ПО ТРИСТА ГРОША
През рехавия храсталак четирите им чифта очи виждаха разпиляното стадо върху внезапната поляна сред вековната гора, която цяла нощ бяха борили със сетни сили. Без да го обсъждат помежду си, поотделно всеки усещаше, че за последните два дни, особено след вчерашния, когато и Войводата им загина, животът на целия човешки род, към който принадлежаха, се е разделил на две ужасяващо неравни части. На участници в четата и всички останали – черкези преследвачи, следвани от кръвожадна редовна турска войска, сетне върволица български християни, в чиято покорна сянка тъмнееха безброй още малодушни същества, измекяри на османската власт, милеещи за крехкия си рахатлък , въпреки безправното си живуркане.
Кроткото тревопасене на овцете бе сецнато от появата на два огромни вълкодава, които разбутаха миролюбивите бравѝ, втурнаха се през глава към зашумения участък, където четиримата се надяваха да имат прикритие. Четириногите пазачи спряха на границата между тревната оскъдност и бодливата паяжина на храстите, бранеща подстъпите към неприветливия лес. Притихналите мъже усещаха току в лицата си диханието на свирепите песове, а оглушителният лай цепеше жаркото утро в надпревара с огнената сеч на слънчевите лъчи. И пак тъй, вкупом, забелязаха туловищата на овчарите. Едри балканджии. С тежки ямурлуци и калпаци, същи умалени овчарски колиби, оживели внезапно.
- Комай … трима се гледат.
- Почакай. Още един се надигна. Стават колко нас.
- Българи са поне!
- То и ние сме българи, ама вече не е същото. Как да им се открием?
Всеки от четиримата бе казал по нещо със заклинателната надежда, че страхът не ги е превзел окончателно. Лаят не спираше, а две от крачещите „колиби“ бързо приближаваха превъзбудените кучища. В ръцете на единия чобанин пушката изглеждаше като детска играчка. Другият стискаше огромен нож, срязващ от пръв поглед всяка илюзия, че назначението му е за забавление. Подвикнаха на вълкодавите да млъкнат. В настъпилата пауза се извиси агресивно силен глас, едновременно овладян, с подчертана предупредителност:
- Има ли някой? Ако си човек мирен, покажи се без страх!
Последва отчетливо щракване от затвора на пушката. Не щеше да е играчка! Време бе някой от четиримата спотайници все пак да се покаже. След като се спогледаха, най-решителният се възправи:
- Човеци сме. Християни. Поборници за свободата на България.
И пак възцари мълчание, докато единият овчарин се престраши с тръпнещ глас:
- А вий, колцина сте?
Решителния бе напуснал храсталашкото си убежище и блъвна към двамината гледачи:
-До вчера бяхме повече. Ама и сега стигаме, та да пушнем някого, преди нас да гръмнат. Подир смъртта на Войводата не е срамно всеки да умре. Ала мърцина няма да се дадем!
И пак тишина. По-окумушият овчар настоя:
-Не стреляйте, братя поборници! Ние сме прости овчари. Тъдява потери няма. Ни турци, ни черкези. Видохме вчера димът под Околчица. Голямо пуцане! Пушекът смирисахме чак тук, над Челопек. Ами вий, като не сте дим, как тъй се извихте къде нас? Да се не преструвате, брей! Че ще ни пламне чергата, направо сме изгорели, ако читаците надушат. Можем ли ви се довери? Свободата по Българско е мечта, равна на смърт. Ама с нея никой не смее да се равни.
-Как никой! Вчера Войводата Ботйов смъртта я даже превари! Курбан за таквиз като вазе. А ний се попиляхме, щото чета без войвода е като стадо без овчар. Вас, ако тоз час куртулишат, що чинят всите ви овци? Зверове щат ги разкъсат. Тъй, без сайбия, народът ни петстотин години ябанджии го ръфат по-люти от хищници. Но дошло е време да възкресим България!
Докато попиваше възбудените слова, овчаринът с грамаданския нож го пъхна ловко в пояса около кръста си, па го затули с абата. Щом екзалтираният комита свърши високите си излияния, обърна се към милостиня му:
-Момчета, изпущането на момента всинца ни може да погуби. Подире ви потерите бръстят. Скоро ще се найдат тъдява. Искате ли да погинем мърцина? Тръгвайте с нази скоро да ви отведем на скришно място, пък колкото ще и да сте.
Тез думи, изказани ясно, се сториха искрени на останалите в засада трима поборници и те дръзнаха да се открият из слабото си убежище. Двамината овчари се вторачиха във въстаническите им униформи и докато вкупом се потътриха към стопорищеното стадо, заговориха:
-Дрехите ви … по-зелени от шумата. Таман сте за нишан! Издалеко се набивате на око, ако се гледате измърляни от битки с хора и природа. Най-първо бива одеждите да смените, ще ви найдем тукашни премени.
При овцете другите две „колибки“ ямурлуци с вълнени калпаци, ги срещнаха мълчаливо. Неразгадаемите им физиономии оставаха скрити под брадата растителност, буйнала до очите. Можеше и обратното да се стори: рунтави вежди, завесили погледа, преплетени с гъстата косматост на лицето, опазено от бръснач сума време. Насред Балкана тихата чиста поляна с мирните преживни животинки се струваше сега късче от райска градина. Изнемощелите четници дълго и на пресекулки пиха вода от спасителното изворче. Не им се вярваше, че за пръв път от стъпването върху козлодуйския бряг не се налага да търчат, жадни от нетърпение да освобождават народа си. Три дни по-късно, когато на Милин камък ги замъчи истинска жажда за капка водица, почнаха да осъзнават, че сушата е станала стопанин не само на бездушната природа. Пресъхнали бяха явно душите на многото човеци, дето ужким въстанали неустрашимо, трябваше да се съединят с четата на Христо Ботйов. Вчера по пладне с напукани уста смучеха студени куршуми, дано потулят убийствената слепкавост, а днес в гърлата им се изливаше животворна благодат от дън планинските пазви. Ставаше ясно, че благодарението дължат на непохватните си посрещачи. Видно бе, че и те са доволно притеснени от извънредната среща, но комай се надушваше стремеж да им помогнат. Пък и без излишни приказки, ако се отнесяха към неканените „гости“, по-скоро с добро, можеха да спасят и себе си от сигурна мъст на преследвачите агаряни. Не дай, Боже, да ги надушат и хванат накуп.
Неочаквано обраслите муцуни на непродумалите до момента се сбърчиха, после се издуха и пронизително свирване с уста накара яките кучета да насметат овцете откъм единия край. Стадото се пови като ветрило, вълкодавите го подкарваха майсторски, докато се издължи във фуния от натирени животни, която не след дълго преля в кошарата. Едва щом се свърши работата около затварянето, а песовете застанаха на стража пред дъсчения стобор, овчарите продумаха:
-Ред е вас да заслоним. Има тъдява едно място, скрито от лоши очи. Ще ви отведем, не бойте се!
Слънцето катереше върховете на Балкана, а сенките на крачещите мъже се стапяха в отвесното пладне дълго преди да ги погълне резедавото мрачило на гората. Каменистата пътека вървеше нагоре. Само водачът на планинците най-отпред все тъй стискаше пушката леко, небрежно, сякаш откършена вейка. Ако се броеше и грамаданският нож, макар скрит в пояса на притежателя му, изглежда други оръжия овчарите нямаха. Четниците не губеха кураж – броят им бе наполовина от върволицата. И то по-задната. Във всеки един момент движенията на прежните четирима можеха да бъдат проследявани. Едва ли някога в живота им щеше да се наложи да катерят същия път, та не се и стараеха да го запомнят накъде криволичи, все по-стръмен и обрасъл. Докато посред най-сплетения гъсталак свърнаха към още по-неизбродни пущинаци. Тъкмо щяха да попитат що се случва, пред очите им се откри тъмна паст, зейнала сред мъхести камъни, образуващи свод над тази мрачна дупка. Предводителят с чифтето, присвоил първенството да говори от волята на всинцата спасители, поясни кратко:
-Артарската дупка. Тук е най-голямата сгода да се укриват от турските власти храна, дрехи и всякаква стока. Тъй се оцелява в безправие – без данъци и всяки други секвестиции. Сега отдъхнете, а довечера по тъмно, хващайте вашия си път накъдето ви тегли. Ний сме дотук.
В трептящия сумрак, движен от пламъка на запалена борина сред тази пещера, четниците различиха купчини предмети. Дадоха им прости селски дрехи да се преоблекат. По-мъчното оставаше как да им признаят, че в джебовете на въстаническите одежди всеки къта грошове, живи парици за зор заман в изначално безсребрената авантюра за българско освобождение, към която се бяха втурнали, без да чакат отплата. Предугаждаха, че като няма кой да им плати за свободата на род и родина, тия спастрени по триста гроша все можеха да им послужат в наложителни неизбежности. Сгодният момент бе явно настъпил и те изрекоха общата си молба. Халал да са им грошовете, ала нека овчарите ги преведат на Запад, до границата със Сръбско. Собствената кожа на никого не струва триста гроша, но все е нещо.
****
Историята мълчи спроти тъмните погледи на четиримата овчари. Още по-оскъдна е за тъмните им мисли, когато дружината се потопила в катрана на нощта.
„Нощно време тръгнали по планината за Сърбия, през гори и планини, без път и пътека в убийствена мрачина. Стигнали в една пустиня, гдето небето се виждало като кога гледа човек из дъното на дълбок кладенец. Водачите българи поканили нашите борци да седнат и си починат. Насядали наред, както вървели, всеки от селяните седнал близо около момчетата. Помаяли се минути пет-десет и от един път наскачали водачите, кой сграбчил през кръста момчето, кой го ритнал с крак, кой го повлякъл за краката. Все към една ги посока дърпали те, станало малко сборичкване, чуло се извикване, пъшкане, после хучене и глухо тънтене и най-сетне, за чудо останали само четиримата селяни. А где отидоха нашите четирима борци за свободата! В Сърбия ли ги заведоха братята им българи? Имайте търпение. Близо до местността Вола в землището на Черепишкия манастир, позната вече на нашите читатели, има такава една яма между канари, за която казват, че е бездънна. Па и бездънна трябва да бъде, защото камък като се хвърли, до едно място се чува, като се блъска от стените, а после отива, та се не види. До тая яма били водени нашите четирима мъченици, около нея близко били седнали те, без да я съгледат в тъмнината, тук ги бутнали техните свирепи водачи братя българи! … Вижда се работата, че те са се били наговорили отрано да извършат това злодейство над всичките злодейства на вселената.Само един от четиримата борци можал да извика и се залепил в дългата аба на своя човекообразен звяр. Залепил се той на живот и смърт и щял да го повлече със себе си, но абата била вехта и се откъснала през половината, така щото сатаната и мъченикът се разделили, разделили и дрехата по между си! Главната цел на злодеянието е била 300-та гроша пари …“
Богобоязливий Читателю,
Последните редове на този разказ, уважително заградени с кавички и в курсивен шрифт, са точните изречения на великия летописец Захарий Стоянов, който пръв споменава потресающата история в края на безсмъртната си творба „Христо Ботйов. Опит за биография“. Бледи са думите и вълненията на всеки чувствителен човек, който поназнайва фактите подир разгрома на Ботевата чета. Ала историята не може да се измени.Тя трябва да се познава. За добро или не съвсем. Който може, нека си прави изводи!
