ПОЕТЕ,ЧУВАШ ЛИ
– Не е ли празна пещера човекът,
където лозунгите хвърлени отекват с екот
на дните в шеметния бързотек?
Пеньо Пенев
Каквото исках да ти кажа – казах го отдавна и отдавна
събрах багажа си за светлината и от светлината
преминах през сърцето си и спрях във края му,
открил остатъка си по ръба на ножове.
Добър и лош, животът завъртя кръга си от тегоби
през мисълта за утрото, което ме забрави изтрезнял
и недопял прегракнало съдбата си…
Изплаках в ъгъла на пещерата от усмивки и всеядност,
брадата си с трохи напълнил и сърцето си спасил
от разстояния и мъртви пеперуди или прилепи.
Последното усещане е напъни и връзване на гърлото.
Препънати са думите, но живи – не последни,
не хвърлени като предвестници за края ми,
не ледени за пещерите…
х х х
Преглътнах може би обидите, преглътнах думите,
които никога не подредих за пътя пред очите си.
Различното ме хвърляше отдалечено от потока
и минал през безоките се свивах в ъгъла.
И бях при себе си.
И себе си не лъгах никога със думите и ритъма им
във пещерата от усмивки и всеядност.
До гладните битувах гладен.
До жадните се приближавах жаден през годините
и през жаравата на устните си проверявах думите.
Коя не издържа – аз вече съм забравил слабостта й.
Аз вече проверявам себе си и сея чувствата си
не в чашата с проклятия от вино и безвкусици.
Изкуство е пиянството и всичко друго.
Какво не бях от стаята на баба си до работилницата
– къде е тя с рендетата – на тати? Пращат ме
вода да донеса, да разтоваря грижата на тати и на мама.
Примамката за изворите е реката, за реката пък – морето.
х х х
А непревзетото е – знам – честта да притежаваш, болката
да притежаваш. Чашата да счупиш и следа от нея
да носиш мито и измито с комката от миналото си…
Изпито е изпитото, Поете. Неплатеното ще изплатя
с годините, които ще са повече и от на дядо, от на брат ми;
ще изплатя със черните забрадки и на баба, и на мама;
със недовиждащите си очи ще изплатя, със глухотата си
и със товара думи, и с товара чувства в домовете си,
в пространството и в гроба си…
По злобата да тръгна и ще стигна до отсъствието си
пред хляба, виното и обичта си. Пред смъртта си.
Та аз съм във живота още. Нощите ми са тревожни
и приближени до отсъствията на приятели и врагове.
Залагал съм единствено на обичта си, на докосването си
до устните на клетви, от които не разбирах нищо,
до тялото, което нищо не подсказа в тъмното
на тялото ми…
х х х
Раздробени са пространствата, които съм населил
с пиянството и с думите, изтръгнати под нокът.
И локви са очите ми, не стигнали в далечното да видят
и невидяно, да удавят разстояния в ръцете ми,
които искат да помогнат или да отблъснат, да завържат
на клуп връвта, изплетена от страховете и безумствата ми
и удвоена за сигурността ми във пристягането на врата ми.
За бягството най-лесно се намират думи. Думите, Поете,
изплъзват и спасяват само себе си и само мъртвите.
Поете, жив съм във прегръдката и времето на хората.
Но чуваш ли и стона ми под купола на временната стряха,
под миглите на влюбени жени и на избягали от мен деца?
Но чуваш ли и думите, които съм написал за човека,
от който съм побягнал? Чуваш ли сърцето ми и морно,
и кротнало в измислици и приказки за възрастни
или от възрастни? За мене приказки, измислици
и кал в гърба ми, кал по дъното на чашата ми
и кал в душици и души, промушени от иглени уши
и хвърлили по мене скритата си завист. За какво – не зная.
х х х
Играя сватбеното си хоро – хорото натежа от стъпки,
промъкнали се през чеиза на добри момичета,
през скръстените на гърдите ми ръце, през припека
и рехавата сигурност на сянката ми по дерета
и блеснали места от близости на разстояния и лозунги.
Най-кротката си мисъл проснал, налетях на устни
бездуменни и чужди; налетях на истини и на лъжи,
които ги измисляха насреща ми, които идваха
и си отиваха единствено за мене да забравят, а не можеха,
и си отиваха единствено за себе си да помнят и успяваха,
и си отиваха единствено света да ги признае и го чакаха.
Не го забравих и живота не оставих гладен…
Аз няма да допусна край живота да премина само…
От изповед във изповед се блъскам с празната си чаша
и не попитвам кой войвода ме изпраща да прохождам
в боя си за хляб и нещо друго, за което няма име,
в жарта си да се сгрея и във нещо друго, за което пиша.
х х х
Във неизвестната си сянка да оставя белезите си от всичко,
което ми е дадено за болка и за свободата ми на светло…
Преведоха отслабналите ми очи направо през човека;
сърцето ми разхлабено не спря да ме подсеща и да ме обрича
на обич до задъхване и пръсването му преди спокойствие.
И кой сезоните ми завъртя, и кой из мене ги обърка?
Разлъка ме е най-боляла, но разделях се със себе си,
със близости преди да съм открил дома си се разделях –
проглеждах сам след слепотата си зад гърбове пред мене.
Надничах винаги напред, но никога не съм отмествал някого –
видяхте ли поне веднъж лицето ми зад вас, приятели?
Забравените винаги не са сред мъртвите. И мъртвите
не винаги забравят за живота си нататък. Живите
забравят стиховете ни и стиховете на безсмъртните.
На първите и на последните. На гениите и на смъртните.
х х х
Разглезен не живях. И не обичах аз разглезено.
Различието винаги ме е привличало. Свободния си стих
подреждах до приличие. И не очаквах шапка да ми свалят.
Поправях много рядко обичта си в празната си пазв
Но къпех пазвата си много често с Млечния отгоре път,
със Малката, с Голямата и с всяка друга звездна мечка.
Със влагата на крехките ти пръсти. Със сълзите си,
изплакани във ъгъла на пещерите от усмивки и от прилепи.
Привикнах със въздържането си, но не привикнах да мълча,
да не изричам думата си винаги открито – не привикнах.
И питам се – какво спестих? Какво спечелих на отиване
и връщане от чувствата ми над земята до небето?
Какво измерих в себе си със добротата, от която ме боли,
от добротата, за която не намерих мярка?
Какво и оживява по пътечката към гроба на баща ми?
Далече е до всеки гроб. И много близо – всеки гроб до мене.
Различни са единствено богатството и бедността
в сърцето на човека. И в душата му, дори да е абстрактна.
Каквото съм изплакал – плакал съм го кърваво и дълго.
х х х
Мълчах, когато смъкваха и кожа от гърба ми.
Над злобата – защо ли е – на всекиго се смях. И вярвах,
как вярвах само, че доброто не умира с мен докрая,
докрая че не връща никога забравена пътека,
а пък напред и живите, и мъртвите не стигат края.
Безпътни са ми мислите, обърнати единствено към хората,
към гроба ми и към пробитата паница на съседа ми…
Приличало ми е да се усмихвам винаги и всекиго да имам
до рамото и до разгънатия от приумици и трудност стих,
до пръстите, с които съм поемал хляба си и нож да го разрежа
на три, на четири или на много повече да го разрежа.
В живота често съм поглеждал към трохата, често и гладувал,
жадувал често и примирал до невдигната пред мене маса.
И много често във живота си пиян от трезвост съм се вдигал
да скрия някого от наказания и от страха, да скрия някого
от гняв и от юмрука на живота, погнал дните ми със лозунг,
към който не прибавих думичка поне за оправдание.
Опитвах се да бъда равен с равните, а никога не стигах с тях.
И грахово да беше зърното ми обич хвърлях го към другия.
х х х
Поете, знаеш ли какво е всичко да ти вземат? Знаеш ли
какво е да обичаш и да не загробваш обичта си за трохата?
Знаеш ли какво е да събираш петала за щастието си?
Какво е щастието – знаеш ли?
Със празен джоб съм стигал и до своето високо –
посоките не са ме лъгали от себе си да се отдалеча
и с други образ да пристигам до извора на своята си мисъл.
До истината и до думата, че няма богоравен, а единствено
на себе си и никой друг – додето си е на земята – равен.
Събрах си много пепел след светкавици и облаци –
приличам вече на огнище – нека пушекът далече да се вижда.
И гушнал своя син през прага да минавам с ритуалите
на мама. И на тати с думата, че човек
живее на земята много пъти
и пътят му не свършва.
Прегръщам гроба си и нося за почерпка от грозданката.
И казвам само туй,
което над жарава става огън и не гасне.
х х х
И който винаги, Поете, ще ми връща топлото и Свободата.
Не искам други да ми определят Свободата, други да живеят,
а тати да ме чака по-нататък и нагоре. Споря с лудия,
а то било да споря със сърцето си, което болно даже
по пътя никога не ме остави, никога не ме забрави и не каза
да поминувам само със наследството, оспорвано и от евнуси,
и от безумници, забравили вкуса на хляба си, предали
мъжа във себе си. Последните не ги изпраща никой
и никой не си спомня за последните. Пореден идвам
да вкуся с устните си белотата на жена обичана, да вкуся
от пиенето недопито и разлято в чашите на чувствата.
Познатото не е поезия – поезията май е винаги позната
със образа си на страдалец и на жаден. За поезията
страданието е като темелите на къща и като кръвта,
затоплила сезоните и мъдростта на бистри извори,
като нескрита обич и отдаденост на утрото…
х х х
До чудото съм стигал винаги със чувствата си непестени
преди да съм загубил всичко, а и лично не спечелил
доверието да ме следват и доверието ми да се оглеждат
в пияни погледи – очите ми преди да пламнат
и изгорят лъжливите предмостия към вечното и песните
на братя и сестри, на утрините, изтънели в близостите си.
Тъй чудото не съм пропущал никога и никога не го потърсих
извън пространството в душата си, извън поемите,
които съм замислил, мислил и недописал в бързането си
по хлътналите мускули на планината, по браздите в равното
и по безмислието в сипеите да засаждам корени и да бележа
безсилието си, разсипано за всекиго по малко…
Дочаках ли прехласнато двутемието в ъгъла на пещерата си?
Безредието в мислите – дочаках ли да ги подреждам точно
и за безсрочието на живота да забравям, за темелите на обич
– да забравям, но да ми припомнят сенките на прилепи
от ъгъла, където съм поседнал и живота си така живея. Пея.
х х х
Пиян ли пея или легнах вече на написаното от кръвта
и болката? Пиян ли стигнах трезвостта си? Празно е
пред мене и избързвам в себе си да вляза пълен с нещо.
Под вещ съм вдигал прах от мъртвия, за да го пазя от забрава
и го предам на посрещачите си утре някъде по пътя.
Прегърбих се, а после се изправям, за да целуна обичта си.
Омразата ще е последна – ще почака.
Изрекох го. Прегракнало ще помълча преди да ви прегърна…
Преди да ви изплакна от праха под вещите и прилепите.
Преди в останалото време да се срещна с птици и влечуги.
За другото преди да хвърля заровете и заложа невъзможното.
Преди и празниците ми да станат празници на зависливите.
Не ме предупреждаваха за ударите във гърба ми. Прави са
метафорите, в ъгъла ме приютили с бавна стъпка и ме скрили
от въглените на пиянството, познало ме като откритие
на мислите и на студенината. Братска ми е винаги прегръдката.
Във лъскавите словопостроения се блъскам
и искам да не знам, Поете, колко истини съм пропилял,
лъжи за истините – колко съм разбрал и колко съм затрил!
х х х
Добрият винаги доброто търси, а понякога намира друго.
То може да е лошо. Може да е нечовешко и измислено.
Вледени устни може да е. И ръце изстинали и хвърлени
към сянката, която се прекрачва трудно и която зъзне
от най-самотния човешки час. Един? Или стотици часове,
разбрали продължението, скъсало ръкавите си в шипове
крайпътни и крайпътно седнали да си починат в шанците
на натоварената ми посока. Скокът пред ловеца го обърка
и се помъкна през мъглата на разврата в думите безредни,
в бездумието на убийството над думите и лозунгите…
Мирувай в ъгъла. С троха в брадата. С капка в чашата.
С изпрашено око от пушека на качаклиите цигари.
Разпалено е и сърцето ти. Измамите не са го пощадили.
Раздиплям книгата и облаците скълбени раздиплям.
Поете, чуваш ли гърма, търкулнат по пътечката ми стръмна
и оглушил очакванията ми, натрошил изпразнената чаша.
Събрах и трепети, и ръкопляскането не за себе си, а може би
събрах живота гладен, за да го нахраня. Рана да превържа
прегръщам и лъжеца. И размествам петолиния на птиците.
х х х
Различен съм, Поете, и различен простичко ще спра в очи,
които ме очакват да пристигна в ризница или да коленича
пред сянка, по-голяма от България. Разбрах го късно.
Или пък рано ми е, Боже. Никой не ми каза и не ме разбра
пристигах ли за Бога не помислил и за Бога не спестил
мълчанието си. Очакването ми не е признание за обич,
не е семейство за подпряната ми маса и за рамото подпряно.
Какво ли по-разбрано да си споделим, Поете? Щом просветва
все още нещо във сърцето, нещото, изпратило ме рано сутрин
при хората и птиците, при истините в ъгъла на пещерите
от най-човешките усмивки – неизмислени пътеки,
и най-измислени предмостия за думите. Почувства ли, Поете,
безгробието, от което винаги човек ще се изправя и ще бърза
към теб и мен, към още нероденото, към никога последното.
Последното, което искам да ти кажа, е поредното разсипано
предизвикателство да чувам думите, които през сърце
пресичат и силно всекиго, навсякъде и винаги обичат…
