Добрин ФИНИОТИС

Добре дошли в Софийския дом на голямата българска поетеса Дора Габе. Той отваря врати за посетители по инициатива и решение на Съюзът на българските писатели!

На 28 август 1888 г. в едно жарко добруджанско лято, в село Дъбовик се ражда знаменитата поетеса, една от най-съкровените на България. Детството си Дора Габе прекарва волно в чифлика на баща си Петър Габе, преселник от Русия – човек с напредничави убеждения, изявен общественик и публицист.

Добруджанската природа, равнината и хората, големите изгреви и залези, широкият небесен простор – завинаги остават, и бележат творчеството на поетесата. Завършва гимназия във Варна, записва естествени науки в Софийския университет (1904) и следва френска филология в Женева и Гренобъл (1905 – 1906), след което бива назначена за учител по френски език в Добрич (1907).

От 1911 до 1932 г. пребивава многократно (със съпруга си проф. Боян Пенев и самостоятелно, във връзка с преводаческата си дейност) в Полша, Германия, Швейцария, Австрия, Чехия, Франция, Гърция, Великобритания. През 20-те и 30-те години на XX век изнася в България и зад граница сказки по проблеми на българската литература и за съдбата на Добруджа. През 1925 г. Министерството на народната просвета ѝ възлага да редактира (съвместно със Симеон Андреев) библиотечната поредица „Библиотека за най-малките“. По-късно е редактор (1939 – 1941) на детското списание „Прозорче“.

Дора Габе е сред учредителите на Българо-полския комитет (1922), на Българския ПЕН клуб (1927) и е била негов дългогодишен председател. Съветник е по културните въпроси в Българското посолство във Варшава (1947 – 1950), представител на България в международните конгреси на ПЕН клубовете.

За пръв път в Шумен публикува стихотворението „Пролет“ в сп. „Младина“ (1900). Истинският ѝ творчески дебют са стихотворните цикли, поместени в списанията „Мисъл“, „Демократически преглед“ и „Ново общество“ през 1905 – 1906 г. Първата лирична стихосбирка на Дора Габе „Теменуги“ е в духа на модния в началото на века сецесионен сантиментализъм и отчасти – на налагащата се поетична конвенция на символизма. Създадена е с редакторската намеса на Пейо Яворов (стигаща до съавторство) и при съставителството на проф. Боян Пенев, чиито образи поетесата съхранява трайно в емоционалната си памет, вплита имплицитно и чрез посвещения в късното си творчество.

***

Дом здрачен, скромен. Сядаш в креслото и сякаш се потапяш в топлото излъчване на тази малко носталгична, малко старинна, малко приглушена наредба. Всичко в този дом излъчва топлата багра на ореховото дърво. На тъмната резба… Усмихват се пъстри дреболии – мили посланици на далечните нейни приятели. А над всичко пръскат озарения портретите в гъсти маслени бои. Портретите на тайнствената красавица Дора Габе. Лицето е тънко, загадъчно, въздушно. Ръцете – скръстени като у мадона. Шията обвита с нежния наниз на седефа. А очите й? Непребродените светове на Дора Габе.

Обаятелна и дарена с ораторски способности, Дора Габе използва трибуните у нас и по света за пропагандна дейност на добруджанския въпрос и навсякъде изразява своя протест заради поробената си родина. Съдбата на Добруджа близо две десетилетия става нейна съдба – председател на Добруджанския женски съюз, редовен делегат на добруджанските конгреси. Поетесата изнася сказки и рецитали на стиховете си за Добруджа, събира буквари и читанки за поробените добруджански деца.

Поетесата първа възпява освободена Добруджа. Голямата цел и мечта за освобождаването на Добруджа става реалност. Дора Габе е една от първите, включили се в делегацията, посетила освободена Добруджа и Добрич. В групата официални лица, които навлизат в Южна Добруджа с българската армия, са включени като представители на освободителното движение Дора Габе, Елисавета Багряна и Аспарух Айдемирски. Песни, веселие и манифестации царят в освободения град Добрич – сред манифестантите е и добруджанката Дора Габе. „Добруджа е вече свободна. Този ден от живота ми е незабравим…” – пише Дора Габе в спомените си.

В този Софийски дом на бул. “Васил Левски“ № 60, голямата българска поетеса живя от 1957-а до края на дните си – 16 февруари 1983 година. Реставрирани са личните оригинални мебели на поетесата; възстановени са писателският кабинет и част от личната библиотека с интересни и разнообразни книги, повечето с личен автограф от авторите. Многобройни творби, ръкописи, нейни снимки и лични вещи изпълват атмосферата на този необикновен дом. И отвсякъде наднича Добруджа.

„…никак не ме е страх, че ще умра. По-рано се боях, дърпах се. Сега – не! Човек трябва да се прероди и да си отива само с едно „сбогом“ от живота!“

Ласкава, спокойна, мъдра. На ръката й искри зеленият пръстен – сякаш будува зеленото, вечното око на живота!

-Никак не ме е страх! Нали от мене духът ще остане.

Нали за това пиша!

ДОРА ГАБЕ

***

От очите ми съня изсмука

тая дълга нощ, тъй неспокойна.

Няма на стената да почукам —

тя е вече помежду ни двойна.

Чувам само писъка на трена,

в тъмнината остър и тревожен.

От света съм вече уморена,

а пък ти си моя спомен тъжен.

Тежката завеса на живота

ще се дръпне нявга за минута,

да те видя млад и свеж, и бодър,

без да бъда видена и чута.

Колко много най-човешка мъка

безвъзвратната вълна отвлече.

Няма близост, няма и разлъка,

а светът е все голям и вечен.

ШАРМАНКА

Не искам да те чакам,
не искам в слънчев ден
да чакам
и пътя ти, от твоя дом до мен,
като безкраен час да се протака!

Шарманка свири вън,
прозореца ми гледа отвисоко.
Там малка бяла птичка ясноока
познава тайната на мойте дни,
във свойта златна човчица я крие
и в тайната – прозрачен път се вие.

А тебе те чакат моите стени
и моите прозорци,
и вратите
широко и до дъно чак открити,
и моите дни,
стълпени край стените,
и мрака,
притулен в ъгъла,
безмълвно сам-самичък
да те чака…

ОБИЧ

Нашето небе е тъй дълбоко,
нашите звезди са тъй големи
и земята наша е безкрайна,
а се сбира цялата в сърце ми!

Ти ли, моя майчице направи
тая обич толкова голяма,
че света във нея се побира,
че в света на нея равна няма?

Че прегръщам с обичта си, майко,
нашата земя, с цветя покрита,
с пресен дъжд на пладне оросена
и с дъга, на златен сърп извита.

Че ми греят право във сърцето:
златно слънце, ниви позлатени,
утрин рано сребърна зорница,
в топла вечер облаци червени!

Нашето небе е тъй дълбоко,
нашите звезди са тъй големи
и земята наша е безкрайна,
а се сбира цялата в сърце ми…