На 7 май ние винаги ще отбелязваме младостта на Пеньо Пенев и неговата безкрайност…

ПОЕТЕ, ЧУВАШ ЛИ…

– Не е ли празна пещера човекът,
където лозунгите хвърлени отекват с екот
на дните в шеметния бързотек?
Пеньо Пенев

Каквото исках да ти кажа – казах го отдавна и отдавна
събрах багажа си за светлината и от светлината
преминах през сърцето си и спрях във края му,
открил остатъка си по ръба на ножове.
Добър и лош, животът завъртя кръга си от тегоби
през мисълта за утрото, което ме забрави изтрезнял
и недопял прегракнало съдбата си…
Изплаках в ъгъла на пещерата от усмивки и всеядност,
брадата си с трохи напълнил и сърцето си спасил
от разстояния и мъртви пеперуди или прилепи.
Последното усещане е напъни и връзване на гърлото.
Препънати са думите, но живи – не последни,
не хвърлени като предвестници за края ми,
не ледени за пещерите…

Преглътнах може би обидите, преглътнах думите,
които никога не подредих за пътя пред очите си.
Различното ме хвърляше отдалечено от потока
и минал през безоките се свивах в ъгъла.
И бях при себе си.
И себе си не лъгах никога със думите и ритъма им
във пещерата от усмивки и всеядност.
До гладните битувах гладен.
До жадните се приближавах жаден през годините
и през жаравата на устните си проверявах думите.
Коя не издържа – аз вече съм забравил слабостта ѝ.
Аз вече проверявам себе си и сея чувствата си
не в чашата с проклятия от вино и безвкусици.
Изкуство е пиянството и всичко друго.

Какво не бях от стаята на баба си до работилницата
– къде е тя с рендетата – на тати? Пращат ме
вода да донеса, да разтоваря грижата на тати и на мама.
Примамката за изворите е реката, за реката пък – морето.

А непревзетото е – знам – честта да притежаваш, болката
да притежаваш. Чашата да счупиш и следа от нея
да носиш мито и измито с комката от миналото си…

Изпито е изпитото, Поете. Неплатеното ще изплатя
с годините, които ще са повече и от на дядо, от на брат ми;
ще изплатя със черните забрадки и на баба, и на мама;
със недовиждащите си очи ще изплатя, със глухотата си
и със товара думи, и с товара чувства в домовете си,
в пространството и в гроба си…

По злобата да тръгна и ще стигна до отсъствието си
пред хляба, виното и обичта си. Пред смъртта си.
Та аз съм във живота още. Нощите ми са тревожни
и приближени до отсъствията на приятели и врагове.
Залагал съм единствено на обичта си, на докосването си
до устните на клетви, от които не разбирах нищо,
до тялото, което нищо не подсказа в тъмното
на тялото ми…

Раздробени са пространствата, които съм населил
с пиянството и с думите, изтръгнати под нокът.
И локви са очите ми, не стигнали в далечното да видят
и невидяно, да удавят разстояния в ръцете ми,
които искат да помогнат или да отблъснат, да завържат
на клуп връвта, изплетена от страховете и безумствата ми
и удвоена за сигурността ми във пристягането на врата ми.
За бягството най-лесно се намират думи. Думите, Поете,
изплъзват и спасяват само себе си и само мъртвите.
Поете, жив съм във прегръдката и времето на хората.
Но чуваш ли и стона ми под купола на временната стряха,
под миглите на влюбени жени и на избягали от мен деца?

Но чуваш ли и думите, които съм написал за човека,
от който съм побягнал? Чуваш ли сърцето ми и морно,
и кротнало в измислици и приказки за възрастни
или от възрастни? За мене приказки, измислици
и кал в гърба ми, кал по дъното на чашата ми
и кал в душици и души, промушени от иглени уши
и хвърлили по мене скритата си завист. За какво – не зная.

Играя сватбеното си хоро – хорото натежа от стъпки,
промъкнали се през чеиза на добри момичета,
през скръстените на гърдите ми ръце, през припека
и рехавата сигурност на сянката ми по дерета
и блеснали места от близости на разстояния и лозунги.
Най-кротката си мисъл проснал, налетях на устни
бездуменни и чужди; налетях на истини и на лъжи,
които ги измисляха насреща ми, които идваха
и си отиваха единствено за мене да забравят, а не можеха,
и си отиваха единствено за себе си да помнят и успяваха,
и си отиваха единствено света да ги признае и го чакаха.
Не го забравих и живота не оставих гладен…

Аз няма да допусна край живота да премина само…

От изповед във изповед се блъскам с празната си чаша
и не попитвам кой войвода ме изпраща да прохождам
в боя си за хляб и нещо друго, за което няма име,
в жарта си да се сгрея и във нещо друго, за което пиша.

Във неизвестната си сянка да оставя белезите си от всичко,
което ми е дадено за болка и за свободата ми на светло…

Преведоха отслабналите ми очи направо през човека;
сърцето ми разхлабено не спря да ме подсеща и да ме обрича
на обич до задъхване и пръсването му преди спокойствие.

И кой сезоните ми завъртя, и кой из мене ги обърка?

Разлъка ме е най-боляла, но разделях се със себе си,
със близости преди да съм открил дома си се разделях –
проглеждах сам след слепотата си зад гърбове пред мене.
Надничах винаги напред, но никога не съм отмествал някого
– видяхте ли поне веднъж лицето ми зад вас, приятели?
Забравените винаги не са сред мъртвите. И мъртвите
не винаги забравят за живота си нататък. Живите
забравят стиховете ни и стиховете на безсмъртните.
На първите и на последните. На гениите и на смъртните.

Разглезен не живях. И не обичах аз разглезено.
Различието винаги ме е привличало. Свободния си стих
подреждах до приличие. И не очаквах шапка да ми свалят.
Поправях много рядко обичта си в празната си пазва.
Но къпех пазвата си много често с Млечния отгоре път,
със Малката, с Голямата и с всяка друга звездна мечка.
Със влагата на крехките ти пръсти. Със сълзите си,
изплакани във ъгъла на пещерите от усмивки и от прилепи.

Привикнах със въздържането си, но не привикнах да мълча,
да не изричам думата си винаги открито – не привикнах.
И питам се – какво спестих? Какво спечелих на отиване
и връщане от чувствата ми над земята до небето?
Какво измерих в себе си със добротата, от която ме боли,
от добротата, за която не намерих мярка?
Какво и оживява по пътечката към гроба на баща ми?
Далече е до всеки гроб. И много близо – всеки гроб до мене.
Различни са единствено богатството и бедността
в сърцето на човека. И в душата му, дори да е абстрактна.
Каквото съм изплакал – плакал съм го кърваво и дълго.

Мълчах, когато смъкваха и кожа от гърба ми.
Над злобата – защо ли е – на всекиго се смях. И вярвах,
как вярвах само, че доброто не умира с мен докрая,
докрая че не връща никога забравена пътека,
а пък напред и живите, и мъртвите не стигат края.
Безпътни са ми мислите, обърнати единствено към хората,
към гроба ми и към пробитата паница на съседа ми…
Приличало ми е да се усмихвам винаги и всекиго да имам
до рамото и до разгънатия от приумици и трудност стих,
до пръстите, с които съм поемал хляба си и нож да го разрежа
на три, на четири или на много повече да го разрежа.
В живота често съм поглеждал към трохата, често и гладувал,
жадувал често и примирал до невдигната пред мене маса.
И много често във живота си пиян от трезвост съм се вдигал
да скрия някого от наказания и от страха, да скрия някого
от гняв и от юмрука на живота, погнал дните ми със лозунг,
към който не прибавих думичка поне за оправдание.
Опитвах се да бъда равен с равните, а никога не стигах с тях.
И грахово да беше зърното ми обич хвърлях го към другия.

Поете, знаеш ли какво е всичко да ти вземат? Знаеш ли
какво е да обичаш и да не загробваш обичта си за трохата?
Знаеш ли какво е да събираш петала за щастието си?
Какво е щастието – знаеш ли?

Със празен джоб съм стигал и до своето високо –
посоките не са ме лъгали от себе си да се отдалеча
и с други образ да пристигам до извора на своята си мисъл.
До истината и до думата, че няма богоравен, а единствено
на себе си и никой друг – додето си е на земята – равен.
Събрах си много пепел след светкавици и облаци –
приличам вече на огнище – нека пушекът далече да се вижда.
И гушнал своя син през прага да минавам с ритуалите
на мама. И на тати с думата, че човек
живее на земята много пъти
и пътят му не свършва.

Прегръщам гроба си и нося за почерпка от грозданката.
И казвам само туй,
което над жарава става огън и не гасне.

И който винаги, Поете, ще ми връща топлото и Свободата.
Не искам други да ми определят Свободата, други да живеят,
а тати да ме чака по-нататък и нагоре. Споря с лудия,
а то било да споря със сърцето си, което болно даже
по пътя никога не ме остави, никога не ме забрави и не каза
да поминувам само със наследството, оспорвано и от евнуси,
и от безумници, забравили вкуса на хляба си, предали
мъжа във себе си. Последните не ги изпраща никой
и никой не си спомня за последните. Пореден идвам
да вкуся с устните си белотата на жена обичана, да вкуся
от пиенето недопито и разлято в чашите на чувствата.

Познатото не е поезия – поезията май е винаги позната
със образа си на страдалец и на жаден. За поезията
страданието е като темелите на къща и като кръвта,
затоплила сезоните и мъдростта на бистри извори,
като нескрита обич и отдаденост на утрото…

До чудото съм стигал винаги със чувствата си непестени
преди да съм загубил всичко, а и лично не спечелил
доверието да ме следват и доверието ми да се оглеждат
в пияни погледи – очите ми преди да пламнат
и изгорят лъжливите предмостия към вечното и песните
на братя и сестри, на утрините, изтънели в близостите си.
Тъй чудото не съм пропущал никога и никога не го потърсих
извън пространството в душата си, извън поемите,
които съм замислил, мислил и недописал в бързането си
по хлътналите мускули на планината, по браздите в равното
и по безмислието в сипеите да засаждам корени и да бележа
безсилието си, разсипано за всекиго по малко…

Дочаках ли прехласнато двутемието в ъгъла на пещерата си?
Безредието в мислите – дочаках ли да ги подреждам точно
и за безсрочието на живота да забравям, за темелите на обич
– да забравям, но да ми припомнят сенките на прилепи
от ъгъла, където съм поседнал и живота си така живея. Пея.

Пиян ли пея или легнах вече на написаното от кръвта
и болката? Пиян ли стигнах трезвостта си? Празно е
пред мене и избързвам в себе си да вляза пълен с нещо.
Под вещ съм вдигал прах от мъртвия, за да го пазя от забрава
и го предам на посрещачите си утре някъде по пътя.
Прегърбих се, а после се изправям, за да целуна обичта си.
Омразата ще е последна – ще почака.
Изрекох го. Прегракнало ще помълча преди да ви прегърна…

Преди да ви изплакна от праха под вещите и прилепите.
Преди в останалото време да се срещна с птици и влечуги.
За другото, преди да хвърля заровете и заложа невъзможното.
Преди и празниците ми да станат празници на зависливите.
Не ме предупреждаваха за ударите във гърба ми. Прави са
метафорите, в ъгъла ме приютили с бавна стъпка и ме скрили
от въглените на пиянството, познало ме като откритие
на мислите и на студенината. Братска ми е винаги прегръдката.
Във лъскавите словопостроения се блъскам
и искам да не знам, Поете, колко истини съм пропилял,
лъжи за истините – колко съм разбрал и колко съм затрил!

Добрият винаги доброто търси, а понякога намира друго.
То може да е лошо. Може да е нечовешко и измислено.
Вледени устни може да е. И ръце изстинали и хвърлени
към сянката, която се прекрачва трудно и която зъзне
от най-самотния човешки час. Един? Или стотици часове,
разбрали продължението, скъсало ръкавите си в шипове
крайпътни и крайпътно седнали да си починат в шанците
на натоварената ми посока. Скокът пред ловеца го обърка
и се помъкна през мъглата на разврата в думите безредни,
в бездумието на убийството над думите и лозунгите…

Мирувай в ъгъла. С троха в брадата. С капка в чашата.
С изпрашено око от пушека на качаклиите цигари.
Разпалено е и сърцето ти. Измамите не са го пощадили.
Раздиплям книгата и облаците скълбени раздиплям.
Поете, чуваш ли гърма, търкулнат по пътечката ми стръмна
и оглушил очакванията ми, натрошил изпразнената чаша.
Събрах и трепети, и ръкопляскането не за себе си, а може би
събрах живота гладен, за да го нахраня. Рана да превържа
прегръщам и лъжеца. И размествам петолиния на птиците.

Различен съм, Поете, и различен простичко ще спра в очи,
които ме очакват да пристигна в ризница или да коленича
пред сянка, по-голяма от България. Разбрах го късно.
Или пък рано ми е, Боже. Никой не ми каза и не ме разбра
пристигах ли за Бога не помислил и за Бога не спестил
мълчанието си. Очакването ми не е признание за обич,
не е семейство за подпряната ми маса и за рамото подпряно.

Какво ли по-разбрано да си споделим, Поете? Щом просветва
все още нещо във сърцето, нещото, изпратило ме рано сутрин
при хората и птиците, при истините в ъгъла на пещерите
от най-човешките усмивки – неизмислени пътеки,
и най-измислени предмостия за думите. Почувства ли, Поете,
безгробието, от което винаги човек ще се изправя и ще бърза
към теб и мен, към още нероденото, към никога последното.

Последното, което искам да ти кажа, е поредното
разсипано предизвикателство да чувам думите, които през сърце
пресичат и силно всекиго, навсякъде и винаги обичат…