БАНКО П. БАНКОВ – „Социален преход“, разкази и новели
Наистина е жалко, че само в няколко реда трябва да се изразяват оценки и правят анализи за такива изповедни книги. Банко П. Банков отколе е утвърден белетрист в българската литература. И в този сборник той отново ни завладява със зрелостта, проникновението на обобщенията си. От върха на своя 85-год. опит, авторът мъдро ни съветва: човешкият живот и биография не се дели на епохи, той е единен. „Археолог на близкото минало“ – такова определение се съдържа в стойностния предговор на литературния сърцевед Георги Цанков.
Банко П. Банков е ценен за съвременната ни белетристика, защото е мъдрец.
А в мъдреците трябва да се заслушваме и вслушваме…
БОЖИДАРА ЦЕКОВА – „Любов през стъкло“, разкази
Здравка Ефтимова пише за нея:
„Разказите на Божидара Цекова не просто се четат, те се живеят“. Браво, Здравче! Твоята колегиална оценка е право „в десятката“. Според моето скромно мнение писателката Божидара Цекова владее модерния изказ на съвременната белетристика, която се пише по света. Афоричността на изказа й се родее с майстори на разказа от Америка и Европа. И същевременно е дълбока българска тематика. Авторката съчетава интересно триединството: хубав, точен български език, сюжетност (фабула) и психологическо уплътняване, както на героите, така и на авторовото присъствие.
БОРЯНА БОГДАНОВА – „Разместване на небето“, разкази
Нещо в тази авторка ми напомня за поетиката на „Малкия принц“. Афористичен изказ, наситени със светлина разкази.
Боряна Богданова е от поколението родено в края на миналия век, израснало в първите години на новия XXI-ви.Удивителна е нейната чувствителност за важните неща в живота, които на пръв поглед сякаш не ни се струват толкова значими. Художествени обощения са убедителни, а вярата й в доборото – заразителна. С надежда гледам към нейното перо, за да има приемственост на
хуманистичната традиция в българската литература.
ВАСИЛ ВЕНИНСКИ – „През иглени уши“, разкази, хвалби, укори
Щедрият талант на В. Венински богато е черпил от българската фолклорна традиция. Още един съвременен разказвач, който успява да изведе регионалните сюжети и да пресътвори художествено битността на хората от Родопския край до бщонационалната литературна материя, като същевременно прави общочовешки обощения.
А пък идеята за раздели като „Хвалби“ и „Укори“, съдържащи оценки на другите за неговото творчество, е ведро намигване – ирония и самоирония, които само извисеният над дребнотемието творец може да си позволи.
ВАСИЛ ЛЮЦКАНОВ – „Душите ни страдат красиво“, разкази
Какво великолепно заглавие на книгата е поставил В. Люцканов! Може за рецензиращ по такъв повод – белетристиката през 2022 г. – да не е позволено да изразява емоционалните си пристрастия, но към моя приятел от студенстките години Васко, просто няма как да не бъде такъв. Защото се зарадвах неимоверно на неговите чудни разкази. Спомням си, заедно прохождахме в белетристиката през 80-те години на миналия век. Сетне белетристът В. Люцканов задълго млъкна като писател, журналистическата му битност се превърна в професия и ето… годините отлетели. Ала добрият писател у Васил Люцканов за щастие не бил изчезнал. Той кротко и полека се е пропивал от промените в света, за да избликне с изключителна художествена сила в „Душите ни страдат красиво“. Сякаш в блестящия предговор към книгата Здравка Ефтимова е казала почти всичко за талантливия писател. Аз бих добавил най-сърдечно: Васко, добре дошъл отново в лоното сред българските майстори на разказа.
ВЛАДИМИР СИМОНОВ – „Истории, измислени и не съвсем“, разкази
Под повърхността на уж всекидневни, злободневни истории, авторът успява да проникне в дълбоки душевни пластове. Разговорният стил, на моменти закачлив или жаргонен, в повечето случай наистина скъсява дистанцията с читателя и го прави съпричастен към повествованието. Белетристичните късчета от тази тази тънка книжка на места блестят като бисери – с истинска непомръкваща светлина.
От страниците извира позитивна енергия.
ВЛАДКО ПАНАЙОТОВ – „Призраците на времето“, разкази
Необичайното заглавие на тази книга никак не ни отвежда към някакви „призраци“. Още по малко литературни. Прозата на Владко Панайотов е плътна, премислена.
Самата книга също е добре структурирана в композиционно отношение от три части: „През витражите на света“, „Мъката не свършва с Йовков“ и „Как всичко рухва със страшна сила“. Атобиографичното преобладава почти навсякъде и това прави разказите още по-ценни. Те звучат като летопис на едно време, което не бива да се забравя. А най-добрият начин за това е чрез художественото му пресътворяване.
ГЕНЧО ВИТАНОВ – „Високо напрежение“, разкази, спомени, стихотворения
Класически пример за съвременен български писател, който владее силата на думите. Затова и в книжлето се преплитат жанровете проза, документалистика и поезия. Талантливият разказвач ги владее еднакво добре. Прозата му увлекателно ни води през автобиографични преживелици у нас и по света. Появява се интересна страна от образа на големия български майстор Колю Фичето („Замъкът на Фичето“).
Въздействието на книгата се усилва и от документалните снимки в нейния край.
ДИМИТРИНА БОЯДЖИЕВА – „Житейски истории“, разкази
Белетристиката на Д. Бояджиева е неоспоримо доказателство, че в съвременната българска литература писателите не се делят на столичани и провинциалисти. Завладяващите разкази в тази книга уж са просто… житейски истории, но представят художествено плътно стоицизма, с който „дребния“ човек оцелява в днешната ни действителност.
Двайсет разказа, побрани на по-малко от 80 страници. Какво по-голямо доказателство за експресивния изказ. Авторовият похват е пряк, без излишни увъртания, сюжетът започва от първия ред и те държи в плен до края, с хубав език. Умението да се изразяваш в образи е ключът към въздействието на тези разкази.
ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ – „Парчета от живота преди и след“, хроники и разкази от архива на Стария Хроникьор
Изключително концептуална, философско премислена проза. През погледа на Стария Хроникьор оживяват отминали събития. Авторът ни занимава с кафявия и червения терер през преломния XX век. Под формата на хроники се представят както отделни съдби, така и халът не цели етнически и социални групи.
Почти документални страници разкриват желязната завеса, Студената война, та чак до наши дни, до черната чума на съвремието – тероризма. Авторът прави сериозен опит да осмисли периода след падането на Берлинската стена – очакванията, заблудите, разочарованията, настъпилото ново разслоение в обществото.
В края на книгата авторът все пак ни дава надежда, че не всичко е загубено. Философските афоризми на Хроникьора са всъщност, авторовото АЗ, което прави Златимир Коларов съвременен български белетрист със собствен разпознаваем почерк.
ИВАН ВАНКОВ – „Обгорени съдби“, разкази
Ако литературата е белег за времето, тези разкази на известния журналист Иван Ванков са великолепно доказателство за това. Увлекателно е повествованието, десетки са съдбите и случките. Може би трябва да изразим съжаление, че на доста зряла възраст този талантлив автор се заявява като майстор на разказа. Защото творбите му са пропити със сътрадение, хуманизъм и мъдрост.
ИВАН ВОДЕНИЧАРСКИ – „Песента на реката“, разкази
Тънка книжка но с дебел, здрав темел на народопсихологията. Лично аз имам пиетет към такива истории, които представят българската действителност като единно съществуване в бита, времето и пространството. Авторът е дългогодишен военен, но професионалната участ явно е обдарила литературната му фраза с точност, краткост и яснота. А бликащото родолюбие… то е извор за идните поколения да пият от недрата на народната душа. Заглавието на книгата съдържа разковничето към нея – хем е река, хем е песен… Тези разкази носят и запаса на хубавите и позабравени диалектни и разговорни думи.
Този автор явно е дълго е събирал творческа мощ, защото е представили втора книга в рамките на една година – „ВРЕМЕНА И ХОРА“, разкази. Голяма творческа смелост се изисква да направиш опит за художествен портрет на такива исторически личности като Сталин, Георги Димитров, цар Борис III, Вълко Червенков. Авторът е спазил художествена мяра и не ни натрапва тривиална гледна точка. Както сам посочва в уводните думи към книгата: „Историята не е казала последната си дума“. Лично на мен като читател ми се иска писателят Иван Воденичарски също да не е казал своята последна дума на разказвач, да продължи да ни радва с творбите си и занапред.
ЙОРДАНКА ЧАКОВА – „Злато и пепел“, разкази
От тази книга струи светлината на доброто. Заглавието е чудесно намерено и съответства на съдържанието не само на едноименния разказ. Сред модернистичните тенденции да се рови из лошотията на човека и песимизма на съвременното ни съществуване, Йорданка Чакова възсъздава една от най-важните мисии на писателя: да вдъхва надежда, че радостта от живота е по силна от неизбежния му край.
КАТЕРИНА КИРЯНОВА – „Най-тежката корона“, новели и разкази
Авторката е позната на аудиторията като сладкодумен разказвач. В тази книга тя надгражда сполучливите си усилия да превръща уж всекидневни истории в общозначими звучения, затова и художествените обощения звучат убедително. Катерина Кирянова умее да изгражда диалози, което повишава глаголната температура и придава особена динамика на белетристичния изказ. От разказите и лъха особен битов уют.
ЛЪЧЕЗАР АНГЕЛОВ – „Разминавания по еднопосочни улици“, разкази
Авторът притежава изключително асоциативно мислене и успява да ни приобщи към него, разчитайки и на интелигентността на читателя. Метафората за човешкия живот като безкрайно пътуване е сполучлива. Задъханият, бърз ритъм на хората от поколението на Лъчезар Ангелов е пресътворен убедително. Бързи срещи и раздели, преодоляване с лекота на къси и далечни разстояния, паноптикум от случки на интелигентни герои. На места натежават обясненията „под черта“, характерни за научен текст. Но всъщност от познавателна гледна точка, може би е оправдано, защото се превръща в част от тъканта на разказите.
МЮМИН ТАХИР – „Трева за ангели“, разкази
Книга, от която лъха някакво вълшебство. В предговора Лалка Петрова прави блестящ анализ на разказите на зрелия, помъдрял разказвач Мюмин Тахир. Завладява ни магията на Родопа планина – вечно и преходно са в диалектическо единство. Авторът умее да се изразява с хубав език – простичко ала завладяващо. В завършекът на тази тъничка книжка чрез „Поезията на камъка“, се появява уникалното Орфеево цвете – Родопския Силивряк, което от цялата планета Земя цъфти само тук. Тази книга ни вдъхва кураж за светлото бъдеще и вечността на България.
НИКОЛАЙ ТАБАКОВ – „Р-р-разкази“
Еманация на модерната българска проза, на съвременния разказ. Така бих определил изкустния сладкодумец Николай Табаков. Умее с няколко щриха да извае образ, картина, да създаде атмосфера.
Авторът приобщава читателя към своята творческа гледна точка, така щото четящият да се пресътвори в случката, в героите, в изказа. Голямо е умението на Николай Табаков чрез силата на експресията да наложи белетристичен изказ, който хем е художествен, хем е като житейско състояние, преживелица. Разкази, които се случват наяве. Творбите му се родеят с големите майстори в този жанр.
ПЕТЯ АЛЕКСАНДРОВА – „Любовни драскотини“, разкази
В този сборник познатата на широката публика като поетеса и автор на детски приказки и разкази Петя Александрова се открива с нова приятна светлина. Закачливият й стил прави творбите лесни за възприемане, но не и лековати. Повечето от нас биха се припознали в част от психологията и действията на героите. Писателката умее чудесно да си служи с думите, владее просторечието и жаргона, ала успява да ги въплъти в художествена тъкан.
СТАНИСЛАВА СТАНОЕВА – „Трева и звезди“, разкази
Още една поетеса, преминала в лоното на прозата. И то успешно.
В тези разкази отново виждаме как автора черпи от безкрайния свят на детството, за да се домогне към художествени обобщения как пораства човека. Хубаво е, че в съвременната ни литература навлизат такива разказвачи, за да придадат художествена плътност на едно време, което е отминало или отминава. Ала общочовешкият „прочит“ на личността винаги е модерен.
СТЕФКА АНДРЕЕВА – „Автограф“, разкази и пътепис
Чест прави на тази авторка, че се е захванала с теми, които са непреходни в съзнанието на героите, съвременници на събития, които не бива да бъдат забравени (като например партизанското движение, разказът „Свидетел“, с който започва книгата). Следващите разкази са съкровенно надникване в най-дълбоките пластове на българската действителност. Книгата завършва с пътепис за Сирия, сякаш, за да ни върне към тревожната реалност на събитията, които се случват в нашето съвремие, уж далеко от България. Ала видяни през погледа на български писател, звучат убедително.
ТИЛЬО ТИЛЕВ – „Човешки импресии“, разкази
Тези истории на писателя Тильо Тилев доказват колко е важна за твореца родната среда – произход, детство, професия. Авторът е бил и миньор, та затова умее да изравя от книжовното богатство на българската неизчерпаемост своите самородни късчета въздействаща литература. Идеята да се илюстрират разказите със собствени рисунки на автора е великолепно сътворена и усилва цялостното въздействие.
Писателят използва интересен похват като в края на почти всяка история извежда афористична мисъл – закачлива, мъдра, предизвикваща асоциации.
ТОДОР КОСТАДИНОВ – „Ничия. Трите начина на Мариана“, Пловдивски разкази
Още един истински герой от студентските години. Докато се
наслаждавах на този белетристичен взрив от истории на Тодор Костадинов, той ми припомни собственият ми автограф върху моята първа книга „Пришълец“, която съм му надписъл през далечната 1986 г.: „На Тошко – с увереност в могъщия му белетристичен талант, който ще ни радва винаги!“
Тоше, свалям ти шапка в знак на уважение, че след десетилетия на мълчание ти си изригнал отново с могъщия си разказвачески талант.
Твоите пловдивски истории грабват с всичко: сюжет, език, колорит, а всъщност те далеко не са само пловдивски. В духа на най-добрите български класици, майстори на разказа, ти поставяш Пловдивския регион на голямата литературна и световна карта. Много мъдрост струи от твоите разкази. Умееш да вникнеш в душевните трептения и помисли на най-обикновения човек и да ни накарш да се замислим, че той сам по себе си е значим като венец на природата.
Отправям гореща молба към писателското ти перо: недей го
спира отново за такъв дълг период. Не са чак толкова много ярките таланти в съвременната българска литература, че да си позволяваш такова разточителство!
ЦВЕТАНКА УБИНОВА – „Четири години до лятото, не съвсем училищни истории“
Изключително интересен опит за наситено с психологизъм повествование. Авторката добре се е пресътворила в кожата на учителка, станала такава на достатъчно зряла възраст (45 г.) и след още 40 – на 85, да направи равносметка на преживяното. Похватът също е интересен – чрез истории от воден през годините дневник. Описанието през погледа на различните подрастващи герои изгражда една мозаечна структура, чрез която в повествованието се поддържа читателския интерес.
В дълбоко емоционален план, тази книга като че ли реабилитира образа на съвременния учител като наследник, пазител и преносител на най-здравите добродетели на българските народни просветители от миналото.
ЦВЕТКО СТЕЕВ
Втори автор който е представил две белетристични книги в рамките на годината.
ПЪРВАТА – Бикът на „Европа“, избрани разкази.
В тази книга Цветко Стеев се разкрива като самобитен разказвач, ползващ богат езиков похват от позабравени думи. Умело преплита съвремието и миналото, чрез регионална познавателност на родния си Врачански край.
Успява да убеди читателя в древността на българската култура. Повечето от героите са обикновени хора, привлекателни със своята самобитност и колорит, а безбройните случки разкриват богатствота на народния живот. Разказите са ценни и още с познавателната си стойност за едно време, което сега все повече се опитват да разглеждат само в черно или бяло. А Цветко Стеев ни показва, че истинския живот е цветен, пъстър.
ВТОРАТА КНИГА авторът определя като новела –
„Диалози пред вратата на Бога“.
Лично аз не съм убеден в жанровото определение „новела“ на този смел авторов експеримент да се потопи в епохата, отнесена към 323 г. пр. н.е. По-скоро е особена драматургия – диалози с описания и пояснения на действията.
Не съм задълбочен познавач на античната история и литература, но авторът очевидно е използвал доста умело известни източници. Заслужава си да отличим усилията му, творческото въолбражение и афористичните философски обобщения.
ЮЛИЯНА АНТОНОВА-МУРАТА – „Сан Сан, слънчев лъч – Япония“, истории от Япония
Авторката определя книгата си като последна от трилогията за Япония. Посветена на любовта – „сърдечната, простичката, уловимата, видимата“. В превод заглавието „Сан Сан“ означава „слънчев лъч – мек, пламтящ“.
Такива са разказите на Юлияна Антонова. Лично аз изпитвах чувство на творческа гордост като български писател, че имам такава колежка, която е проникнала в загадъчния свят на съвременните японци и го представя в неимоверна любов, доброта, човешко състрадание. Само истинския талант е способен да проникне в непознати светове и да ги пресъздаде в общочовешко звучение и хуманизъм. Самата писателка е дипломат, а съпругът й – японец. Подзаглавието на книгата е „Истории за доброто, разказани със сърце“. Остава ни само да ги прочетем.
ЯНЧО МИХАЙЛОВ – „Хлъзгаво време“, къси разкази
Чудни късове проза е сътворил този автор. От тематиката се подразбира, че свещеническата му мисия е повлияла върху всичко: сюжет, езиков слог и най- важното – умение да се надникне в човешката душа със сътрадание и съпричастност. От тази книга лъха светлина и доброта. Не ми се иска просто да свършват историите. Още един ярък майстор на късия разказ в съвременната българска литература.
„ИСТИНСКО ВРЕМЕ“
Всъщност под това заглавие са обединени 40 съвременни български разказвачи и това е годишният белетристичен сборник, който представя Съюза на българските писатели. Сам по себе си този факт е изключително радостен защото представя облика на съвременните български билетристи от различни поколения и с различни творчески възможности. Безспорно е, че и тези разкази представят днешните български творци като продължители на майсторството в жанра къс разказ. Показана е българската ействителност в нейната огромна пъстрота, дълбочина и противоречивост. Общият знаменател на всички творби е осъзнатият стремеж да се сътворява литературата като човекознание. За мен е показателно в най-добрия смисъл, че българските разказвачи са водени от чувство за хуманизъм, с реалистичен похват, без уклони към псевдо модернистични изказни тенденции.