ЖИВИТЕ СТЕНИ
Цанко Цанков искаше да продължи напред, но силите вече не му достигаха и той седна на първата пейка още в самото начало на парка. Наоколо следобедната мараня правеше въздуха тежък, а дори градските птици изглеждаха уморени. Имаше време до срещата, затова остана там, докато се съвземе, вдишвайки познатата смес от мирис на влажна пръст и градски прах. Напоследък кръвното му ту се покачваше, ту падаше, лекарите му даваха съвети, а тялото му сякаш следваше свой собствен инат.
Понякога се питаше дали не е време да се отдаде на пълна почивка, вместо –
както в предишните години, които наричаше „средна възраст“ – да планира и осмисля задачите си месеци напред. Странно нещо са годините, мислеше си той: до вчера човек е един, а на следващия ден – съвсем друг.
Цанко се спря в началото на алеята, пое дълбоко въздух и седна на първата пейка. Часовникът на пощата удари десет, отброявайки минутите покой, които още можеше да си позволи. Предстоеше му нов оглед на старата постройка заедно със собственика на фирмата. Покрай него подтичваха деца – закъснели за училище или тръгнали към близкото читалище. Той дълго гледа след тях, сякаш се опитваше да улови ритъма на собствената си младост. Запита се какво ли щеше да почувства, ако спомените го връхлетяха сега? Дали щеше да изпита радост от съграденото, или горчивина за пропуснатото?
С тежка въздишка той стана и продължи напред. Стълбището го посрещна с хлад и познатия полъх на стара хартия. Всяко стъпало му напомняше, че някога ги изкачваше през две, а сега се налагаше да спира на всяка площадка, уж за да погледне през прозореца. Най-накрая стигна малкия офис, където го чакаха чертожната маса и скиците за новата жилищна кооперация – модерен проект, който предстоеше да изникне на мястото на една стара, разпадаща се къща. Фирмата, която го беше наела, работеше бързо и решително. Някой им бе подсказал, че Цанко Цанков е архитект от „старата школа“ с безупречно око за детайла – и те не се поколебаха да му предложат проекта.
В офиса вече го чакаше младият собственик. Г-н Недев беше от онзи тип предприемачи, които не робуват на външния вид, но държат на всяка секунда. Той седеше на мястото на архитекта, а щом Цанков влезе, стана бавно и му подаде ръка.
– Ще трябва да отидем отново до старата къща – каза той с равен, делови тон.
– Щом е наложително, да вървим, господин Недев – отвърна Цанков спокойно, макар вътрешно да усещаше, че не бива да губят време.
– Как върви проектът? Напредваме ли? – младият мъж не скри нетърпението си. – Времето ни притиска, а сроковете направо ни късат нервите.
– Хубавите неща не стават с бързане – отвърна старият архитект, опитвайки се да внесе малко равновесие в напрегнатата атмосфера. – Но ще се постарая.
Не след дълго двамата вече пътуваха в луксозната кола на Недев. Помежду им тежеше мълчание – неловко и дистанцирано. Не обсъждаха проекта, нито се поглеждаха, сякаш всяка изречена дума щеше да наруши крехкото примирие на тяхната отчужденост.
Спряха на една от тесните централни улички. Старата къща се криеше зад гъста, диворастяща лоза, чиито листа бяха почервенели и напукани от есенния вятър. Прозорците с изпочупени дървени рамки излъчваха само празнота – стъклата липсваха, изхвърлени и забравени от времето. Цанков усети как тишината около тях става тежка, почти угнетителна.
– Виждаш ли – проговори Недев, посочвайки с ръка, – от тази полуразрушена сграда нямаме никаква нужда. Градът расте, наоколо се издигат модерни здания, но искам тази, която ще построим на нейно място, да бъде най-хубавата.
Цанко Цанков стоеше неподвижен. Макар краката му едва да го държаха, той не откъсваше поглед от фасадата. От двете ѝ страни висяха корените на лозата, впили се здраво в мазилката, която сякаш напук на всичко отказваше да се предаде и стоеше яко залепена за стената. Спомни си как някога, преди десетилетия, минаваше оттук и се любуваше на изяществото ѝ. Тогава тя беше символ на нов живот, а сега бе просто пречка.
– Е, налага ли се да ти напомням какво точно искам да бъде? – гласът на предприемача прекъсна мислите му, остър и нетърпелив.
– Паметта все още не ми изневерява – каза Цанков и пристъпи към зеещата метална порта. Орнаментите ѝ, макар и ръждясали, все още пазеха отпечатъка на майсторска ковашка ръка.
Недев, който не откъсваше поглед от умореното лице на стария архитект, се приближи. Вратата стоеше изкривена като прегърбен старец, изгубил представа за собствената си възраст. С неочаквано мек жест предприемачът го подкани да влезе.
– Ела – изрече той тихо.
Цанков не очакваше подобна покана. В първия миг думите едва достигнаха до съзнанието му, но щом Недев го хвана за ръката и го поведе към тревясалия двор, в гърдите на архитекта се разля необяснима, почти детска радост. Нещо старо и болезнено познато се събуждаше в него.
Когато прекрачиха прага, времето сякаш спря. Почти изкъртените плочки под краката му редяха мозайка от спомени. Той гледаше с широко отворени очи – не от професионално любопитство, а от някакво дълбоко, разтърсващо пробуждане.
Вратата на парадния вход зееше и двамата влязоха вътре. В една от стаите, сред дебелия слой прах на пода, Цанков забеляза светлото очертание на липсващо писалище. Същото онова писалище, пред което едно момче някога беше треперило от вълнение, докато неговият пръв учител го учеше как да държи молива, как да следва линията и най-вече – как да слуша гласа на собственото си въображение. Архитектът пое дълбоко дъх, сякаш в застоялия въздух още витаеше присъствието на човека, изградил го като личност.
– Точно тук, господин Недев, започна всичко за мен. Тук моят учител ми показа какъв мога да стана.
Бизнесменът го погледна неразбиращо, в гласа му се прокрадна студена прагматичност:
– Какво значение има това сега? Къщата е руина. Трябва да я премахнем и на нейно място да издигнем нещо ново и красиво.
– Не, аз няма да го направя – прекъсна го Цанков. Той пристъпи напред, докосна с трепереща ръка мястото, където някога стоеше писалището, после се обърна към Недев и изрече твърдо: – Ако съборя тази къща, значи събарям човека, който ме изгради. Аз няма да бъда архитектът, който ще погребе този спомен под пласт бетон.
Старият архитект излезе навън, без да погледне назад. Следобедното слънце огря лицето му, а той тръгна бавно по алеята, обградена от вече нацъфтели липи. Въздухът му се стори по-лек, а инатът на тялото му сякаш бе отстъпил пред спокойствието на духа му.
Бизнесменът остана сам в празната сграда. Загледан в напуканите стени, които допреди малко смяташе за безполезни купчини тухли, изведнъж ги видя по различен начин – като живи свидетели на един живот. За първи път разбра, че съществуват места, които не могат да бъдат купени или притежавани. Те просто се пазят със сърцето.