Роден съм през февруари на високосната 1944 година. След месец ще отбележа двадесетата си високосна годишнина. Узряващ юноша, а?! Следва мъжкото ми съзряване. Да е!!!  Затова поредната ми книга избрана лирика е със стихове за огъня. Очаквайте я, Приятели – „Разжарено“…

 

 

ПРЕРОДЕН

 

Стореното – сторено. Но дума не минава

без следа в душата и сърцето; без следа

преродена в песен, минала дори в жарава,

но преди измисления свят да преродя.

И да преродя душата и сърцето болно,

но преди нататък дните си да посетя.

И преди от следващия миг да се измоля

за усмивка и за дума светла пред света.

Че светът със истината бавно се осмисля,

бавно се променя в песен от пожар в сълза.

И сълзата го превръща в нещо много бистро,

а пък аз не искам вече да се накъся…

Сторих и добро, и зло навярно сторих вчера,

но света да преобърна и го променя.

И така добрият със добър да си вечеря,

влюбеният да се среща с влюбен през деня.

Дума с думата събирам да се заобичат

и да се римуват само с моето сърце;

да събират в себе си нататък миг и всичко,

от което всеки песен да си отнесе…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

* * *

 

Минало време – отминало –

място до гроб подреден:

всеки го има завинаги свое…

Волният с воля пристига

при обичта си да се приземи.

Бързо вземи и ръката ми хладна.

Равно по равно делих на земята.

Падах и ставах по-бавно и бавно

пред замразените чувства

и замразените стъпки до Ада.

Малкото утре е празник за много

трупано минало – място до гроба.

Думата дума настига и влюбена

вдига ръката ми да те изпрати

в лятото, в Рая и Ада, където ме няма…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ПРОДЪЛЖЕНО

 

 

Здрава семка здрави плодове отглежда.

Чувствата ни раждат свои имена.

Но животът наблюдава изпод вежда

със безчувствие кои ще изменят.

И кои ще месят хляб от здрави чувства.

И животът как за мен ще продължи.

Кой какво насреща ядно ще прошушне

и за истините с малките лъжи.

Плакал съм от думи. И от обич плакал.

Здрава семка дава здрави плодове.

И надникнал в мамината стара ракла

вече знам какво е да се овдовей.

Своето е пазила и за наследство –

никой на рода ѝ да не измени.

Тъй в живота си и аз кръвта последвах.

И дори се сблъсках здраво във стени.

Право правота из чувствата ви търся.

За изкуството да се живей с добро

от живота си разбрах и нося кръста

на рода си и на всичко в мен било…

 

 

 

 

 

* * *

Угар без семе

гърбаво ще извървя –

семе да хвърля

и да дочакам узряването.

Крачка встрани наорах

нивата да оплодя –

плод да изпълни очите,

тичам и залеза да насладя.

Зрее лъжата преди да съм

в залеза.

Истината е поникнала в угар

сята – посята

злато да ражда;

истината е в сърцето ми

лято – полято за жаждата му.

Свети животът ми –

плод си отглежда замислено…

 

 

 

 

 

 

 

 

ЗАЕДНО

 

 

Трижди проклета е сянката моя и пак ми

е вярна по пътя.

Пъстра е сянката, пъстра, а бялото само се вижда.

Пътят се вижда далече нататък, където да бъда

сянката хвърлил отново, но без да очаквам там

нищо.

Грижа за хляба в душата ми никне и грижа ме пази

плод да откъсна и с плод да населя най-своята есен.

Имам света си със сянка без дума за смърт

и омраза,

който и думи неказани нейде под стряха отнесе –

дето съм още и дето е сянка крилото на птица;

дето от бялото в пътя узряват за други следите

верни за обич и близост, които в живот

не хартисват

и от които в забравата никой със жар не отлита…

 

 

 

 

 

* * *

 

Хапа – захапва

с дума отровна и мене.

Ласка не ти ли остана

моите дни да признаеш?

И не остави ли знаме

в дните си да размотая?

Питам те, брате.

Хапка за сит не задавя.

Злато за гладен е нищо.

Виждаш ли пътя на хляба?

Думата, думата хапе.

Страшна е, брате, когато

хляб със отрова замесиш.

Лесно се песен допява,

щом е от обич родена…

 

 

ПОДАРЕНО

 

Жадно е утрото – жад утолява,

чувства събужда и моли деня

пътят нататък да мине направо

без да му с чувствата аз изменя.

Аз ли съм утрото, то ли е в мене?

Пътят на двамата да извървя.

Път да остане – добро да я вземе

жадната, лудата моя глава.

Лустро безцветно в деня ми навлиза

с блясъка, паднал от жива звезда.

И се развява най-бялата риза –

за свободата през вятър крещя.

Свято е мъжкото име и свято

утрото пламнало ще утоли –

тъй обичта ще възкръсне изпята,

жив и животът ще си е дори…

 

 

 

 

 

 

РАЗМИНАВАНЕ

 

Истина хляба изпича, средата му, Боже, изпича

сричка да глътнеш и да се разминеш с лъжата.

Даже и в гроба ти да е живяното всичко –

Боже мой, кой ли във гроба ти ще го пресмята?

Шепа по шепичка днес да изхвърляш живота

утре ще питаш кому си го вчера оставил;

кой го оставил по пътя и кой го е водил;

в тебе и в сянката колко било е отдавна.

Дяволска дума! В сърцето ти някой я хвърли,

за да те стигне, надмине, забрави нататък

и да остави тя живи, остави и мъртви.

Сам си отиваш. И сам уморен ще се върнеш.

Хлябът, от истина печен, е сладък и вечен.

Никога няма докрай да повярваш в прегръдка.

Тъй и лъжата живота ти с обич отрече.

Ти пък с живота от обич лъжата излъга…

 

 

 

 

ПОПЪТНО I

 

Други ли до възрастта си чакаме да минат,

дума да издумат, да премълчават друга.

Че животът е дори и смърт необяснима.

Че смъртта е и живот дори да го налучкаш.

Че боли, боли и от смъртта, и от живота

корените, корените ли във нас загубим –

страст да ни напусне, дето винаги ни води;

страст, изпълвала с живот и палени хралупи.

Галени от вятър, от побратими пък бити

бързаме по пътя си да любим и да галим

с думата, която сме мълчали много скрита

и която сме спасили от гнева в чакали,

за да стигнем възрастта си и от нея тръгнем

към роденото от обичта – неуморима

да открехва истината за лъжа и мъка,

с друга дума и във всяка възраст да я има…