ВАЛЕНТИН МУТАФЧИЕВ

Из „ВЪЛНЕНИЯ НА СКОКЛЬО И ПИШУРКАТА“

ПРЕДПРЕДГОВОР

Срещал съм какви ли не литературни герои. Но подобен на Скокльо Пишурката – не съм. Едни – самоуверени и дръзки, успешни, са предизвиквали у мене възхищение, други – погнуса. Трети са ме оставяли безразличен. А този ми се иска да го поощря. Заради свенливата му неувереност и незаслужена самоирония. Да го поощря не от снизхождение, защото не му липсва самочувствие, а защото двойнствената му природа го кара да се съмнява в себе си. Когато е Скокльо, е действен и дързък, но когато е Пишурката, силно му влияе постигнатото преди него. Скокльо е професионално успешен и това му дава самочувствие и право да се отнася критично и към другите и към себе си, но Пишурката е склонен да подценява мястото си сред себеподобните. Почти без основание. Защото има и познанията, и уменията, и критерия за това, което прави. Но преклонението пред литературата и ярките ѝ представители го карат да се въздържа да скача. И тук между двамата възниква конфликта и прави книгата още по-интересна. Това се опитвах да обясня на неговият автор, тъй като книгата е автобиографична, и да го накарам „да се отпусне“ за доброто на своя герой. Авторът е добър събеседник, спокоен сладкодумен и забавен. Богат на преживявания и житейски опит като литературна основа. Но листът сякаш го плаши. Листът за него е висша отговорност. И все пак се осмелява да я поеме. Защото отвътре му иде, просто напира, трайно да сподели преживяното. А както се разбра, то е достатъчно обширно и богато.

В предговора си авторът Валентин Мутафчиев ще ви каже предварително кой е Скокльото, както го е видял, почувствал и се е опитал да го прецени. А после, в повествованието и ще ви го покаже в действие, за да се посмеете и му се порадвате. Описал го е много успешно, защото е живял в неговата кожа. Със Скокльо се срещаме за първи път в Трявна, в детските му години. Те показват желанието му да е пред другите – и в спорта, и с цигулката, и във всичко което захване. Ще кажете „позната история“. Но има нещо различно. Поривът му е все още неосъзнат, но е обещание. Първите му „подскоци“ са наивни и мили, но още тогава показват основните му качества – доброта, добронамереност и добротворство, чувство за справедливост и съпричастност и силна родова принадлежност. Той е последователен, волеви и действен, затова и се реализира успешно. Затова и си позволява да се самоиронизира в сетнешните си „подскоци“. Защото доказва качествата си и като пораснал, като вече наложил се специалист-ортодонт, та чак и известен професор. Той се пази да не е „всичколог“ и все пак до известна степен е. Скокльото в него напира. С несравнимо чувство за хумор описва как животът го учи. И у нас, и в международните си контакти трудно успява да укроти Скокльото в себе си, но успява да влезе в диалог с него, и правейки си изводи, да се коригира. Няма да преразказвам случки, но подсказвам, че читателят искрено ще се забавлява с неговите „подскоци“. Споменатата, присъща му способност да се самоиронизира обикновено го прави смешен отстрани, но тя в известен смисъл е смелост, и затова буди и съчувствие и съпричастие. Време е да кажем, че в един момент Скокльо става Пишурка, и оттогава до края образите на двамата се сливат в един и до самия край не престават взаимно да се разкриват и допълват. И още, че когато Скокльо става Пишурката, „подскоците“ му намаляват и се смаляват. Той вече много внимава къде скача и с кого се закача. Вече си има работа с „другите“, не със своите, където е постигнал върха и професорската си титла. Тук се учи в движение и съзнава, че ще е за цял живот. И тъкмо тук авторът показва истинското си разбиране за Пишурката, който без да се съизмерва, съзнава и се възхищава от постиженията на своите големи литературни събратя, но има самочувствието да е равностоен с разбирането си за тях. Който не е литературен графоман, а осъзнат съратник в общото литературно дело.

Вече стана дума за добротата и добротворството му. Дали защото са органични негови качества, но авторът задълбочено разсъждава върху тях и им отделя особено внимание. Разбира се, подплатено с художествено разказани примери. И тук Скокльото изведнъж става сериозен. С това не си позволява да се шегува. Може би защото иска да даде пример. А с примера шега не бива. Човещината му е изконно присъща още от балканската закваска в детството и семейството, и красиво го съпровожда през целия му житейски път. И на тази тема се откроява като съпричастен и сполучлив разказвач.

Впрочем, нека кажем още нещо и за авторовите литературни умения. В повечето случаи той леко и естествено ни запознава с житейските си перипетии. Казахме вече, с вродено чувство за хумор и умение за умерена самоирония. Това прави текста му още по-четивен и приемлив. Чувството му за детайл и акцент особено се проявява когато описва задграничните си изяви, пътешествия и гостувания. И в описанията на кулинарни подробности и разпивки. Вярвам, че на читателя дори ще му се прииска да участва в тях. Мутафчиев умее да рисува образи и характери. Особено на близките, които познава добре и които обича. Тогава „се отпуска“ и спонтанно борави по-свободно с перото. Авторът вече е убеден, че композицията не е някаква интуитивна даденост, а трябва да се търси като функция на съдържанието, заради неговата органична завършеност. Само в този смисъл композицията се налага от самосебе си. Тук нека кажем, че ако има нещо, което не  достига на автора и го възпира при безспорните му качества, е именно тази непривична му способност „да се отпусне“ и увлече в творчество. Възпира го може би дълго изгражданата ортодонтска практика, научна  и професорска кариера. И това е естествено, когато цял живот си се самовъзпитавал в подреденост и систематичност. Той не е свикнал на импровизации. Но вярвам, че няма да издържи на поривите  на Скокльото и на творческите провокации на Пишурката, които както са съединени в едно, няма да го оставят вече да се стяга и ще го водят освободен към новите му книги.

Както сполучливо е обобщено на финала:

Добре е, че Скокльо  видя свят. И светът  видя него. Защото е добър нашенец. Добре е и, че  Пишурката  описа вълненията му, защото двамата, тези две лица на един и същ герой, го правят пълнокръвен и жизнен.

Добре е, че той е научил нещо от света, пък и него е научил на нещо.

                                                                    Атанас Звездинов

АГРЕСИВНОСТ И ТЪРПИМОСТ

Сашо, синът ми, беше приет на специализация по ортодонтия в Зъболекарския факултет в Тел Авив. Групата включваше четиринайсет курсисти от различни страни с ръководител амбициозен, световно признат професор. Обучението се провеждаше на английски език от двайсетина млади преподаватели с активна частна практика и участие в международни прояви. През 2000 г. напрежението в Израел беше голямо. Сблъсъци, атентати.

У нас Мариана ми помагаше в частния кабинет на таванския етаж над апартамента ни. Слушахме Инфо радио – новини на 15 минути. След всяко съобщение за инцидент в Израел вдигахме телефона, който автоматично набираше мобилния на Сашо. „Какво има пак?“ Той нямаше представа какво се случва. А ние, залети от любимата на медиите негативна информация, се притеснявахме повече, отколкото в Тел Авив, където бяха свикнали с неприятните инциденти. Оказа се по-късно – и със строгите безкомпромисни мерки.

Сашо използваше всеки повод да си дойде – празник, ваканция. „Тате, ще ми е по-евтино да съм в България.“ Радвахме се, нищо, че не „спестявахме“ от неговото връщане. Самолетът за Тел Авив излиташе в 23,30 ч. Летището – празно, максимално намален риск от атентат. Десетина момчета и момичета на около двайсет години интервюираха заминаващите за Израел пътници. Един по един. Всеки път с едни и същи въпроси. Много от тях безсмислени за често пътуващите. Сашо, изнервен, се мъчеше да остроумничи, но го „убедиха“, че за да лети, трябва да отговаря.

Успешно стигна до промоция. Решихме да сме до него в тържествения момент. Също така да ни покаже и Израел. Настани ни в добър хотел на брега на морето. После – забележителности, култови кръчми. Момчето се стараеше.

Промоцията беше тържествена и отлично организирана. Преподаватели, гости. Поканени бяха и посланиците на страните, от които са курсистите. От българското посолство – никой. Нито посланикът, професор ветеринар, нито негов представител. Като се върнах, изпратих писмо до МВнР, в което изразих възмущението си. Нищо. Никаква реакция, проява на поне малко угризение.

След връчването на дипломите курсистка от Гърция благодари на ръководството на Факултета и преподавателите за грижите и получения ценен занаят. Единствената благодарност към друг беше към Сашо за компютърното му съдействие. Неочаквано, но вероятно заслужено. И много приятно.

Познати и приятели бяха мили и внимателни към нас с Мариана. Организираха екскурзии, за да ни покажат страната.

Близо до Тел Авив живееше и работеше моя състудентка. Баща ѝ, зъболекар, бивш преподавател в Софийския факултет, се завърнал в Израел след 1944 г. Но прати дъщеря си да учи в София. Тя беше широко скроена, обичана колега. След завършването си направи кабинет край Тел Авив. Обичаше България и се връщаше при възможност.

Тя и мъжът ѝ, който едва-едва се оправяше с българския, посветиха един ден да ни разведат в Израел. На колата – и към Яфа. Спирахме на най-интересните места по пътя. Разгледахме старините в Яфа, свързани със запомнения с лошо Наполеон. Спряхме за обяд. Паркирахме колата в напречна на пътя уличка близо до ресторанта, известен с вкусна скара и изобилие от салати и гарнитури, които си добавяш безплатно към поръчаните мръвки. Без ограничения.

Дояждахме, когато съпругът на колежката излезе. Връща се след малко притеснен, разтревожен. Няма я колата. Откраднали са я. Отиде да информира полицията. А ние с Мариана сме канени на вечеря с преподавателите и родителите на Сашовите съкурсисти. Звъни домакинята на сина си:  „Качвай се на колата и идвай да ни прибереш. Ама веднага. Трябва да докараме приятелите ми за вечерята“. Връща се съпругът ѝ с гузна усмивка и ни успокоява – намерил  колата. Просто била в близката пресечка, а той се объркал и я търсил в следващите. Беше щастлива развръзка.

В Тел Авив имах добър приятел ортодонт, чест лектор на наши курсове. Добре информиран, полезен и артистичен сладкодумец, който рядко говореше точно обявеното в програмата. Проявяваше голяма международна активност. Отзивчивият приятел ни осигури такси, което ни отведе и разведе в Йерусалим. Шофьорът гид беше подбран. Говореше български. В уникалния град ни показа най-интересното: Божи гроб, Гетсиманската градина, Стената на плача. С точни, дозирани обяснения. Осигурихме си и сертификати за хаджии. Купихме ги в едно от многобройните магазинчета край Божи гроб. И тук всичко беше бизнес. Затова и Скокльото не стана хаджи Валентин. От уважение към религията и към себе си.

Минаваме край автобусна спирка и отзивчивият гид ни информира: „На тази спирка вчера взривиха автобус. Имаше пет жертви“. „Бегла“ информация – нежелана, но реална. А в Израел това беше част от ежедневието, независимо че мерките бяха впечатляващи и строги. Но животът не спира. Бързо се приспособихме към проверките на чантите в сладкарница, в ресторант или мол. Въоръжени млади момчета и момичета безкомпромисно си вършеха работата.

На порталите на посолства и държавни учреждения видяхме метални постелки с огромни шипове, които можеха да блокират при нужда всичко, което се движи по пътя.

Професорът, ръководител на курса, ми беше гостувал в София като лектор на наша конференция и като семеен гост. Със съпругата си също отделиха време да ни разходят в Израел. Стигнахме до Мъртво море. По пътя ни показаха музей на бедуинския бит и един от многото кибуци – комуна с общо имущество и равенство на членовете. Чудесно подредено място – жилища и природа, но за съжаление, неприложим вече пример.

Спускайки се към Мъртво море, подминавахме табелки с надпис: „200 метра под морското равнище“. Метрите се увеличаваха, но ние трудно „сдъвквахме“ с мозъците си, че сме се озовали под морското равнище. Още повече като се къпехме в морето.

Разгледахме библейската скална крепост Масада. Уникален замисъл и изпълнение. Историята на защитниците на крепостта е потресаваща. По-малко от 100 души се противопоставят на 100 000 нашественици. Бранителите на крепостта знаят, че ако нападателите направят пробив, ги очаква неизбежната съдба да бъдат пленени и унижени. И достойнството им взема връх. Мъжете избиват жените и децата, а после себе си. Нашествениците намират 960 мъртви тела. Морална победа за защитниците. Не знам дали Кочо Честименски е познавал римската история, но героизмът на българите в Баташката църква напомня, че достойни хора има навсякъде.

На заминаване трябваше да вземем част от Сашовия багаж. Максималното в границите на позволеното. Куфари, чанти. Чинно чакаме на летището под зоркото око на двайсетинагодишните  безкомпромисни младоци. Не смееш ни да бързаш, ни да мрънкаш. Младоците  респектираха. Редът беше специален. От опашката отиваш до едни плотове, където ти проверяват багажа. Посочват какво да отвориш – куфар, чанта или всичко. Момиче със строг вид вади от куфара на Мариана обувки. Нови, купени за промоцията. Внимателно ги оглежда. Взема едната обувка и отива някъде. Връща се. После историята се повтаря с другата обувка. Необясним за нас интерес към обувките. Пъхна ги в куфара и го избута настрана заедно с целия ѝ останал багаж, който въобще не провери. Какъв „тероризъм“ лъхаше от обувките, не разбрахме. Не допускам да са доловили „семейния“ от жена ми.

Бяхме доволни и богати с впечатления от Израел. Доволни от промоцията, от оценката за Сашо. От вниманието на колеги и приятели и от видяното. Бях и с размътена глава от търпимостта при съжителството на различни прослойки от населението.

Основната част от жителите на една почти военизирана държава бяха инициативни до  агресивни. Независимо че са много различни: ортодоксални евреи с характерния им вид – коса, облекло, бомбета, и присъщите им разбирания и поведение; други вярващи – с кипа, и трети – хранещи само уважение към религията и традициите.

В страната имаше още: араби, наследници на местното население с тяхната религия, обичаи и претенции; номади, които, макар и екзотична прослойка, имаха различен начин на живот с дъх на минало; членове на все още съществуващите комуни, подпомогнали навремето създаването на еврейската държава.

Един пръснат по света в миналото народ е приютен в новата държава Израел. Ценен и отричан, малтретиран и унищожаван. В същото време с претенции и възможности да влияе на съвременния свят. Народ, който се обединява на територията  на новата държава и успява и икономически, и военно да се противопостави на заобикалящите го  предшественици,  които имат основателни претенции и недоволства към новата малка държава, стремяща се да се разширява. И да налага правилата си на местните. Страна с богата история, минало и настояще, но изпълнена с противоречия.

СЪПРИЧАСТНОСТ

Рокси е най-малката ми внучка. Изтърсакът в Сашовата фамилия. Желан и неочакван Божи дар.

Близнаците Вальо и Анито бяха дошли трудничко. Инвитро. Но меракът за три деца на Светла и Сашо беше искрен и те не спираха да търсят решение. След третия рожден ден на близнаците баща им тържествено уведоми фамилията и колегите, че спират битката за трето. Беше в края на зимата. И ето че след три месеца Светла, снахата – бременна. Добър е Господ! Така се пръкна Роксана. Без  проблеми. Инвиво. Взе името на сватята – майката на Светла, свястната и обичана баба Росанка, която си отиде рано. Ние, мъжките дядо и баба, бяхме вече почетени с имената на близнаците.

Рокси беше слънчице… с характер. Любвеобилна, но срамежлива и обидчива. Забележка или повишаване на тон веднага я пращаха в скута на Светла. Забиваше глава в гърдите ѝ и не мръдваше, докато имаше външни хора. Даже и от фамилията. Бая ухажване беше нужно, докато се отпусне и отново се превърне в гальовно слънчице.

Когато е в настроение, Рокси е кокетлива, закачлива. И кипрянка  – с отношение и претенции към тоалетите си. Днес е Снежанка, утре – фея с криле на раменете…

Беше като сянка на батко си – винаги плътно дo него и му подражаваше във всичко. Той с удоволствие приемаше нейното преклонение. Не гледаше да се отърве, а търсеше активно компанията ѝ. Ако играе на „Не се сърди, човече“, Рокси ще хвърля зара вместо него, на домино – ще подава плочките, на карти – ще „цака“ с посочената карта.

Любимо занимание им беше да се гонят в апартамента. Холът ни е с две врати. Едната води към антрето, втората – към коридорчето край тоалетните. В кухненския бокс имаше удобен за заобикаляне шкаф. В настроение ли е, Рокси надаваше призивен вик: „Мене гониш“, и аз се надигах от фотьойла пред телевизора. Включвах се за кратко в гоненицата – активно и с удоволствие. Но бързо се изморявах. Баба им ми помагаше да ги

хвана, като разперваше ръце между шкафа и хладилника. Вальо пропълзяваше под ръката ѝ. Мъничката Рокси можеше да мине спокойно, но и тя като батко си – пълзешком. Цялата гонитба беше озвучена от „бойния вик на апахите“, т.е. на Рокси, който я правеше щастлива.

Освен „мене гониш“ малкият фъстък имаше и други желания към мен – да рисуваме. Беше ритуал, който ощастливяваше и двама ни. Мен, защото Рокси се качваше на коленете ми и я гушках, докато рисуваше. Нея – защото всичко ѝ беше на разположение – дядо, бюро, бели листове, чекмедже с флумастери и чаша с писалки. Обикновено наблягахме на пейзажната живопис: къща с комин, прозорец и врата; градинка с тревичка, цвете – най-често маргаритка; дърво с клони и листа. Разбира се, и слънце, облаци. Дотам стигаха моите творчески идеи, докато водех ръчичката на Рокси. По отношение на цветовете се придържахме към класиката – червен покрив, зелена трева… Често обаче модернизмът надделяваше. Най-вече когато липсваха подходящи флумастери или Рокси настойчиво бранеше естетическите си виждания за червен пушек или жълти облаци – каквото може да ви дойде на ума.

Всъщност най-приятната част от рисуването за Рокси беше боравенето с флумастерите. Стояха във второто чекмедже на шкафчето до бюрото. Рокси слизаше от коленете ми, вземаше два-три флумастера и отново се настаняваше в скута ми. Отваряше капачката. За кратко нанасяне творчески щрихи по рисунката. После затваряше капачката и хвърляше флумастера в отвореното чекмедже. Отварянето и затварянето на флумастери и химикалки с различни механизми беше връх на художествената ѝ реализация.

Докато се мъчех да водя ръчичката на внучката, когато рисуваше къщичка с градинка, често се отприщваше творческата ѝ индивидуалност и тя продължаваше да шари сама по листа. Проблем беше, че после искаше да позная какво е нарисувала: „Какво е това?“. В началото се мъчех да отгатна. Трудна работа. След това смених тактиката, като поемах инициативата: „Рокси, това рибка ли е?“. „Не, змия.“ Така по-лесно се ориентирах и интерпретирах художествените инвенции на внучката. Идваше обаче момент, когато абстрактното ми мислене се изчерпваше. Но не и удоволствието да рисуваме с Рокси.

Малкият фъстък рано-рано тръгна с кака и батко в детската им градина. Дали се възползва от добрите страни на възпитанието, или по природа беше стегнато дете, не знам. Но стана много подредена. Влязат ли вкъщи, сяда до шкафчето за обувки и се събува. От малка, сама. Обува приготвените от баба ѝ домашни пантофки и тогава влиза в хола. Никакви компромиси. За разлика от близнаците. Те първо си търсеха някой таблет по стаите и с много кандарми пускаха за малко „дивайса“, за да се преобуят.

Сашо редовно водеше челядта си на разходка – из квартала в Симеоново, на Витоша. Или ги натоварваше в микробуса и отпрашваха за два-три дни нанякъде. Между любимите им места беше Сандански. Наши приятели имаха приятен хотел над австрийския. Все мои студенти – родители, деца, снаха. А като малки, бях лекувал порасналите  момчета. Освен приятелските срещи с приятни пиршества основно занимание на Сашовата фамилия беше разходка в парка – едно истинско бижу за санданчани. Гори и поляни, басейни с топла вода, различни детски площадки, езеро с лодки, бели и черни лебеди, пауни. Да не си тръгнеш.

Мариана и аз непрекъснато получавахме сърдечните покани от  приятелите ни в Сандански. Като поутихна Ковид пандемията въпреки многото лекарства и трудното ходене тръгнах за там с децата. Оставих жена ми да си почине от „семейното щастие“. В хотела ме настаниха в стая на първия етаж – по-малко стълби, че няма асансьор. Фамилията – в апартамент на втория. Сутринта ги чакам да закусваме заедно. Някъде след девет се появяват на вратата на стаята – Рокси с крила на фея и еднорог на челото.

Седнал съм на края на леглото и започвам да се обувам. За да спестя навеждане, завързване и развързване, държа обувките си хлабаво завързани. И се оправям с обувалката. Но такава в стаята няма и се мъча да си помогна с пръст. Рокси внимателно ме следи. Докато се пинкам с едната обувка, тя взе свалената джапанка и я постави на място до шкафчето с обувки. Като нахлузих лявата, Рокси веднага ми подаде дясната обувка и подреди втората джапанка. Топла съпричастност, която не се възпитава. Нито вкъщи, нито в детската градина. Тя е в тебе. Ако я има.

Бях силно впечатлен и развълнуван от топлината на внучката. Завидях си за този щастлив миг в Сандански. И за всички останали внуци.

Все по-лесно откриваше щастието остарелият и дай боже, помъдрял Скокльо.

ТРЕТА МЛАДОСТ

Когато бях на двайсетина години и ми кажеха, че някой е станал на петдесет, си мислех: „Поживял си човекът. Може и без него. Сега, в „третата младост“, не мисля така. Дълго не исках да забележа, че остарявам. То и пред огледалото – нищо особено. Побелели коси и мустаци. За чар. И болежки, които не се виждат.

Замислях се на годишните срещи на класа. Щеше ми се да не е вярно, че някои съученици са ни напуснали завинаги. Започваха да ме смущават промените във вида на някои съученички. Най-вече на тези, около които перпеляхме, ухажвайки ги на поредните ни срещи. Бяха посребрели, посбръчкани, някои понаедрели, други попрегърбени. Не си давах сметка, че те са огледало, в което трябва да видя отражението си. Разчитах на мъжкото „успокоение“, че не външният вид, а моженето определя самочувствието – в работата, в семейните задължения… Въпреки че с „порастването“ започвахме да компенсираме моженето с раздаване на акъл и самоирония.

Бях вече пенсионер. В клиниката провеждахме поредния курс за колеги с интерес към ортодонтията. „Продавахме“ занаят – полезен опит на база съвременна информация. Лекции, практически упражнения. И демонстрации. На принципа „Казвам, показвам“. Защото, който може, показва, който не може – поучава.

На курса демонстрирах как се прави обясненото в лекциите. Да работиш върху пациент пред специализанти, си е риск, свързан с поведението на малчугана и на родителите му, с клинични изненади, които налагат промяна в описания теоретичен подход, с бърза, аргументирана реакция. Рядко водещи курсове рискуваха да демонстрират в устата на пациента. Къде по-лесно е да се показват на фотоси отлично излекувани случаи. Щракаш, щракаш, подбираш качествените кадри и показваш колко си добър. Няма ги подводните камъни на демонстрацията върху пациент, която се оказваше твърде полезна и обогатяваща за колегите.

По време на демонстрация курсистите се струпваха около стола с пациента, но не виждаха добре какво се прави в устата му. Затова над стола сложихме голям екран. Един от нас, водещите курса, снимаше директно манипулациите с камера. Така всички спокойно наблюдаваха демонстрацията на екрана.

Обяснявам нещо и придържам апарата в устата на детето. На големия екран в едър план – ръката ми. Суха, сбръчкана, с леко изпъкнали тънки вени. Старческа ръка, която провокира закъснялото ми прозрение, че съм остарял. Отвори ми очите за многобройните признаци на третата младост. На зрелостта, която трябва да опазя от загниването.

Време беше Скокльото да съчетае уморените подскоци с разумно вглеждане в огледалото на отрезвяващата реалност.