ВРЕМЕ ЗА ВЗИМАНЕ – ВРЕМЕ ЗА РАЗДАВАНЕ

Дъждовното лято неусетно се изцеди, пресъхнаха облачните очи като пране на небесния простор и влажна топла есен поведе рибарските лодки по тихите води на юг от Обзор.

Отваря се мъжката душа, въздига се… и се налива със сила. Заплетѐ се закоравялото сърце в крайбрежните мрежи, та вземе, че се размечтае за безвремие и го тегли все към бунгалата и хижите. Към тайфите и веселието – към свободата, страстите и романтичните вечери…

– Всеки човек е едно море – говореше Митко Попето на приятелите си, отпиваше от бутилката и като я стоварваше умалял в краката си, сякаш я закотвяше в залива след Малка Мона Петра, после вдигаше котва след кратко мълчание, оживяваше от виното и продължаваше да нарежда, – различно от останалите, но все пак море, което търси други морета. Докосва ги или се отдръпва от тях. С приливи и отливи, с лагуни и дълбини, с открити води и спасителни пристанища…

Заприлича на млада жена природата, разхубавила се след раждането на първа  рожба. Нежна, кротка, миловидна… С шарена рокля, с разпуснати дъхави къдрави коси, с плодова руменина по лицето, преляла от зори и залези, с жарки устни и избистрен кехлибарен поглед. Пристъпи леко по мокрите пясъци и разпръсне ниските мъгли по плажовете. Горят огньовете покрай заслоните и хвърлят загадъчни светлини по лицата на морските… Пламтят, звънтят шишетата с вино или ракия и развързват за лакърдии езиците. Прелитат късни птици, а жалните им писъци накъсват шлагерните песни за лято, любов и раздяла.

В началото на септември Митко Бакиша изпращаше като домакин последните туристи от почивната станция на Кавака, а мислите му – все в морето. С ортаците си Стефан Купенов-Мафията и Попето бяха купили от Веско Бомбека седемметрова немска лодка с просторна кабинка – истинска красавица.

През 1998 от Военното поделение в Шумен изпратиха за сезона двайсет войници строителна дивизия, ръководени от подполковник Стоян Ников, да вдигнат бунгала в района на лагерите. Подполковникът, влиятелен човек, се беше кандидатирал за кмет на Велико Търново. Сприятелиха се и Бакиша се нае да им помага. Прекара вода през дерето, грижеше се за почистването и прането срещу заплащане.

През последните няколко години освен с мрежи, чепарета или кошове, обзорчани риболуваха и с бомби, като се снабдяваха с боеприпаси от базите на близките военни постове срещу определен пай[1] от улова. Сутрин рано лодките обикаляха крайбрежията, като на носа им стоеше изправен човек от екипажа, за да наблюдава слизането на пасажите по води.

Бакиша сподели на Ников, че взривовете им привършват и нямат вече с какво да бият кефалите. След няколко дена подполковникът го увери, че прекият му началник от Плевен имал достатъчно количество амонит, тротил и капсул-детонатори, от които искал да се отърве и да ги бракува.

В средата на месеца тримата рибари се пуснаха към Ингилиз поляна[2]. Гората, която превземаше тихия залив, сега им се струваше толкова гъста и хубава, че им се прииска да слязат и да потънат в нейните хладни сенки. Гларуси се спускаха върху мекия златист пясък и отлитаха с крясъци. Само един от тях, който се беше сприятелил с Бакиша, кацна отново върху зеления кубрик и като се засити с риба от устата на рибаря, разпери криле във висините и дълго кръжа над лодката… Ниските бели скали очертаваха онази къса равнина, дарена в турско време на англичанина, който през някогашната скеля успял да изнесе много антики от района.

Мафията наблюдаваше водите след прибоите и като подминаха Лаксата, слезе и взе да рови в кубрика. Извади оттам няколко самоделни бомби и ги нареди върху близката седалка.

От хоризонта се появиха къси гривести вълни, разпукваха се близо до бреговете и се превръщаха в пяна от хиляди бели маргаритки, които разпилени се стапяха и потъваха в съхнещите килими от водорасли и натрошени миди. Сухите тръстики, наведени от вятъра, протягаха жълтите си ръце от напуканите жадни сипеи край Баненската река към солените води.

– Да ударим вировете! – вдигна се въодушевен Бакиша и насочи лодката към устието. – Кефалите обичат да се хранят в тях. Всички реки, дето знам, текат в морето, но морето се не препълня, чудна работа, Мафия…

Мафията мълчеше, пушеше, подсмихваше се, клатеше глава и аха да каже нещо, въздъхна тежко и махна с ръка…

– И душата на рибаря се не насища, Бакиш – отвърна Попето, – ала рибите и рибарите ги настига една и съща съдба – всичко умира, всичко се забравя… А и кой да знае какво иде отпосле?

– Затуй – прекъсна го Мафията – не ни остава нищо друго, освен да се веселим и да сме си на добрите….

Тримата издърпаха лодката на брега, където се срещаха солени със сладки води и като отпочинаха малко, Бакиша запали фитила на една от бомбите, засили се, но в последния момент ръката му се посука и взивът полетя нависоко, та се стовари на сушата. Изведнъж фонтани от камъни, пръст и тръстики полетяха над телата на рибарите, които, бягайки презглава, се разхвърчаха настрани като пилци. Ошашавени –  не свариха да се скрият. Залитаха замаѐни, тръскаха посипаните си коси и накрая се строполиха. Посъвзеха се, избутаха лодката отново в морето и се отправиха към Шабловия кой, където хвърлиха още една бомба в скалите, за да съборят стръмнина, на място на която да положат някаква дървена скара за излизане при буря.

Постепенно времето беше утихнало, вълните легнаха пияни и натъжени. Когато се смееха и пируваха – приближаваше смъртта им. А сега вълните тъгуваха като сълзи по печалното лице на морето и сърцето на морето ставаше по-добро.

Прибраха греблата в лодката и я оставиха да се носи леко и тихо по течението към Ингилиз поляна. Мафията, изправен на носа, се взираше в плитчините, когато му се мярна някаква широка опашка, познато раздвижване между кафявите, подобни на храсти, водорасли. Притихна, приведе се и запали фитила. Докато броеше, запрати бомбата и след взрива от водите изплуваха големите бели глави на лавраците.  Неописуема радост обзе Бакиша и Попето. Напълниха немското корито с риби между пет и седем килограма и накрая се проснаха уморени в кабинката.

– Мафията е голяма работа, àшколсун! – говореше Бакиша на Попето и лицето му сияеше от щастие. – Като ни видят сега военните, още на другия ден ще докарат взрива. И как тъй на една риба хвърляш, бе, Мафия?

– Една, ама голяма… Виж как изникнаха и другите като кокичета, а морето – бяло, ще рече човек, че е зимно, пък слънцето изгаря…

– Приготвяйте се за чудна веселба тая вечер – разпери ръце Бакиша и прегърна приятелите си, – ще викнем и войничетата, и другите момчета! Е-хей, какъв късмет само!

– Божа работа е туй, Попе – смигна Мафията, – нали тъй викаш?

– По-голяма истина от това няма, от мен да го знаете – ако човек яде и пие, и вижда доброто във всичко, що върши под небето, от Бога е… Рибар богат няма да стане, но ще зарадва другите! И докато душата му се пълни със свобода и наслада, може да остане дете и да му се простят грешките…

– Ами предателите, Попе, предателите, такива като Сенклер докога ще търпим? Тоя нещастник, вдигал размирици в Родопите да мести границата, пълен идиот е бил… Душманин! И сега ги има тия! Кой ще ги накаже? Не останаха много истински българи! Хора няма…

– Нали му метна бомбите пред ранчото, какво още искаш? За такива като Ингилиза е най-тежко теглото, не ги мисли толкова… Жесток е техният жребий, но ти бягай от къщата на предатели, дето след туй се пирува, щото там е краят на всичко човешко и никой рибар не бива да прибавя това към сърцето си!

– Абе, рибарят трябва да раздава всичко, не да прибавя – нищо не му трябва на него! – отсече Мафията. – Къде ще го носи? Ако го хвърли в морето – то пак при него ще се върне!

– Има една такава приказка – излезе от кабинката и погледна към бреговете Бакиша, –  от старите съм я запомнил: „Пущай, викат, хляба си по водите – след много дни ще го намериш.“ Какво ще рече, и аз не знам…

– Ще рече – намеси се Попето, – че нашите хора са пестеливи, ала много обзорчани от пестеливост станаха алчни. Да осигурили поколенията, чувал ли си?

Двамата мълчаха насреща, пушеха и слушаха…

– Стига сте осигурявали – продължи да се ядосва Попето, – оставете младите! Не ги разболявайте! На тях е светът, не на вас! Ама не им отърва – мислят, че ще са вечни. И че без тях не може…

– Няма вечни, Попе – прекъсна го Бакиша… – И никой никого не зачита вече, ала не иска и да помни! Па и що ли му е, дявол да го вземе?

– Ако хората знаеха, Бакиш – излезе да си поеме въздух и Мафията, – колко бързо ще ги забравят, нямаше да се стремят да угодят на всички…

Навярно – само на Бог, си мисля, само към Бога трябва да се стремят хората, защото от Него иде благоволението… Мафията обичаше да изпитва душата си, да наблюдава отношенията между останалите и се беше разочаровал.

– Вижте какво, момчета – заговори благо Попето, – яжте си с благодарност рибата, пийте си с радостно сърце виното, щото никой не знае пътищата на вятъра,  нито пък как се образуват костите в майката и се откъсват от нея за живот…

– Ти май влезе в роля? Ей, на – засмя се и протегна ръце към простора Мафията, – хвърляш бомбите и изплуват лавраците. Тъй и с човека – все има някой над него, дето му дърпа конците и с един замах може да го направи на сол… да го заличи.

Прибраха се в Обзор, събраха се голяма компания, празнуваха до късно, майтапиха се, звънтяха китари, изпяха всички песни, дето знаеха, че и се разцелуваха призори – не можеха да се разделят…

Към края на месеца един военен джип, натоварен с взрива от поделението в Плевен, спря пред дома на Бакиша. Като видя какво количество амонит, тротил и детонатори ще разтоварват, домакинът се хвана за главата.

– Как измъкнахте такова въоръжение? – обърна се притеснен към шофьора Бакиша.

– Не се тревожи! Сега военните строят една вила в Приселци, че са изписали взрива уж да не копаят момчетата на ръка. Имаш ли къде да го скриеш?

Смъкнаха сандъците и ги понесоха към вътрешността на къщата, където гаражът беше пригоден за дърводелска работилница – с удобен широк тезгях, с печка, с маса,  скамейки и седалка от камион за тайфата през зимата. Бакиша зареди двойното дъно на тезгяха, а останалото бутна под комина.

Част от снаряжението по-късно прехвърлиха в дома на Мафията.

След десетина дена някакъв подчинен на полковника ги докладва на Военното контраразузнаване. По една нелепа случайност предателят им е бил от поделението в Плевен. Натоварват бялото му ауди с взрива, който той откарва до Шумен, но впоследствие се усъмнява и проследява джипа до Обзор. Разбрал измамата, си въобразил, че се подготвя някакъв атентат, за да свалят правителството.

Цяла зима Бакиша го наобикаляха приятели и се застояваха.

Бумти печката, нагрята като кръшна танцьорка – ще ѝ се пръснат нажежените оскъдни дрешки, напиват се ония ми ти мъже като казаци – привиждаха им се дългокраки рускини, полякини и чехкини – красивите момичета на лятото. Дърпат страстно от цигарите, надвикват се един през друг разгорещени и огънчетата им сякаш светулки подскачат около взривовете, без да се усетят, че могат да вдигнат с една искра къщата във въздуха.

Зимно време какво да правят в Обзор рибарите – забравят, мислят щуротии и мечтаят…

Като се запролети, Бакиша реши да си направи отлаганата операция на ръката. Пътуваха с жена си Ирина до Варна.

На връщане от болницата обаче Иван Цурито и Веско Бомбека ги чакаха с мотора на разклона за Приселци.

– Страшна работа, Бакиш – вайкаше се притеснен Цурито, – обсадили са ви къщата. С една шуменска лада дойдоха. От Военното разузнаване…

– Петима бабаити са при вас, млади момчета с камуфлажи, пистолети, прожектори, сноват напред-назад – допълваше Бомбека, – а един стои пред Мафията.  Блокирали са телефоните. Лудница, ви казвам!

– Чакайте, чакайте малко… Защо? – опитваше се да ги успокои Бакиша. – Какво толкова са затърсили? – и като се замисли… – Намерили ли са нещо?

– Всичко са тарашили, обърнали са гаража наопаки, нагоре с краката стаите, дюшеци, легла, гардероби, изкарали са взривове, детонатори, шнурове. А бе – няма назад. Бесни хиени!

– Синът ни върнал ли се от училище? – разплака се Ирина.

– Ааа, и Димо запрели, разпитвали надълго и нашироко, че открили на тавана още други простотии – хитлеристки знамена, белезници, противогази. Ти знаеше ли?

– Той ги домъкна от училището в Приселци, бе – ядосваше се Бакиша, – като го закриваха… Ай, сиктир! Ще му скъсам ушите! Еее, не – няма да се вясвам в Обзор! Право в Несебър с колата!

Разделиха се, Ирина тръгна да се прибира, а Бакиша като стигна в Несебър, намери начин да се обади на шурея си Веско Маймунката, за да му обясни къде се намират боеприпасите и ако някои са останали неоткрити, да се промъкне незабелязано – да ги изнесе оттам.

– Мите – рече му Маймунката по-късно, – прибирай се, шуре, всичко са намерили, няма смисъл да се криеш…

Военните бяха закопчали майката на Бакиша – Йорданка Пурнарева, изпаднала в паника жената, болна – с пневмония, ще я съсипят. Проверили банките за сметки и влогове, ала не открили никакви пари никъде. Семейството строеше къщата и влагаше средствата в нея.

Като съзряха Ирина, оперативните наскачаха и я заградиха.

– Кажи истината – препречиха ѝ пътя униформените, – щото да не стане така, че  подполковникът да се отърве, а пък твоят мъж да лежи в затвора!

Жената само ги изгледа презрително и им отвърна троснато:

– Вижте какво, господа, тука при нас мъжете не дрънкат всичко, каквото правят! Аз откъде да ги знам техните работи? Какво повече? А лапето – хабер няма.

Върна се Бакиша, арестуваха го и го отведоха в полицията за разпит.

– Слушай, Мите – спря го настрани отвън и го погледна изпитателно военният от Шумен, който беше почивал през летния сезон при Бакиша, – кажи си всичко, признали са, че са ти дали тия работи… Ников, подполковникът – също. Големите хора ще се оправят…

– Как ще призная, бе? Луд ли си? За нищо да ме тикнат в пандиза!

– Абе, няма, по-лошо става, бе, слушай – ще премине всичко, не се инати!

– Неее, не! – категорично отказа Бакиша.

– Откъде ги имаш тия взривове, Пурнарев? – задърпаха го в Управлението.

– Даде ми ги почиващ от Русе. Вика мога да ти донеса и донесе човекът…

– Как се казва?

– Георги Христов – измисли си на момента Бакиша, като го лепна с името на естрадния певец, за да го запомни, – замина си и така… Даже не се е мяркал повече.

Развълнувана и отчаяна, Ирина се свърза с Попето, докато той беше в Полша на екскурзия, и му занарежда по телефона:

– Попе, всички сме арестувани, всички, да знаеш!

– Тихо, бе, какво стана?

– Там, бомбите, там, туй-онуй вземали…

– Млък, бе, млък, бе, млък, бе!

– Цял арсенал откриха…

– Затваряй, да не чуят! Тия само това чакат. Отвсякъде подслушват! Записват хората, бе!

Оттам в Поморие, в Бургас, във Военното окръжие – разпити и накрая – в Плевен, където се водеха делата. Първото дело беше в Бургас, присъдиха на Бакиша три години лишаване от свобода и пет години изпитателен срок, на Мафията по-малко. Претърсващите бяха открили и незаконна пушка до взрива – „Манлихер“ с шейсет патрона, завещана от бащата на Бакиша. Димо Пурнарев, участвал като фронтовак в 24 черноморски пехотен полк, беше поверил на сина си реликвата от боевете в Унгария.

Когато излезе във вестник „24 часа“ статията „Обзор се въоръжава“, Данчето, дъщерята на Ирина и Бакиша, беше ученичка в Бургас. Питали я: „Дани, какъв ти е тука тоя Пурнарев от Обзор?“ „Ааа, далечен роднина някакъв…“ – отговаряла Данчето.

– Митко Пурнарев… Такааа – провлачи разпитващият в Слънчев бряг Паскал Паскалев и се зачуди за миг… – Дай сега да те видим и тебе, бе Митко! Откъде си ми толкова познат ти? Я ми припомни!

– Ами Вие ме разследвахте навремето – преди казармата, когато бих един в морето, за да го извадя от бурята – смънка Бакиша, – двайсет и двама души спасихме за един ден тогава с Пешо Пенчев. Цяла седмица бурунтия, ама никой не мисли… Докато изкараме едните удавници и други двама се набутаха вътре. Свирим, викаме – няма и няма. Жоро, шефа на спасителите, ми крещи: „Бакиш, изкарай ги!“ и аз се юрвам като торпедо през вълните, настигам ги, изправяме се един срещу друг, оня ме шунтира под водата, че като ми кипна, вдигам се – дан, дан – два тупаника и му чупих ченето, брат му се втурна да ме напада в гръб, извива ми ръцете – ще ме дави в прибоя, абе, ей – подреждам го и него. Но Жоро ме изпраща да се прибирам: „Махай се от плажа да се успокоят нещата!“  Че после Майора, шефът на полицията в Обзор, ме предупреди: „Работата е сериозна, леля им била от посолството в Москва, заканила се да те съди, макар че момчетата се признали за виновни“.

– Пак ли ти, бе? – отчая се Паскалев, след като го изслуша търпеливо. – Пушката я пробвахме и от седем пъти, веднъж гръмна, но няма да я водим, че само заради нея ще те осъдят. За какво ти беше тая карабина в къщата?

– Виж какво, бе, баща ми я донесе от фронта… Направих я да мога да си убивам прасето. Човещинка. Разбираш ли, като го пусна в градината – да го гърмя…

– Какво стана тогава, щеше да влизаш в казармата?

– Делото се отнесе в Поморийския съд.

– Помня аз…

– На Иван Шопа дъщеря му Зора беше прокурор, но не успя да се пребори за оправдание и ми лепнаха „средна телесна“. Пратиха ме да карам Шофьорската школа в Суходол и после ме гласиха за дисципа, ама моят командир Дамянов излезе печен, че разчиташе на мен да му строявам новобранците и не ме пусна, докато не взех книжката.

– Ти да видиш…

– В „Младост 2“ ми дадоха джип да карам. Георги Калудов от рода на Тержуменците в Обзор ме уреди. И на 9 септември двама старшини ме поведоха към дисципа. Ще ме връзват… Пишман да станеш! Завря ми отвътре. „Абеее, я, ще се излагаме тука, то ако е за години – им се стряскам, – направо ще ви посегна, ама няколко месеца все ще избутам…“ От влака – в Медникарово, Старозагорско, в Рудник „Трояново“ – четири месеца и половина изкарах. Десет човека бяхме – всички осъдени.

– А сега какво ще те правим?

– Не знам – отвърна Бакиша, – Каквото-такова, то е една глупост, лапешка работа, ама…

– Ще ви викат в Бургас, а накрая – в Плевен.

Ходиха, връщаха се. Мина и замина… Като пясък през пръстите, като реки изтекоха дните в морето, но морето се не препълняше, а реките не бяха вече същите. Прибраха се Бакиша и Мафията в Обзор с условни присъди, а когато плажовете опустяха през есента, забравиха. Закараха лодката на Кавака и една сутрин рано влязоха отново за риба.

Обиколиха рифовете, изтеглиха каквото даде морето и се пуснаха към плитчините.

Когато носът на лодката допря брега на Ингилиза, падна такава гъста мъгла, че дори двамата не можеха да се различат в коритото. Умората ги натисна, скоро се проснаха на дървеното дъно – кой където свари, и заспаха блажено. Сънува Бакиша красивите летни момичета – изплуват от мъглата, закачат се и потъват дълбоко в спомените му, изтичат състезанията в морето, Нептуновите нощи, гребат в спасителната лодка с Пешо към незнайни далечни острови, смеят се до припадък, пълнят чепаретата със сафрид, после цял ден на работа и нищо не им тежи… Нищо!

Идват му изневиделица на Бакиша думите от Попето: „Всеки човек е едно море – различно от останалите, но все пак море, което търси други морета.“

[1] пай – дял, който се пада на някого, част, която принадлежи на всеки участник.

[2] Ингилиз поляна – поляната на англичанина, местност на север от Иракли, свързана с името на Станислас Греам Бауер Сенклер, нарекъл се Хидает паша – британски агент с дипломатческо прикритие.