Димитър Горсов е роден на 28 януари 1939 г. в село Долна Липница, област Великотърновска. Публикувал е стихове във вестниците: „Пулс”, „Литературен фронт”, „Народна младеж”; в списанията: „Септември”, „Пламък”, „Тракия”; в алманасите: „Море”, „Струма”, „Простори” и в други национални и регионални издания. Автор е на стихосбирките: „Като дъх и ласка” (1971), „Всичко на света” (1975), „Крехка вечност” (1981), „Черните бардове” (1994), „Мигове като градини” (2000), „Кафез за феникси” (2001), „Ранени притежания” (2003), „Ронливи повеи” (2004), „С лице в мравуняка” (2006), „Праг” (2007). За първата си книга „Като дъх и ласка” е получил „ Награда за поезия и музика” – 1972 г. в град Дългопол. Два пъти е удостояван със „Специална награда за поезия” на конкурса „Пеньо Пенев – гр. Севлиево”. Дълги години е работил като редактор в литературно-художествен алманах „Зорница” – гр. Габрово. Умира на 1 декември 2023 г.
СПОМЕН
Накрая се затварят всичките врати… А ти, сърце,
защо пощада дириш пак?
От обич изгориш ли, ще заплаче само твоят брат – дървото
и лист по вятъра – последен дар! – ще ти изпрати – да покрие
като с грижовна длан
злочестия ти прах.
Ти цял живот пламтя, а не разбра,
че на света смъртта е щедра все към гладните за друг живот;
че по посоката от изгрева към залеза
горчилките са повече от хляба ни;
че падналият трудно среща милост;
че пръстта,
изпила горестите ни, не е по-лоша от нощта,
която голите надежди подплатява
с голи сънища!..
Но щом все пак невъзвратимото е в нас, благослови, сърце,
побратима си – камъка!.. Че стихнат ли
безумията на живота, сянката ни
в сянката му само
ще се приюти…
* * *
Разпадат се скали – аз тук за кратко бях.
Звезди ме съпровождаха – за кратко бях.
Вратите се затвориха, градините заспаха – вече бях…
Човек укрепва в близостта на друг човек – това го зная.
Но аз, каквото сторих, сторих го сам – зная.
Че някога за всичко тук ще ме ругаят – и туй зная.
Поетът няма отдих – все се труди…
Небето му изпраща куп злини – а той се труди.
Тъй е орисан – дори в гроба да се труди…
Но никнат огорчения и мракът нощем хлипа.
Където да надникна – в кораби, в затвори – някой хлипа.
Дори героят – сред триумфа! – над кръвта пролята хлипа.
А времето лети и в мен отваря рани.
Множат се униженията ми – и будят стари рани.
И колкото да жаля този свят – той все е в рани…
Разпадът ни е общ – ще рухнем!.. Но Вселената е вечна…
Макар че смърт подрива в нея стойностите – ще е вечна!
И тази истина дори е наниз от лъжи!… И с туй е вечна!
* * *
В горите тъжни и студени, в предвечерния синкав здрач –
далечен вой и вълчи лиги, и дъх на кръв, и жертвен плач…
Лют страх се стели по рътлините… Гнети и моята душа…
Но нямам цел – да я залъжа, ни вяра – да я утеша…
Върти се в кръг животът сив, живот – без страст, без свидна вест.
Пищи вън вятър край вратите, сред двора джафка гладен пес.
И само по детински палаво среднощ притичва ситен дъжд,
и чука с пръсти по стъклата ми… И пак кръжи на шир и длъж…
Той дири може би ония, които като чакан гост
са го посрещали отдавна – с кръст на гръдта си, с говор прост…
Но те отдавна в друг свят бродят… И дишат с ланските треви…
И само хлад ги съпровожда там, и само черен мрак, уви!
НИКОПОЛИС АД ИСТРУМ
Този прах
в Никополис ад Иструм,
уморен от плясък на криле,
е далечен глашатай на правдата, закона и мощта…
Копитата на варварски коне го стриха тук от кости и сърца
и удари на меч о щит и днес звънят в колоните порутени,
и пак в миражи от летлива мараня вихрушките люлеят
пера по бойни шлемове, патрициански тоги и презрителни очи;
и слънцето снишава своя блясък под лъстивото двуличие
в хитони на хетери, в призрачните тишини…
Но на кого
е нужен този дъх на древност днес
и кой
привидно премълчаното ще разгадае, и еха
от словото на скръбните пророчици ще долови?…
Безкрайността от приливите на безсмислието си
е уморена –
гъне се…
И бронзовите бикове на гибелта – неповратимо
пейзажа си от пепел прокопитили – се стапят
в кървящото и гнойно зарево на залеза…
Краде с пролазващ мрак въздишките ни алчното небе;
и в мисълта ни вековете се вгнездяват за пореден сън….Но той
все още не е наш!.. Там властвува Аид!..
И никой Цезар няма нищо никога да промени,
додето земният ни страх и болките, и дотегливите надежди,
и дивият ни глад за щастие, и благосклонните мечти
безследно тънат и се стапят в свят,
неподатлив на жалкия ни плач
и на ранимата ни нищета…
И ако днес
в Никополис ад Иструм,
сред рухнали колони, като сред архипелази от забрава,
отекнат стъпките ми,
то е може би, защото синята ми кръв
сред сферите е още стон от упорити ветрове,
и дъх от влагата на следдъждовните луни,
и звън от мускули, които с ведра дързост превъзмогват
упорството
на справедливата си
принадлежност към прахта!
