Димитър Стефанов Гундов

(26.ХІ.1906 – 1.ХІ.1978)

Роден в с. Катуница, Сливенско. Завършва Търговска гимназия във Варна, учи в Свободния университет – София. Работил е в банки в Стара Загора и в Шумен. Заместник председател на СБП, завеждащ литературния фонд при СБП, редактор и журналист, народен представител.

Издадени книги: „Босоногото момче” (1930), „След дъжд” (1935), „Пастирче” (1938), „Под едно небе” (1943), „Делко и Поседелко” (1945), „Щастлива родина” (1948), „Знаме на свободата” (1951), „Родно утро” (1956), „Избрани стихотворения” (1958), „Бащина земя” (1959), „Двете мишлета” (1961), „Кой излезе по-хитър” (1963), „Кой открадна птичето гнездо. Избрани стихотворения за деца” (1964), „С пълно сърце” (1965), „Делко и Поседелко“ (1966), „Крилати дни” (1966), „Планински пътеки. Избрани стихотворения за деца” (1966), „Избрани стихотворения” (1967), „Ехо от хайдушкия Балкан“ (1971), „Има една страна” (1971), „Вълшебният извор“ (1975), „Земни гласове“ (1975), „В топлия кът” (1976), „Земя и небе. Избрана лирика“ (1976), „Хитрините на Зайко” (1977).

ВЪЗРОЖДЕНСКИ КЪЩИ

Тия къщи в Жеравна и Медвен,

в Нейково, Градец и Ичера!

Откъдето и да ги погледна,

в стих не мога да ги побера.

Трудно е с очи да ги обгърна,

малко е сърцето ми за тях.

И насън съм искал да се върна

в тях, където раснах и живях.

Къщи, на които са се вяли

кървави хайдушки знамена,

къщите, които са горяли

в тъмни, кърджалийски времена.

Сечени в хайдушкия Балкан,

в Равно буче и Кадънкория,

в тях Инджето е разпъвал стан

и е плакал от любов Шибиля.

Тръгвали са в бой юнаци млади

с тънки пушки и зелен байрак.

Покрай тях е паднал Дели Ради,

тоя славен нейковски юнак.

Стари къщи от бащи и дядовци,

в тях бунтовен огън е подклаждан,

къщи, във които са се раждали

Сава Филаретовци,

Захари Стояновци…

СКАЗАНИЕ ЗА СМУТНОТО ВРЕМЕ

                  Жеруна ми е бащино,

                  а Казан-Котел майчино.

                                   Народна песен

Смутно време. Кърджалийски орди

прекосяват робската земя.

Пламнало е цялото Загоре,

пламнала е равна Румъня.

Гръм на тюмбелеци, бурозани

огласява тъмния им път.

Цвилят отдалеч конете врани –

дето минат – колят, безчестят.

Идат те от юг, от Бакаджика,

дето бродят Добри и Вълчан,

дето мъката народна блика

под надвиснал кървав ятаган.

Газят родната земя без милост

бейове, султани и паши.

И настъпва в черното тъмнило

страшният Сиври билюкбаши.

Иде той към Жеруна богата

дето „Малък Филибе” зоват,

дето нямат брой, ни чет стадата

и от злато раклите пращят.

Дето стигат Смирна и Дубровник

абаджии, майстори, купци,

дето всеки двор и къща помни

дарове, трапези и свирци.

Тая чутна Жеруна ги мами,

дето никой не я е видял.

Нея искат черните низами

да отронят като плод узрял.

ПРОЛЕТНО ЗАВРЪЩАНЕ

Щом лъхне над земята топъл вятър

и се обкичат дървесата с цвят

и чуя птича песен от гората

да слави тоя бял, разцъфнал свят;

щом се разлисти всеки храст и букне

тревицата под свежа синина

и във усоя гълъбица гукне

и слезне от небето тишина,

аз тръгвам с мислите си и желая,

далеч оставил тоя шумен град,

опит от лека пролетна омая,

да върна мигом времето назад.

Да спра в познат, потулен дом, без хора,

със дъх на дюли и на старина,

със плочите, обраснали на двора,

с мушкатото край бялата стена.

И някъде в лехите, под чардака,

приседнала във залезния час,

умислена старица да ме чака

и плаха да ме срещне тя без глас.

Да спя във стара жеравненска къща,

да ми бълбука вада нощ и ден,

да чувам вятър клони как разгръща

и да е близо Разбойна до мен.

НА ЙОРДАН ЙОВКОВ

По случай 90 години от рождението му

Няма българско сърце, което

да не пази твоя образ скъп,

образ, слят с Балкана и полето,

свеж като старопланински дъб;

да не помни, да не му е леко,

че си бил на тоя свят и ти,

че за нас, за всички, за човека

с обич твоето сърце тупти.

Жеруна разтваря порти вити

да посрещне своя син сега.

Нему се покланят равнините

с добруджанска есенна тъга.

И навред се носи просто слово,

сладко като песен на кавал.

Сякаш Йовков е дошъл отново,

сякаш тук от века е живял.

НАСТАНЕ ВЕЧЕР

Гора. Небе. Звезди. Повява вятър.

Дошла е с песен тука младостта.

И диша тя дъхът на планината,

и Ботев диша цял във песента.

Шуми гората. Трепкат надалече

звездите. Грей небесната трева.

Като насън мълвиш: „Настане вечер …” –

най-хубавите български слова.

„Настане вечер…” – чезнат в мрак следите,

любовно шушне папратта край нас.

И месецът изгрява над скалите,

„Настане вечер…” – шепне той без глас.

И песента поемат върховете,

поемат я хайдушките места.

Балканът сам запява с ветровете

най-хубавата песен на света.