ОТМЪЩЕНИЕТО НА СМОКА

От терасата на вилата в Бели дол се виждаше как въздухът мете полето с къдравите си метли, треви и бурени се люлеят в кристални вълни, танцуват като зелени риби в изкъпано от слънцето море. Над падината внезапно се вдигат меки върхари, недорасли още масиви, а нагоре величествено се повяват върховете на Рила, водонапорната кула на Белмекен и разтопените от южняка снежни юргани, които лятото превръща в криви потоци, като че планината плаче за зимния си сън.

Специалистът по насекоми Петров, ентемолог с добро име, гост-преподавател в Селскостопанската академия, почетен професор на Нов български университет, наблюдаваше с интерес живота на малките пернати, някои толкова ситни, че можеха да се хванат само от лупите на германската му система за следене и снимане. Увеличаването на фотосите винаги го изумяваше – под лупите и програмирания на сто мащаб мушиците придобиваха крила, очи, пипала, мъх, причини да живеят, да се хранят и снасят. Да осмислят с летежа си господните чудеса. Професор Петров не вярваше в митологиите на природата, научният свят не се залъгва в символи, предания, приказни елфи: ентемологът забождаше обектите си със скалпелите на науката, термините, точните процеси.

Въображението замъглява анализите. То е за жена му, известната художничка Ния Петрова, майсторка на пейзажите и на фантазиите. Семейството затова се крепеше, защото всеки си имаше собствена територия и собствена философия. Както и лична спалня, от десет години не деляха постелята, деляха сладостта и горчилката на бавното остаряване, неотменимото изтощение на телата, на системите, които изключват бутоните един по един. Затова бяха щастливи – защото бяха се научили да споделят неизбежното.

За разлика от точните анализи на мъжа си, от терминологичната му досада и липса на чувство за хумор, пейзажистката залавяше и сваляше от природата чудатости, криви перспективи, нямащи нищо общо с рисуването на пленерите под зоркото око на преподавателите от академията. Развиваше и увиваше била̀, падини, речни корита, пълнеше ждрелата на фантазиите си с извивки, възвишения, голи гърди, мъжки торсове – господ не е създал правата линия, тя е въведена от човека. Господ вае овали, човекът е съставен от хиляди завойчета, възли, хълмове, и няма нито една права линия. Освен линията на погледа и на слуха – звукът се движи по права линия, затова парашутистите се чуват във въздуха, преди безредно да се разпилеят към земята.

Петрова обичаше парашутите, огромните им чадъри – така и слънцето залязваше зад Рила, като наскочили позлатени ята. Пърхат, пърхат и се скрият зад билото. Така рисуваше Ния Петрова, с повече въображение, отколкото можеше да понесе мъжът й. Ала изложбите й носеха успех и – какво да крие – откупки, достатъчни да приютят остаряването  в двуетажна вила със зелено море чак до младите върхари и вълнисти изгреви като на Камен бряг. Където се запознаха и безмълвно прегърнаха, където посрещнаха утрото като кървяща топка, която подхвърляха нагоре-надолу в изкушенията на съдбата. Точният професор не понасяше изневерите на фантазиите на жена си, защото установи, че не са само там. Ето, онзи концептуалист от Париж, забогатял от внушителни инсталации на открито по цял свят, вчера пак й прати есемес: Идваш ли?

Годините изписаха с острието на игла тънки бръчки по лицето й, най-вече под ирисите – странно, над това гнездо от сламки очите  затрептяха с нова, по-убедена жажда за приключения, сякаш колкото повече гледаше напред, в неизбежното, толкова повече се хранеше с илюзиите си. Какво да се прави? Илюзиите може да се превърнат в изневери. Особено, ако не могат да бъдат забодени и нарязани със скалпел: изневерите летят във въздуха, ала каквито и да са, не дават да бъдат препарирани. Все остава стон или извивка.

Юлският ден довя от Долнобанската река дъх на изкъпан торс. По двора на вилата с безкрайната панорама щъкаха зеленожълти гущерчета. Прибягваха от храст на храст като стрелички на дартс. Още през пролетта професорът закле градинарката, мощна жена от Пчелин: Да не си посмяла да ги прогониш! Чака те прокоба.

Ния Петрова поднесе гювеча като пейзаж с още мокри маслени бои, картина от връхчета бамя, запетайки от зелен фасул, щръкнали чела на кафяви като сиена печена парчета телешко месо, амалгама от аромати и цветове, посипани като полето напред към планината – море от магданоз, чубрица, риган. Напълни чиниите. Две Мусали с подложки от фантазия. Иначе не можеше. И защото готвеше с въображение, никога не успя да повтори ядене. Което и да е. В изложбата на масата под навеса с панорама към Рила се появяваха – всеки път! – варианти, нюанси, импровизации: паноптикум от рецепти, които й се правеха на гущери. Неуловими, докато не попаднат в палитрата й.

– Онзи пак те кани в Париж! – изръмжа професорът, надигайки чашата с узо. – Всяко твое отиване ме хапе като смок.

– Вярно, отивам. Важното е, че се връщам.

Ентемологът гаврътна първите петдесет грама ядно, ледът в зъбите му изпращя. Тъй зимъска пукаха дървата в камината. Ния ядно го захапа:

– Какво! Надничал си в пощата ми?

– Не. Безплатна услуга на софтуера. Знаеш, че не обичам да надничам. Аз наблюдавам.

В обедните новини по любимата телевизия Националният оперативен щаб обяви продължението на мерките срещу коронавируса. Изброиха държавите със затворени граници или задължителна двуседмична карантина. В списъка беше и Франция. Слава богу!, надигна втора чаша професорът. Ковид деветнайсет ще ми прогони змиите от душата. Карантина на изневерите. Благодаря, съдба!

Смокът обича да се храни с малки гущери. Привличат го от сто метра. Поглъща ги мълниеносно.

Прекоси с лек танц моравата. Наближи засадените миналата есен туи. Художничката изпищя.

Съпругът грабна лопатата, мигом затисна смока. Закована от стоманения ръб, змията се заогъва отчаяно. Танц на лъскаво въже с проблясъци от ярост.

Мъжът нямаше как да го довърши, камъните не му позволяваха да натисне докрай.

– Машата! – викна на жена си. – Машата от камината. Бързо. Да не го изпуснем.

Тя хладнокръвно се върна с металния инструмент в ръце.

– Хвани му главата. И стискай, стискай.

Смокът се озъби. Кръглите пластини на декоративната маша не успяха да хванат малката паст. Ния опита пак и пак. Всеки път влечугото успяваше да се отърве от капана. Извърташе глава, вдигаше се, притулваше се под червения балчишки камък.

В подобни ситуаци повечето жени или припадат, или побягват. Ния не се предаде. Дебнеше, подхващаше, стискаше машата пак и пак. След десетия опит успя. Стори й се, че смокът изпищя. Отворената му уста се скри в машата. Ала не се предаде. Ния го изпусна. И миг преди да го закове в менгемето, зърна очите му – поглед молба, хем яростен, хем покорѐн. Побърза да стисне, за да не го гледа, защото колкото повече се взираше, толкова повече мъка съзираше. Стисна ядно. Махай се!

Мъжът й успя да го измъкне от камъните и го съсече на площадката. Нави го на лопатата, изхвърли го надалече от вилата, по черния път към реката, два сокола се спуснаха от небето, професорът изми окървавения бел.

И двамата не вкусиха яденето. Маслените бои по порциите засъхнаха, парченцата телешко месо щръкнаха, зеленчуците утихнаха като смока – отчаяни, в езера от зелени вени, в локви от луга, окървавени от неизбежна смърт очи.

Ния събра недокоснатите чинии като орисници на смъртта, стадо от проклятия. Заприличаха й на туфи с черни забрадки, главите на онези баби-оплаквачки на Бели дол, които виеха на всяко погребение, концерт на професионални певици с дръгливи гласове, които се надигат и надигат, за да чуе мъртвият последния си речитатив.

Не успяваше да забрави смока. Мяташе се в чаршафите до три през нощта, къпеше се и пак лягаше, пиеше по две хапчета „сладки сънища”, ала замаята на Хипноз идваше с утрото. Чатеше с онзи концептуалист от Париж. Бе вдигнал внушителна инсталация край зала Берсѝ – хванати в полет птици, ала личи, че ще се измъкнат от хватката и пак ще летят: такъв устрем. Ще преминат като Язон през Сцила и Харибда и пак ще се появят в северния район на Берси. Стоманените въжета бяха обхванали залата в стотици мрежи, готови да се разплетат от полетите и устрема на Язон. Берси е зала за спектакли и състезания. Двайсет хиляди посетители.

В три след полунощ й написа: Ако видиш наживо тази инсталация, никога няма да се върнеш, красавице. Ти си мадона на сърцето ми. А тя: Продължаваш да ми вдигаш самочувствието, нали? Ала ковид 19 не вдига бариерите. Мадоните се връщат там, където са нарисувани.

Описа му битката със смока.

Хвана се, че описва безсънията си.

Не можеше да забрави главата на змията, молещите се очи, всеки миг готови да се пръснат. Тя хваща главата с машата, изпуска я, пак я хваща, пак я изтървава, смокът се вие в последния си танц и цвърчи като онези баби-оплаквачки. Под острието на бѐла църка кръв, червените балчишки камъни стържат под натиска, лопатата съсича сребърния камшик, а тялото се вие, не се дава.

В края на юли смоците влязоха в дробовете й. Запушиха гърлото. Художничката приживе нарисува смъртта си – хребети като препълнени с гювеч чинии и зеленчуци, разплути като гнойни зелени вени. Прошепна на ентемолога:

– Този път няма да се върна. Коронавирус…

Заплете се в инсталацията на смъртта, стоманени въжета и птици-душѝ, които искат да пробият мрежите, ала нямат нито изход, нито вход, една посока като свод от змии: влизаш и тръгваш само с билет за отиване.

Някъде в края на прокобния вход, преди да влезе в залата на осъдените, до Ния се довлече граченето на бабите-оплаквачки. Петият кръг на ада притвори врати. Посетителката чу тишината и най-после успя да хване главата на смока. Какъв покой!

Погали мъжа си:

– Колко е хубаво, че повече няма да те дарявам с изневери.

Той се прокашля:

– Толкова те обичам, че ще ми липсват.