Димитър Васин
Летене
Гълъби, гълъби бели над блока.
Гълъби бели над мене летят.
Някой запява. А други заохка.
Гълъби. Хора. И моя си свят.
Моля небето. И себе си моля
стряха висока да ги приюти,
люта светкавица да ги оголя
до изненада и златни гърди.
Гълъби мои! Високо ме учат
хляба да чупя за много гърла.
Който излита е минало чудо
и от кръвта си ще му отделя.
Гоним се хора. А гълъби бели
горе се любят и горе кръжат,
с обич и бяло небето изплели,
но не приели и своя лъжа…
Гълъби, гълъби бели ме носят
с мисъл и чувство избрали света,
в който се люби и всичко е просто
някому слънцето да посветя…
Задъхано
Избързал съм да се родя,
а да пристигна закъснявам.
И надали ще стигна края си.
И надали ще се родя отново.
За словото не съм предвидил нищо.
Разнищва ме земята завъртяна.
И изостанал себе си догонвам.
За колко думи ми е трудно?
Догонвам думите пропуснати.
И пусто ми е,
додето сам сърцето си отворя,
додето тихичко ви заговоря:
Обичам ви и при обичта
аз цял живот съм бързал да пристигна.
* * *
Ангел-хранител
кацна на рамото ми.
Хляба разчупвам парче по парче.
Хляба поднасям с момчешка ръка.
Малката маса и много поднася от обич.
Мразя или наследено обичам
денем изпичам луната,
денем и сричката в ритъм търкалям.
Тътенът тъмно в кръвта ми осъмва.
Тръгвам безплътен
с ангел-хранител
кацнал на рамото ми.
И ще пристигна до края
с гроба притиснат от мъничко пръст.
Кръстът отгоре си нося
мъжки разпръснал трохите пред гълъби,
вмъкнали се във добротата ми
скрито вратата преминали.
Мило трохите отмъкнали
с мъката, дето съм мъкнал
ангел-хранител на рамото си.
Нося си хляба – то значи
хляб и за всички ще има…
Кръговрат
Ти ми каза,
че животът никога не свършва.
Думите и чувствата не свършват.
Мъртвите дори си ги оставят
за безсмъртието.
Давят ме и думите, и чувствата.
Даденото ми от Бога
е навързано нататък.
Кратък е престоят в лятото ми.
Но не мога есента си да помоля
да побърза.
Ти ми каза,
че животът никога не свършва.
И от него
винаги започва пътят и на смъртния
Сила
Нощ не остана за дума последна и нощ не ми трябва
слабост да върне ръката ми от острието на ножа.
Пълна трапеза да сложа, по равно разчупил и хляба –
своите чувства пред всеки среднощник положил…
Леко край ъглите утрото стигам и вдигам пердето
да коленича под стряха на Бога и да се изправя
в тези очи, от които светът се изцежда и свети
със светлината, избрала да мине без ключ и през брава.
И през сърцето горещо да мине, кръвта ми да плисне
по острието на ножа и по мисълта. И през чувства
да извървя и последните страстни сезони по риза –
после спокойно и голо живота без глад да напусна.
По издълбан от сълза коловоз да пристигна до ножа
нощ да остане за дума последна и нощ да потрябва
своите чувства пред всеки среднощник да сложа –
пълна трапеза да сложа, по равно да срежа и хляба…
* * *
Сама жена в дъжда. Жената бърза.
През локвите. През себе си дори.
През шепота на мислите ми късни.
През всичко, за което ме боли…
Остават в мене мокрите й стъпки.
… Градчето няма нищо да узнай.
Градчето се е изпокрило. Мръква.
Вали. Видение в дъжда. И – край.
С лихва
Че днес за всичко се надвикваме.
Че глухи сме за дума и утеха.
Че вик не чуваме от никого.
Че никой и вратата не открехва.
Когато вече се изпращаме,
разбираме на всекиго цената.
Разбираме в мига най-важното:
в живота всичко, боже, се заплаща…