search
top

ДОБРИ ЖОТЕВ /БИОГРАФИЯ + СТИХОВЕ

(Добри Александров Димитров)

(24.I.1921 – 22.XI.1997)

Роден в с. Радуй, Пернишко. Завършва основно образование в родното си село, учи в гимназия в София и Перник. Печата стихове от 1942 г. През 1942 г., като ученик, е осъден на 15 години затвор и става политически затворник. Присъединява се към партизански отряд в Югославия през 1944 г., след бягство от затвора. Работи в ДКМС – завежда отдел “Млади творци” (1948-1949), литературен консултант (1949-1954) във в. “Народна младеж”, редактор в издателство “Народна младеж” (1954-1968) и в. “Стършел” (1968-1976), където продължава да работи и след пенсионирането си като нещатен сътрудник. Автор на любовна лирика, сатирични поеми, стихотворения, разкази, произведения за деца и три пиеси. Любовната лирика на Жотев дава текстове на популярни български песни.

 

Издадени книги: “Как и какви пиеси да играем (1949), “Жажда” (1951), “За мир” (1951), “Граничари” (1952), “Буйният вятър” (1958), “Лесньо дири леснината” (1960, 1967), “Прилив” (1961, съавт.), “На гости у дявола. Поеми 1952-1955“ (1962), “От дявола до кибернета” (1963), “Птичи хор” (1963), “Обич моя!” (1964), “Вълчи вървища” (1965, 1976), “Пак мамеше изгрева” (1965), “Викове” (1966), “Обличане на Венера” (1969), “Стихотворения” (1969), “Автостоп” (1970), „За вас, деца невинни, от 5 до 105 години“ (1970, 1979, 2. разш. и доп. изд. 1986), “Прощъпулки” (1971), “Птичи хор ; Вълчи вървища ; Лесньо. Избрани творби за деца” (1971), “Влюбени слънца” (1973), “Преживени разкази” (1973, 1976, 3. доп. изд. 1980), “Лирика” (1974), “Лирически поеми (1974), “Предумишлено убийство” (1974), “По пътищата” (1975), “Караман” (1976), “Душа человеческа” (1979), “Малолетния” (1980), “Избрани произведения в 2 т.” (1981), “През извървяното” (1981), „Лесньо дири леснината“ (1982), “Влюбени слънца” (1983), “Делфийският оракул” (1983), “Шерле-перле” (1983), “Награда от Джокондата” (1985), “Ао куку” (1986), “Пробягва вихърът на времето” (1987), “Сватбата на Гочо” (1988), “Слънчев сплит” (1988), “Начало за евангелие” (1991), “Езически разкази” (1993), “Светове на сумрака” (1995), “Вихърът на времето. Стихове избрани и преработвани” (1996), „Превъзмогване“ (2015).

 

 

БАЛАДА ЗА ОЖИДАНЕТО

 

И все навръх, на Новата година,

и все, когато вдигнем весел тост,

в душата идва спомен неповикан,

еднакво и величествен, и прост.

Среднощ. Покой пред сурвата година,

покой бездънен, както вечността.

И дядо, бос, в ръцете с празна крина

сред стаята мълчи с безмълвността.

В огнището гори огромен дънер.

Играе в сенки ниския таван.

Дъхти на пруст, на размразени тръни,

на ръжен хляб, на слама и тамян.

А вън запяват: „Сурвата година,

да дава бог без мяра и безчет,

да има челяд, ябълки в градина,

сребро и злато, вино, смях и мед.”

И става песен снежната пустиня

до небосвода леден, звездоок.

И дядо, вслушан, все така застинал,

издига тръпнещ глас: „Да дава бог!”

 

В очите му ожидането пламва

и с пламък, неугаснал векове,

ожида хубост, радост неживяна,

и моли, и заклева, и зове.

И расне той, ръцете си протегнал,

от вечното ожидане огрян.

На раменете му огромни тегне

и се разпада ниският таван.

И расне той, с дихание горещо

обгаря ледения полумрак,

далечните звезди досяга с плeщи.

Но под звездите тясно му е пак.

Просторите заслушани разсякъл,

гласът му като съвест е дълбок.

И след гласа му безконечно ехо

поема по света: „Да дава бог!”

„Да дава бог!” – надигат глас чукари.

„Да дава бог!” – надигат глас поля.

И тътне глухо с тях и проговаря

скованата ожидаща земя.

 

Ех, дядо мой, в ръцете с празна крина,

пред мен си пак – все жив, тревожен гост.

… И все навръх на Новата година,

и все когато вдигнем весел тост…

 

 

 

ГОВОРИ ЛЮБОВТА

 

Аз ида като истинност, която

огрява слепотата на душите ви.

Аз ида като чистота предвечна,

за да избистрям с нежна длан очите ви.

Аз ида като дишане, което

се ражда с вас и вас ви ражда.

 

Не ме наричайте лъжовна,

когато в мое име лъжете!

Не ме наричайте продажна,

когато ме продавате!

Не ме притягайте във дрехата

на вашата креслива чест!

Не ме преследвайте като престъпница!

Не пипайте цветята на духа ми

с отровните ръце на завистта!

Не се ровете в чистия ми извор!

 

Аз водя по реките на кръвта ви

победите на вашето безсмъртие.

И пея там.

И страдам тук.

В нетрайността си – трайна,

нетрайна – в трайността.

 

 

ОТКРОВЕНИЕ

 

Юлско слънце над ледна пустиня.

Ураган над притихнал боаз.

Ти пристигаш при мене – и жаден,

и задъхан посрещам те аз.

 

И от пориви смерч ни завърта.

Всичко става повеля и зов.

Кой е казал, че може да има

втора, трета, четвърта любов?

Кой е казал? Пак нека си казва!

Ни съм втори, ни трета си ти! –

Всяка обич гори негоряла,

със лъчи неблестели блести.

Всяка обич е звън непрозвънвал,

нова истина, цвят нецъфтял.

Всяка обич е свят неизследван,

първо раждане, ек неечал.

 

Погледни, необятното мами,

в път ни мами, далечен и нов.

Моя млада любов неживяна,

моя първа любов.

 

ОПИЯНЕНИЕ

 

Ликува оживялата жарава.

Танцуват пламъци, танцуват.

 

Сред здрача на притуления дом

рояк от сенки гали и огъва

овалите на спящото ти тяло.

То трепка като лека мараня,

като капризен облак се мени,

като река дълбока се вълнува.

 

Танцуват пламъци, танцуват.

 

Това си ти – копнеж родил копнежа ми.

нестихващ глас, неуморимо ехо.

Това си ти – жена!

Минава час. Минават часове.

Очите ми не се насищат.

Очите ми будуват.

 

Танцуват пламъци, танцуват.

 

Магията на сенките стъмнява

контурите на здрачното ти тяло.

Материята става дух.

 

Досягам те с невярващи ръце.

Духът е пак материя.

Материя и дух общуват.

 

Ликува оживялата жарава.

Танцуват пламъци, танцуват.

 

 

 

НЕЖНОСТ

 

Нощта прегърна тишината и заспа.

Не знам по-ласкави очи от твоите.

По-милваща ръка не знам.

Под погледа ти будната тревога

заспива укротена.

Под пръстите ти викащата мъка

превръща се в добра човешка скръб,

по-хубава от всяка радост,

от всяко тържество.

 

Помилвай ме!

 

Аз минах много пьтища по тая пръст.

Научих много мъдрости.

Но досега не съм открил

ни по-добра, ни по-дълбока мъдрост

от мъдростта

да бъдем нежни!

Не знам по-галещо присъствие от твоето.

По-искащи обятия не знам.

 

Вземи ме в себе си!

 

 

 

СИЛА

 

– Ти в душата ми вече не си.

Не търси за милувка лицето!

Не търси!

– Аз не търся, търсят ръцете!

 

– Да, разбирам как много боли.

Но недей, не моли празнотата!

Не моли!

– Аз не моля, молят устата.

 

– И не чакай със жадни очи!

И не питай за мене, не питай!

Не плачи!

– Аз ли плача? Плачат очите.

 

 

БАЛАДА ЗА ЕДИНАКА

 

Изсмука слънцето снега от урвите.

Пропъди на веявиците воя.

Дъхти на пръст, на размразена пръст,

на корени, на злак, Вълчице моя!

 

Усещаш ли?… В земята бродят сокове.

По жилите пробягват жадни тръпки.

Бъди добра – не ме оставяй сам,

сред нощите ме мамят чужди стъпки.

А идат нощи, нощи! Неочаквано

замайват ноздрите нивя орани.

Далечно биле с неусещан дъх

гори гърдите като прясна рана.

 

Не чуваш ли? От бездната на нощите

долитат гласове. Зове усоя,

зоват листа. Не ме оставяй сам,

не ме оставяй сам, Вълчице моя!

В такива нощи сплетените повици

притягат гърлото ми в огнен спазъм,

изтръгват вой, сто века неумрял,

изтръгват зов, сто века неизказан.

На моя зов вълчица нейде в тъмното

отвръща премаляла и ме мами.

Отвръща друга, трета… И към тях

като насън повежда ме кръвта ми.

 

Тогава ти ме спри с милувки-мълнии!

Не спра ли, оглушал от повика и воя,

при себе си със нокти ме задръж,

със зъби ме задръж, Вълчице моя!

 

 

 

 

НЕПОВТОРИМОСТ

 

Нищо днешно не ще се повтори!

 

Остави да пътува дланта:

по челото ти – сън засънуван,

по косата ти – кацнала птица

в тишината на лятно предутрие,

само миг преди полет,

по лицето ти – пряспа добра,

под приоблачен връх оцеляла…

 

Нищо днешно не ще се повтори!

Остави да пътува дланта!

Да запомни!

 

 

 

 

 

КАТО ВЪЗДИШКА

 

Като въздишка беше всичко –

така жестоко кратко,

така безмерно щедро…

 

Не го изтривай в паметта си!

В жестоката му краткост

погинаха безкрайности,

преди да са разтворили

безкрая си пред нас.

В безмерната му щедрост

умря огромно слънце,

преди да е изгряло

на нашето небе.

 

Като въздишка беше всичко,

като въздишка беше.

 

 

 

ПОСВЕЩЕНИЕ

 

Моя кротка жена, лекокръста,

непокорна жена, тежкокоса.

 

Моя ясна, най-истинска радост.

Тъмна мъка, до днес немъкувана.

Моя пълна със слънце победа.

Ослепяло от мрак поражение.

Мое цвете, у мен разцъфтяло.

Люта кама, в сърцето ми впита.

Мое бистро, безоблачно Всякъде.

Цяло в облаци Всичко и Всякога.

 

Моя кротка жена, светлоока,

непокорна жена, тъмновежда.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top