Петър МИХАЙЛОВ
Радостно събитие е когато литературен специалист, навлязъл в патриаршеските си години, продължава да създава критически текстове. В последните си книги Продрум Димов, изявявайки се като оперативен критик, в полето на очерка и рецензията, реално се доближава до създаването на онова понятие, което определяме като литературна история. И ако днес по неговите материали можем да следим пулса на случващото се като естетически стойности, до след десетина (и повече) години, подобен тип книги, ще са именно литературно-исторически.
Книгата „Докосвания до духовното ни съвремие“ се състои от два основни дяла: очерци и рецензии. 21 очерка, 11 рецензии. Но и една трета част, в която други седмина автори дават компетентно мнение за Продрум Димов. Т.е. книгата не е съвсем обичайна. Написана е на ясен, конкретен съвременен български. Липсват витиевати фрази, които биха отблъснали читателя. Чувството е съкровено, а написаното, особено в очерците, носи една особена топлота в изказа и уважение към личността, за която се пише. И да, Продрум Димов пише за личности! Някои отдавна са утвърдени в нашата обществено-културна история: Николай Лилиев, Кирил Христов, Никола Ракитин, проф. Асен Залатаров, Борис Христов. Други, макар и спорни, заемат своето място, та било то и противоречиво в нашата литературно-обществена история: Николай Хайтов, Павел Матев, Георги Джагаров, Дамян Дамянов. Други са отдадени на създаването на високо естетическо изкуство, което бихме определили като майсторство – Христо Фотев, Таньо Клисуров. С творчеството на Леда Милева сме израснали няколко поколения. А проф. Милена Цанева, проф. Иван Цветков и проф. Иван Сарандев възпитаха, изградиха десетки добри литературни специалисти.
Относно очеркът за оперния колос Борис Христов прави впечатление, че един епизод се доближава по-скоро до сферата на слуха, клюката – относно ръководството на Илия Йосифов на Софийската опера. Двамата легендарни певци са били състуденти в Софийския университет в юридическия факултет. През 70-те години на ХХ век племенникът на проф. Ил Йосифов – именитият ни композитор и общественик проф. Александър Йосифов спомага за реализацията на исторически записи на „Балкантон“ с участието на знаменития артист. В книгата на Атанас Божков, която Продрум Димов цитира, не се коментира този не особено достоверен слух.
Страничките, посветени на Н. Хайтов, го представят в една по-скоро идеалистична визия. Най-обемен е материалът за Георги Джагаров. През 2025 г. се навършиха 100 години от рождението му. За съжаление нашата общественост не отбеляза този факт като културно събитие. Единствено Съюзът на българските писатели почете големия ни поет като покани и съпругата му Цв. Джагарова да връчи ежегодната награда на името на Г. Джагаров. „Литературен вестник“ също отдели брой, за да обговори юбилея. Очаквах да се направи филм-портрет, да се появи монография, разказваща за живота и сложния противоречив път на тази ярка културно-обществена и държавническа фигура от 50 – 90 – те години на ХХ век. Мислех си, че ще има проблемни конференции от наши висши училища. Но не би. Та, словото на Продрум Димов отчасти попълва тази празнота и засвидетелства човешко уважение към един заслужил деятел на българското художествено слово.
С дълбоко уважение са изградени очерците, посветени на проф. Милена Цанева, проф. Иван Цветков, проф. Иван Сарандев. С топло чувство се отличават страниците, посветени на Христо Фотев, Дамян П. Дамянов, Стефан Чавдаров – Чафа, проф. Дойно Дойнов, Павел Матев, Таньо Клисуров.
Проникновени са рецензиите, които пише Пр. Димов! Успява да се домогне до същината на поетическото слово при майстор като Георги Константинов, усеща чисто женската специфика и изповедна искреност в стиховете на Стоянка Балева и Диана Павлова, разкрива интересните разкази на Стоян Георгиев, откроява публицистично-философските прозрения на Боян Ангелов в неговите културно-исторически портрети, отдава дължимото на неуморния Панко Анчев за поредна негова монография.
Разбира се, съвсем нормално е Продрум Димов да пише за своите връстници – тези, родени около и през 30-те години на ХХ век. Така той съхранява паметта за тях – всички изредени вече са покойници. Неговото осезателно присъствие, спомняйки си за тях, ни прави съпричастни към съдбата и на Христо Фотев, и на проф. Сарандев, и на Джагаров. Т.е. Пр. Димов носи съзнанието за историчност. Приел е за своя мисия да припомня. Така както някога блестящо припомняха за Дебелянов, Г. Райчев и Вазов – Константин Константинов („Път през годините“) или Симеон Радев („Ранни спомени“), а още по-рано – Захарий Стоянов с мощта на Тукидит (проф. Ал. Балабанов) възсъздава образите на Бенковски, Ботев, Левски, Стоян Заимов („Миналото“), Константин Величков („В темницата“), Добри Немиров („Когато бях малък“), Тодор Влайков („Преживяното“). Така че Продрум Димов умело продължава тази добра традиция на нашата мемоаристика. Прави го без излишен патос, споделя отделни изживени епизоди, с което максимално ни прави съпричастни към преживяното. Потапя ни в него, без да ни удави, сиреч, владее мярката. Говори човешки. Гради памет.