стилът е леко ироничен, увлекателен и достъпен. А над и преди всичко – любопитен, понякога дори иносказателен. Вплел случки от битието си като служител в Българския ловно-рибарски съюз, в БНТ (за известен период е бил неин генерален директор) и в други важни институции, Тома Иванов не забравя, че най-важното предназначение на документалистиката е да създава правдива картина на онова, което е вече минало, но от което е нужно да се извличат поуки за настоящето, а защо не и за бъдещето. Злополучният български преход, видян през очите на Тома Иванов, където значимите неща са обгърнати с подробностите на многоцветния и единствен наш живот.
Проф. Любомир Стойков в книгата си „Стилът на диктаторите. Хитлер, Мусолини, Сталин“ (изд. „Алма комуникация“) акцентира върху политическите послания, излъчвани от техния начин на обличане, комуникации и поведение. Превърнали се в олицетворение на своите партии и идеологии, те носят личностни белези, станали начин за подражание от милиони. Унифицирането на облеклото и поведенческите особености са оказвали влияние при създаването на техните личностни култове. Тази книга не само възкресява отминали времена, наситени с терор, човеконенавист и омраза. Преди всичко тя напомня, че демокрацията трябва да се защитава от нови идеологически попълзновения, стремящи се към реставрация на тоталитаризма като социално зло.
Руска Динева и Недка Славова са съавтори на краеведческото изследване „История на село Сокол“ (издателство „Българска книжница“). Без претенции за изчерпателност и с признание, че историята някъде може да е неточна, създателите и съставители на тази книга разказват непринудено за тяхното родно село, запазило в землището си исторически руини и артефакти. С гордост споменават Паметника-чешма на загиналите от селото през трите отечествени войни (1912-1918), с ентусиазъм разказват историята на местното читалище „Искра-31“ и биографиите на духовно най-издигнатите техни съселяни. Полезна книга, която се вгражда в невидимите строежи на българската памет.
„Кръстопътни срещи“ на Иван П. Митев (издателство „Захарий Стоянов“) е сполучлив опит да се проследят непресъхваемите родословни корени, в които българският ген пулсира и търси начини за превъзмогване на перипетии и бариери, за да намери любовта убежище под топлата сянка на доверието.
„Триизмерен живот“ на публициста, журналист и д-р по право Георги Найденов (издателство „Европрес“) е книга, посветена на 80-ата му годишнина. Нейното съдържание интригува с вплитането на автобиографични ескизи към събития и феномени, съдържащи познавателни парадигми с космогоничен характер. И от астрономичните глъбини на мирозданието авторът ни въвежда в сферите на нравствеността, доказвайки, че добротата не бива да остава анонимна, а защитата на човешките права оформят облика на новото време. И се присъединявам към твърдението на пълномощния представител на Финландската лига за човешки права Лучия Остерлунд, че възприема лекционния сборник на д-р Георги Найденов като необходим и ценен гид с подчертана приложна, познавателна и енциклопедична стойност.
„Един български век. 1923 – 2024“ от Искра Баева, Димитър Денков и Боян Дуранкев обхваща най-новото столетие от многовековната българска история. Три, отличаващи се като стилистика и подход научни почерка, възкресяват важни моменти от отечественото битие. Проекциите с днешния ден и изводите след надживени погроми, възходи, падения, национални катастрофи и предателства, създават сравнително пълна картина на отечествените болки и надежди. Полезна книга, в която липсват опити за заличаване на историческата истина.
Поредицата „Дълг и чест“ на издателство „Захарий Стоянов“ предлага допълнено и обогатено издание на биографичната книга „Валя Балканска“ от Светозар Казанджиев. Тази негова творба се радва на нестихващ читателски интерес. Божественият глас на Валя Балканска лети в необгледния космос с песента „Излел е Делю хайдутин“, записана на златен диск, изпратен на борда на космическите станции „Вояджър 1“ и „Вояджър 2“. Песен, дошла от глъбините на Родопа и пътуваща към глъбините на Всемира.
В същата поредица писателят-историк Стоян Райчевски представя своята документално-публицистична книга „Екзарх Стефан I“. Тя е посветена на знакова фигура в българския обществен и духовен живот. Светското име на бъдещия български екзарх е Стоян Попгеоргиев, роден на 7 септември 1878 г. в родопското село Широка лъка. С отлична диплома от Самоковската духовна семинария четири години е учител в близката до родното му село махала Солища, след което завършва Киевската духовна семинария, учителства в Пловдив и по-късно, приемайки монашеството, започва работа като секретар на Българската Екзархия в Цариград. Стоян Райчевски увлекателно и последователно описва живота на Екзарх Стефан: студентството му в Швейцария през годините на Първата световна война, защитата на докторска дисертация там с тема „За богомилите и Презвитер Козма“. Авторът успява да привлече читателското внимание чрез акцентуване върху моменти от дейността на бележития българин, пряко свързани с усилията му да защитава националния просперитет и етническата идентичност на нашата държава, разпокъсвана след опустошителни братоубийствени войни и политически авантюри. Като Софийски митрополит и председател на Изпълнителния комитет за бежанците при Червения кръст, този духовен водач полага неистови усилия за облекчаване на тежкото положение на стотиците хиляди българи, прокудени от Македония, Тракия и Добруджа; става и радетел на икуменизма с ясната мисъл, че по такъв начин западните общества ще обърнат внимание и ще помогнат на разпокъсаната териториално България отново да възвърне своята предишна мощ. Неоценима е и ролята на екзарх Стефан за спасяването на българските евреи през Втората световна война. Като знамение отекват словата му, произнесени в далечната 1924 г., които времето не е успяло да помрачи: „…България е толерантна, еднаква майка на своите жители, без разлика на вяра и народност, в това може да се увери всеки чужденец, който я посети. Поради тази си добродетел тя има правото да очаква, че ще бъде честита скоро да види изтрити сълзите на поробените ѝ деца…“ Без съмнение това е книга за един красив и достоен живот!
Още едно заглавие от нашумялата поредица „Дълг и чест“ на издателство „Захарий Стоянов“ привлича читателското внимание през изминалата година. „Кан Крум. Епохални промени и достижения (800/3-814) от Георги Атанасов ни отвежда в далечната епоха, когато Българското царство разпростира границите си от Трансилвания и поречието на Тиса до Черноморието, от Егейското крайбрежие до северните склонове на Карпатите. Образът на Крум Страшни винаги е привличал със своята сурова твърдост и непреклонност. Победата му над византийския император Никифор е знаменателна дори за мащабите на световната история. Авторът обстойно описва хипотези, очертаващи местата, където са разселени пленените византийски войници; вниква в посланията на българската каменна летопис, описва архитектурата на Плиска и главните градове в мощната средновековна държава, съперничеща по територия и блясък с империята на Карл Велики. Научната терминология донякъде замъглява художественото звучене при описанието на фактите и събитията, но като цяло формира образа на владетел, способен да създаде на живеещите в нея поданици закрила и надежда за по-добро битие.
Сред тематичното многообразие от документално-публицистични книги се отличава „Отвъд протокола“ (издателство „Изток-Запад) на Бойко Коцев. Дипломат от кариерата и писател по призвание, той с изумителна категоричност доказва колко важна е последователността и неотстъпчивостта при извоюването на желаната цел, макар и да изглежда трудно постижима. Написани увлекателно, преживелиците на автора в битието му като заместник-министър, посланик в Брюксел и Москва са нагледен урок за любородие в днешното нелюбородно време, изобилстващо от нихилизъм и безхаберие. В книгата не са спестени критики към онази прослойка от българската политическа класа, която обслужва олигарси и корпоративни играчи. „Вместо поемане на отговорност – отбелязва авторът – в името на общото благо и държавата, политическите групировки гледат да овладеят институциите, за да разпределят публичните финанси в частен интерес и да трудоустрояват свои съмишленици, които са гласували „правилно“ на последните избори. Особено внимание обръщат на силовите структури в държавата, чрез овладяването на които смятат да прикриват своите афери и да ги използват като бухалки спрямо своите икономически и политически опоненти.“
Не ни остава друго, освен да се надяваме, че новосформираното правителство ще пресече тези порочни практики и за обикновените трудови хора ще настъпят по-спокойни времена!
Епистоларната литература има своите бележити върхове, а нейната реабилитация в днешната електронна реалност изглежда немислима. „До поискване. Любовен писмовник“ (издателство „Матадор 74“) от Антоанета Владева не претендира за възкресение на този жанр, но искреността в тази тънка книжка кореспондира с добротворството, а подобни морални категории са необходими и належащи. Сантиментът сякаш надделява над размислите за смисъла на доверието и емоционалната подкрепа, но сигурно е, че книгата ще ще намери свои читатели и почитатели.
Виолета Станиславова със „Скрижалите на паметта“ (издателство Скала принт) ни развежда из сакрални отечествени светини: Софийската Мала Света гора, църквата „Света София“, Драгалевския манастир, Храм-паметника „Рождество Христово“ – Шипка, Плевенската панорама… Чрез красиви словесни внушения ни разказва за надеждите и страдалчествата на мъченика Георги Нови Софийски, за животописеца Йосиф Брадати и живописеца Захарий Зограф… Богато илюстрирана, тази книга е чудесен пътеводител по родолюбие, който би трябвало да стане достояние на повече хора. Адмирации към авторката за нейното несекващо търсачество на онези светозария, които ни зареждат с доблест и благочестие.
Бургаското издателство „Либра Скорп“ е публикувало книгата на писателя Иван Сухиванов „Късни влакове, дъждовни…“ Тя е забележителна със своята провокативност и с присъствието на онова невидимо, но осезателно състояние, превръщащо написаните истории в белетристика с нейните непосредствени атрибути: самоирония, критичност, находчивост и… поразяваща откровеност. Тази книга е успех за Иван Сухиванов и бариера срещу онези манипулатори, които с перфидна изтънченост насъскват пишещите един срещу друг, размахвайки плашилата на идеологическата несъвместимост.
Мемоарната книга на Витка Витанова „По пътя към мечтите“ (издателство „Българска книжница“) представя тази поетеса в ново амплоа – да разкаже за всичко онова, което я вълнува и пробужда възхитата ѝ. Подредбата на поредицата от спомени, случки, стихове, отзиви и рецензия за нея ми се струва повече хаотична, отколкото артистична. Сред цялата привидна неподреденост се откроява отзивът на поета Петър Анастасов за книгата ѝ „Слънчева пътечка“: „Харесах стихотворенията за деца на Витка Витанова. Те са безхитростни, искрени и сякаш измити с чиста вода…“ Добре би било ентропията да отстъпи място за повече професионализъм при конструирането на личните преживявания, спомени и предпочитания.
Има книги, които носят истинския полъх на високосна литература, на съдбовност и съпричастност с неуловимите апострофи на съзерцанието. Техните автори сякаш са потопени в прозрачна мъглявина, приканваща към съобщност. Такъв автор е Роза Боянова с нейните „Литературни легенди и съвременни прочити/спомени за писатели и отзиви за книги“ (издателство „Знаци“, Бургас). Срещите ѝ с отишлите си от нас Елисавета Багряна, Дора Габе, Иван Пейчев, Христо Фотев, Янаки Петров, Евтим Евтимов; разказаните от нея случки из писателския живот и поредицата от отзиви за книги на млади и не така млади поетеси и поети образуват нежна сплав от респект, благодарност, насмешливи усмивки и аналитични констатации. Книга за човешкото в човека, за светлината и за добрите помисли като пътеводни знаци.
Необходимостта да се вглеждаме в невидимите на пръв поглед и незначителни за някого явления и обекти е талант, който не се среща често. Публицистичната книга „Скокът на вълците“ (издателство „Изток-Запад“) от Румен Стоичков ни подсказва ненатрапливо, че не е нужно да изминаваме хиляди километри, обхождайки далечни континенти, за да се срещнем с природни чудеса и чудесни хора. Талантът на този автор е разкрит и в предишни негови книги – „Из стръмнините на България“, „Полъх от дълбините“, „Броеница от гласове“, „Звуците на нощта“… Той е будувал повече от 1300 пъти като водещ на предаването „Нощен хоризонт“ в БНР, в книгите му се преплитат по причудлив и неповторим начин легенди и истории от българската действителност, срещи с хора на честта и достолепието, съприкосновения с малко познати културни забележителности. „Скокът на вълците“ продължава търсенията на Румен Стоичков из дебрите на националната памет, превръщайки я в щит срещу засилващите се родоотстъпнически тенденции.
Второто, допълнено и преработено, издание на книгата „Обсебеност. Лора и Яворов“ (издателство Библиотека България) от Виолета К. Радева не попада в периметъра на настоящия обзор, но е необходимо да се отбележи, че има привлекателно полиграфично оформление, ала редица тълкувания са пристрастни, а някои – доста едностранчиви. Не бива обаче да се пренебрегва документалната стойност на това изследване, което допълва и обогатява образа на българската литература от първите десетилетия на миналия век.
Книгата на Георги Радославов и Станислава Пирчева „Славчо Пирчев. Битолският войвода от Брезник“ (издателство „Български писател“) недвусмислено доказва, че за българското освобождение са воювали мъже целеустремени и жертвоготовни. По чудо оцелял след смъртоносни сражения и останал до края на мъдрия си живот радетел за присъединяването на македонските земи към България, Славчо Пирчев е възхитително олицетворение на този отечествен стремеж. Книгата събира ценни архивни документи, исторически анализи и есеистични прозрения, които възкресяват образа на този революционер. Автобиографията му и неговият очерк за Даме Груев разширяват панорамата от надежди, себеотрицание и покруси – с тях е пребогата историята на Македония. Това е книга за мъжествен стоицизъм и дълбока човечност, от които изпитваме живителна необходимост. Иска ми се да цитирам частица от размислите на внучката Станислава Пирчева: „Вярвам, че тази книга е не само памет за войводата Славчо Пирчев, но и за всички, които някога са вярвали, обичали и са се борили. С думите, които идват от сърцето, разбирам, че дядо ми не е забравен. Той живее не само в мен, но и в съзнанието на онези, които все още пазят духа на миналото…“
Хубаво е, когато писатели създават книга за свой колега, отишъл си без време от света. „В един януарски ден… Роман в спомени за Христо Карастоянов“ (издателство „Захарий Стоянов“) е събрал откровенията на десетки негови колеги и приятели: Васил Сотиров, Георги Янев, Любомир Котев, Здравка Евтимова, Иван Добчев, Ваня Велева, Мария Донева, Исак Гозес, Петър Кънев, Илко Капелев, Стефан Личев… Всеки от тях по своему възкресява спомени за писателя, а Тенко Тенев и Димитър Бечев в предговора към книгата споделят: „Яркият му белетристичен талант обичаше да се взира в сенчестите алеи на българската история… Христо Карастоянов изследваше парадоксите на българския характер, историческите катаклизми, а любимата му тема си остана атмосферата на 20-те години на 20. век, времето на ямболския анархизъм и модернизъм, неговият любим град от младостта.“
„Германия, моя любов. Част I“ (издателска къща „Кибеа“) от Борис Дренков се вписва в потока от запомнящи се мемоари на млади хора, тръгнали да завоюват съблазните на Запада (Западна Европа, САЩ и Канада). В случая героят на книгата е току-що завършил немската езикова гимназия и едва осемнадесетгодишен пристига в Мюнхен, за да се запише за студент. Спомените са увлекателни, с премерена доза хумор, но и с доста самоирония. Прочитайки първата част на „Германия, моя любов“, читателят вече очаква продължението. Аз съм един от тях. И пожелавам на младия белетрист все така безстрашно да се рее из необятния океан на белетристиката. Вярвам, че ще стигне там, където се е запътил!
Този кратък обзор няма претенциите да даде оценка за тенденциите в публицистиката, документалистиката и мемоаристиката на българското съвремие. Много заглавия със сигурност са останали извън обхвата, но бих могъл да кажа, че в този сегмент писатели работят всеотдайно и нюансират многобагреността на съвременната словесност, която събира вдъхновение от наситената с чудеса и покруси действителност родна.