“АКО НЕ БЯХТЕ ДОШЛИ …”

Откакто по средата на юни се разчу, че при Свищов московците минали Дунава и тя, както всички търновци, стана тревожна – що ли се задава? Заразната мълва пълзеше из старопрестолния град и ръсеше всякакви слухове, най-упоритият от които бе смразяващо правдоподобен, защото извираше из неизличимите гънки на народната памет. Помнеха се всички походи на легендарните северни богатири, чиято могъща армия, за последните стотина години, неведнъж бе срещана с надежда по българското землище, поробено от турските нашественици подир падането на Търново през 1393-та. Пък накрая се оттегляха, попарвайки за сетен път надеждите на християнските человеци, че някой ден само братята руси ще ги освободят от отоманския гнет.

Отначало мисълта за прииждащите руски войски я прониза от глава до пети. Сетне заседна в гърдите ѝ и там, под лъжичката, близо до сърцето, захвана да пулсира с неговите учестени удари по цял ден. А нощем преливаше от менчето на гръдния ѝ кош към слепоочията, където пламналата кръв хвърляше в огън  не само главата – тръпнеше цялото ѝ младо тяло. Та млада ли беше наистина? Около черешова задушница закръгли двайсет и пет. Майка ѝ опяваше, че даскалици като нея “от много ум и залисии по хорските дечиня”, тъй си отиват стари моми. Вярно, сред орляка малчугани, децата на нейните дружки-връстнички с всяка година се умножаваха. Въпросите глождеха дълбоко в душата,  дори веднъж умолително изплака пред майка си: “Трябва ли на 15-16 години да се сториш доброволно роб на природата, като се обулчиш с някой напорист жених, нетърпелив, докато сте млади, да насмогнете с многобройни отрочета, дето, пораствайки час по-скоро, щяха да се превърнат в работна ръка? И нима съдбата на българската жена бе да ражда челяд, безправна по рождение и затуй отсетне обречена на робски труд!”

Седемте години даскалуване, притурени върху предишните осемнайсет, бяха достатъчни да се убеди, че в родния Търновград всяко ново поколение излъчваше първенци, гдето не се смиряваха с начертаната им от съдбата длъжност да бъдат просто съзерцатели как животът си минава в очакване на несбъднато свободно бъдеще, докато отколе ежедневното безвремие необратимо се наслагваше в потискащо минало. И като злокобно правило, тези “луди глави” периодично, през някоя и друга година, се възвисяваха за последно от недостижимия връх на бесилките, завещавайки безсмъртието си на смъртните, които все някога щяха да доживеят възкресението на българския род. През краткия си път тя бе разбрала, че тук нямаше толкова значение кой какво е чул. От векове хората по тия земи се различаваха според кой какво и колко е преживял. Предимно в неволя и страдание, нежели в спокойни и щастливи дни. И всяко детство гледаше високото небе над някогашната величава столица през клупа на въжетата от несвършващите бесилки. Мрачната повторяемост не подмина и нейните ученици. Само преди година, в края на май, подир злощастния април на предишната 1876-та, невръстните ѝ питомци пристъпяха едва-едва по калдъръмения път  от Войводницата до Марно поле – омърлушени, премаляли. Глухо се тътреше и онемялата тълпа, насила изкарана да гледа за назидание какво спохожда враговете на падишаха. Онзи 28-и май всинца щяха да помнят до края на дните си, ала у нея болката бе още по-неописуема, защото на страшната люлка увисна учителят ѝ Бачо Киро. Докато озъбеното заптие ръчкаше завързаните мъже да ускорят последните си земни крачки, някой от тях ясно и високо попита:

– От бесилото по-нататък има ли друго село?

Докога, Господи, щеше да властва туй зло? Още в 1862-ра десетгодишните ѝ зеници за пръв път бяха запечатали страшното поклащане на “обесниците” подир Хаджиставревата буна. Тъй както завинаги ококорените детски очи на майка ѝ пазеха жестоката разправа с капитан Дядо Никола и другарите му през 1856-а, а пък моминската памет на баба ѝ бе жигосана 1835-а от жертвите на Велчовата завера. Наистина ли, Боже, руските войски сега идваха да пропъдят вековния поробител?

Последните дни откъм Свищов прииждаше агарянски народ – много, цели семейства с каруци покъщнина, по-бедните пешком, ала не спираха в Търново, бързаха да превалят Балкана и още по-нататък да забягнат. Търчаха всички: млади и стари, богати и сиромаси. Християните българи се залостваха по къщите. Малцина се осмеляваха да си подадат носа навън, където чаткаха копитата от конете на Кючюк Саид паша и Исмаил ага. Двамата управници на града яздеха привидно спокойни до последно, когато в съботния ден, двайсет и петия на юни, тези оклюмали първенци, съзнаващи безнадеждната ситуация, повикали Никола Бакалина и му дали ключовете от общинското управление. Към обяд заптиетата опразнили конака и сетните останали тукашни турци – бейове, чиновници и ефендита, офейкали от Търново. Всичко туй ѝ разказа Иван Барабанчика, който я намери у тях по пладне. Кой не го знаеше този снажен момък! От нея на години беше по-голям, но тя от малка, колчем го погледнеше или чуеше за харамийското му непокорство спроти официалната власт, усещаше със свито сърце, че неговата луда глава ще да е поредната, щръкнала към въжето. От превъзбудената му реч тя узна, че сред възцарилата суматоха, той никак не си пилеел времето. Събрал още шейсетима, досущ като него верни и неустрашими другари, въоръжени до зъби и се нарекли Българска полиция на свободний народ. Най-главното било да опазят града от разрушение и грабежи на черкезите, които и без друго по всяко време си размятали ятаганите. Ала неочаквано бързото настъпление на московците, почти без да срещнат никаква съпротива, освен хвърлянето на няколко гюллета с два турски топа откъм табията, налагало потребност търновци бързо да се организират като как най-подобаващо да посрещнат “братушките”-освободители. Колкото и да бързаше, Иван Барабанчика захвана да се хвали, че преди неделя бил в Свищов, когато русите преплували Дунава. Лично чул някакъв красен и млад руски офицер, полковник Александър Пушкин – кръстен на баща си, дето пък бил най-големият руски поет – се изправил пред хилядната войска с пламенна реч:

– Кавалеристи, пред вас е България, свещена славянска земя! Тук умират наши сестри и братя! Те чакат нашата помощ!

Барабанчика не спираше да повтаря: “Разбираш ли, те ни наричат братя и сестри! Този път наистина идва свободата! А що правим ний, Яно, Янице, мила? Дошъл съм при теб да те призова мисия важна и отговорна да изпълниш като най-лична и умна тукашна даскалица – пък млада, хубава и речовита. Ей-сегинка да се премениш в нашенска носия, та щом братята ни освободители влезнат в Търново, ти да ги приветствуеш от името на целокупното наше гражданство!”

От премала сърцето ѝ се изкачи в гърлото, а душата смъдна долу, в слабините. Гледаше този перчемлия мъж, слушаше вдъхновените му думи, а наоколо стъклата на прозорците вече трепереха от гръмовните топовни стрелби. Набързо сколаса да надене везаната блузка, пищимала, новите опинци върху шарените чорапи и като насън тръгна подир Иван Барабанчика. Сънят продължаваше с най-неописуеми картини навсякъде из старопрестолния град. Християните захвърляха фесовете и на глави си вързваха бели кърпи, както по жътва. Мнозина се изкатерваха върху покривите на къщята, да гледат по-ясно лавината на освободителната войска. Мъжете късаха ризите си на ленти и ги стягаха на кръст върху лактите на ръцете. Камбаните биеха за празник. На главната улица търчаха и нейните ученици, които, щом я забелязаха, скупчиха се край любимата учителка, както пиленца около квачка. Омагьосаното шествие следваше Иван Барабанчика, който неспирно даваше команди къде народът да се подреди в шпалир. Отнякъде се изнесе погача, шарена сол и стомна вино. Тъкмо навреме! Срещу им калдъръмът и  тясната уличка се препълниха с войска. Най-отпред, на бял кон и в униформа с бели еполети, яздеше главният руски военачалник, с напърчени мустаци като саби – строг и усмихнат едновременно. Иван Барабанчика изхриптя в ухото ѝ: “Туй е генералът им – Гурко се зове. Страшен богатир! Нему целуни ръка и речи “Здравствуйте, братушки!” И докато тя стоеше в лице с този огромен великан на кон, народът не спираше да скандира: “ Да живей руският Цар! Да живей Русия!” Генералът запря ездата си, вдигна ръка, а тълпата стихна. Иван Барабанчика тозчас я побутна: “Давай, Яно, твой ред е, говори!”

Усещаше как лицето й стократно бе пропило жегата на юнския подиробед, а нозете едва я държаха изправена. Из гърлото й произлезе не вик, а вопъл, някакъв нечовешки напън от дън душа:

– Братушки! Милички … Ако не бяхте дошли … Ако не бяхте дошли … Ако не бяхте дошли … БЯХМЕ СИ ОТИШЛИ!

Подир думите ѝ слегна тишина. С невиждащи очи тя се взираше в генерала на бял кон, усещаше близкия дъх на учениците край нея и я осени върховно озарение. Обърна взор към крепостите на хълма Царевец, гърдите й се препълниха, а гласът ѝ рукна силен и висок, наоколо децата подеха с нея древното църковно песнопение:

Достойно есть * яко воистину блажити Тя, Богородицу,

присноблаженную и пренепорочную и Матер Бога нашего.

Честнейшую Херувим

и славнейшую без сравнения Серафим,

без истления Бога Слова рождшую,

сущую Богородицу Тя величаем.

Подир петстотин робски години гласът на жилавия възкръснал народ отново се носеше над Търновград, възнасяше се към Балкана, а от нескършените планински върхове ехтеше над цяла свободна България.

–––––––––––––––––––––––––––––––-

*Достойно есть  – “Достойно е наистина да те облажаваме!”

Ммолитва-възхвала към Св. Богородица, включена в Св. Литургия.