БОСИ ПО РОСАТА
Пред спахотел „Момчил баня” се простираха зелени чаршафи, нахвърляни да съхнат на слънце – утринната роса ги мокреше, накисваше ги в невидимите си легени, езеро от райграс. Обливаше ги с хиляди сълзи. Подскачащи мехури. Водни кончета, разтревожени от стъпките на летуващите.
Барманката Нелина, звана-самозвана инструкторка по йога, ги повеждаше в осем сутринта. Събуйте джапанките на изтривалките, следвайте ме. Провлачвате стъпала в росата, после я стъпквате, за да накацат водните кончета по глезените, ето така, извъртате крак надясно, петдесет крачки напред, после извъртате наляво, петдесет крачки назад, през цялото време разресвате тревата и кожата ви замирисва на поток. Може и да не го виждате, ала го чувствате как се върти в нозете ви, как се гъне около глезените като фишу и как пяната му гали душата ви. Такааа… Сега първото упражнение. Вдигате долепени нагоре длани, за да хванете енергияга и я докарате пред гърдите си.
Собственикът на „Момчил баня” по прякор Клюна гледаше и възклицаваше. Бре! Каква щуротия. И колко хора й се вързват. Пък и персоналът, бре! Вместо в осем камериерките да сменят чаршафите, а секачите да цепят дърва за жарта на пещта, вместо чистачките да измитат следите от снощните запои – всички тръгват след Нелина, тропат по тревата, кривят крака, клатят се като пингвини, гънат се в кръстовете, а̀ напред, а̀ встрани, изправят се срещу слънцето, бре!, после дърпат от небето въжа и си ги вкарват в гъза. Мамка му!
Ала колкото и да искаше, не можеше да изгони кльощавата Нелина. Тя се яви в „Момчил баня” от обява в интернет, кацна пред бара като дългокрака чапла, очи-точки, вейнати коси, манекенски крака в розов клин и джуки-червеи. Плътна коруба. Зъби-бивни. Бре! Ако й се опънеш, ще те захапе.
Повери й напитките и десертите. От нищо продукти приготвяше килограм сладолед, десет парчета по осем лева. Само от една форма Клюна печелеше по седемдесет кинта. Бре! Как да я уволня!
Ругаеше от април, ругаеше до края на сезона. В Пчелин баня – никакво текучество. В спахотел „Николай” в Долна баня – наплив от персонал. В „Гайдата” над Момин проход камериерки чакат на опашката. Мамка му! Защо мойте бягат. Давам по триста кинта отгоре, завъртят се, па вдигнат опашки. Недоволни. От какво недоволни, бре! Безплатно спане горе в таванското, безплатно плюскане, пък след полунощ затварям, ама се правя на ампе, че не виждам как отварят бутилките от бара и люскат до три. Тийм билдинг, шефе!, каза му Нелина. Той не я разбра. А, плащам и двеста за английския. Тим пилинг, мамка й.
На всичко отгоре забеляза – не му трябваше много време, – че тоя щъркел привлича мъжете. Гостите изчакваха да заспят жените им и бързо-бързо се спускаха по стълбите, за да се пльоснат на бара. На уски, финландска водка, Реми Мартен, някои предпочитаха Метакса, други бърбън отлежал, бре!, оборотът набъбна, както набъбваха мераците им.
След полунощ Нелина затваряше бара, както намеците, свалките, мераците. Едва изфъфлени комплименти, джуфки от клишета, плюнки от покани. Благодаря, господа. Лека! Дано да ме сънувате. Това ви стига. Утре половинките ви са на разходка в росата.
Едва изтръгна чашата от последния алкохолен навлек. Наквасен до козирката англичанин. Хиляда евро за едно муш-муш, хубавице. В Лийдс-с-с няма такива като тебе.
Тя само дето не го перна: Ей, дърт пергиш, я си мушни главата във възглавницата.
Пфу!
Успя да го наплюе.
Едва заспа в стая номер три в таванското, ниско наклонените греди и грубите дъски по тях й приличаха на боров покров, бяха наковани тази пролет, с още сълзящи чворове и дъх на смола. Така ухаеше онзи алпинист, водачът на групи към Мусала, дълги преходи, чак до Тодорини поляни. Срещна го в Борисовата градина в София, току до езерото с лилиите. Първо я хвана осанката му – манекен на Аполонската школа, разхвърчани като вопли коси, малко крив нос, ала прав като линия поглед: вперва се, опъва тетивата, пуска стрелата. Волни пеперуди в погледа му – вече е пронизал сърната, няма как да избяга. Второ, удари я уханието му на гора. Над аромата на водните лилии в езерото се понесе тежък като скреж саван: дъхът му на зелени шишарки. Роса от мента.
Той попита какво прави сама край езерото, тя отвърна: Работя отсреща, в полиграфическия комбинат, държа бара на вестниците, на последния етаж, знаеш ли как му казват на това заведение. Бабичката. Аз съм шефката на Бабичката. След малко отварям.
Той прихна: Глупости, шефката на Бабичката. Ти си шефката на водните лилии. Ще те чакам тук, като затвориш Бабичката. В полунощ може и да си наберем букети от езерото. Само след полунощ дава.
Тя му даде цялата си градина, воплите от изненадите, напоените със смола устни и падналите като борови иглички в краката й бикини. Бяха толкова опиянени, че се хранеха с нейните сладоледи от устни и неговите завивки от смърчове. Толкова красива изненада, че и двамата не успяха да я осмислят. Нямаха време от любов. Имаха само нея. Тази весталка, която все иска продължения. Затова се разпаднаха на сладоледени хапки с шоколадови ресни и смолисти милувки със засъхнали кехлибарени капки. Беше толкова внезапна любов с такъв кратък повей, че Нелина се изнесе надалече от квартирата с боровите вейки, а той още по-надалече – в подстъпите на Катманду, за да не яде шоли от сладоледени вопли. Толкова бърза история, че и името му не научи. Толкова рязка раздяла, че жертвите се броят по-късно.
В таванското помещение на „Момчил баня”, например. Където се мята в съня си, в боровите завивки на току-що накованата ламперия, под още мокрите дъски на тавана, откъдето падат смолисти капки. Всяка нощ. Зърна от устни, гердани от янтари. И длани, които обличат телата с шоколадов сладолед. Такива топли кожи, че десертът се изпарява в гърлата им. А от шолите на гърдите текат сълзи.
В осем – точно в осем, никакви закъснения! – поведе персонала и гостите по пътеките от роса. Стъпваха в нея с опънати крака, вървяха, кланяха се на медния дъжд, поглъщаха капките като манна, напред-назад, извивка в кръста, поза кобра, добре, това е йогалатес, с мои притурки от едно езеро с лилии, затова се извивайте от кръста нагоре, сякаш бягате от бракониери. Внимавайте някой да не ви набере. Да ви откъсне в полунощ. Пазете ствола, крехкостта на стъблото и усмивката на цъфналите цветове. Вие сте цветове. Сега дланите в росата. Измийте лицето. Ръце над челото, грабвате енергията, докарвате я пред гърдите. Поливате се с роса, нали? Усещате, че искате да излетите. Ние сме ято. Ято яребици, чапли, гларуси, щъркели. Не раздалечавайте колената. Щъркелите летят с долепени едно до друго крачета. Правят си стабилизатори.
Собственикът на спахотела Клюна я изчака пред служебната баня. Ти, ма! Онзи англичанин готов на хиляда евро, ма. Заповядвам да му бутнеш. Ще делкаме. Кво толкова! Сваляш бикините… За един час, ма. Кво, светица? Няма да стане. Бре! Ще стане.
Той знаеше, че момичета заработват луди пари от туристи в Боровец, къщите за гости, спахотелите… Девойки от Костенец, малолетни от трудовото училище в Подгорие, поне дузина от циганките в Момин проход, от ония циганки, белите… Ей, щъркел! Тази нощ искам половината… Ако не смъкнеш бикините, край. Излиташ. Кво толкова, ма? Разтваряш пръчките, кво. Няма да стане, викаш. Бре!
Освободен от тегобата на коронавируса, туризмът в китния район напълни ресторанти, къщите със стаи под наем пращяха, в спахотелите – само с предвартелна заявка. „Момчил баня” остана встрани от потока. Мамка му!, ругаеше Клюна. Защо, бе?
Събра персонала. Начука им канчетата. Тъпанари! Триста кинта отгоре мятам. Камериерките наоколо по седемстотин лева на месеца, тука хиляда, бре. Ма не чистите, дрискате. Гоните клиентелата. Па Нелина изтърва хиляда евро. Па секачите цепят на едро, разпалката иска съчки, бре. Па оня от пещта прегаря пиците. Па ти ма – насочи пръст в сирвитьорка-миньонче, – онзи ден оля англичанина с доматен сос… Перачките – покривките с петна. Келнерите – смърдите. Главният готвач – крадеш сирене, хванах те. И лочите до три през нощта. Маскари, ниедни! Ало, миньончето, как ти викат, дребната, хлебарката, мравката, довечера отиваш в стаята на англичанина. Е, смъкна цената. Иска щъркела. Ма, и триста евро са пари. Ясно? Бре!
Преди залез слънце моравата засвети с хиляди златни карфици, бляскава писта, кехлибарени коридори. Нелина поведе екипа. Разположи го по райграса, всеки на мястото си. В лоното от изпотъпкана роса. Даде знак. Всеки да вдигне ръце нагоре и да поеме енергия.
Ятото прибра колесници и излетя пред смаяния поглед на Клюна. Главният готвач се понесе като чапла, камериерките развяха крила на лястовици, миньончето закръжи с радостни писъци – перна̀то синигерче; секачите на дърва се изстреляха досущ снаряди, а инструкторката по йогалатес вдигна ятото още и още в простора. Всеки кацна по родните си места, приземи се в спомените си, в детството, а щъркелът Нелина продължи към Катманду. Знаеше, че ледените порои ще я умъртвят, ала продължи да лети, лети, лети…