ДАЛЕЧ КРАЙ ЛА ПЛАТА

      Когато зимата се сменя и настъпва пролетта, времето става ветровито, зелено и дъждовно. Градът мокър, шуртящ, блъскащ с ветровете си, стъклата на не закритите с пердета болнични прозорци, довежда много инфаркти при мъжете, наближили петдесетте. В такива дни, преди сестра Иванова да постъпи на нощно дежурство, твърде силно чувстваше изтънелите си коси, твърде ясно усещаше по лицето отлитащите години и затрудненото дишане . В такива дни изплуваше извънредно белия лик на самотата – преди да тръгне за болницата, тя слагаше кафеничето и, дишайки учестено, авансово потънала в блаженство, измъкваше от съзнанието си лъскавата, потъмняла на места представа за зазвучалия Драгов саксофон: О, блажена самота, рееща се в ученическите години – тя е вече там в светлия магически кръг на „Едно танго далеч край ла Плата”, очертан от звуците на Драговия саксофон, отначало ниски, а сетне  набъбващи, тичащи след нея, изкачащи от светлата танцуваща зала в просторния училищен двор, ухаещ на разтопен сняг. Впрочем, снеговете още се топяха, когато тя стана момичето на Драго и макар да бе кръстена на баба си Стефана, той я прегръщаше с магическото име – Фани. Ла Плата, ла Плата! „…бленува душата във нощния мрак”. О, блаженство! И щом зазвучаваше: „Над Торино синкав дим се носи, над Торино носи се мъгла…” отначало блусът се рзливаше като обезмслено мляко, но при „Бандата на Ернест пак пристига, бандата се носи със кола…”, звуците се сгъстяваха, лееха се като каймак и ставаше хлъзгаво – колата спираше, момчетата слизаха от „кадилака” и потъваха в мъглата. Зад волана неизменно оставаше само Драго, форсирайки колата. И, въпреки синкавия дим, мечтите на сестра Иванова ставаха светли като приказни поляни, осеяни със жълти нарциси. Точно в този миг кафето кипваше, Драго продължаваше да форсира колата докато се откъсне, неудържимо понесен към зеленооко момиче, отдалечаващ се от дребничката, останала на платното сестра Инанова. На отсрещния бряг бленуващата душа съзираше зеленоокото момиче и звуците излизащи от саксофона, ставаха сухи и горчиви, вещаещи разлъка и забрава, но любовта продължаваше да шава в изстрадалото от дългото чакане сърце  на сестра Иванова, пиейки кафето с аромат на гниещи листа и тъга. Къде ли свири сега саксофонът, в кой ли край на земното кълбо се разнася тангото на далечната ла Плата?!

За сестра Иванова ла Плата бе всичко на света. И тъй като реката течеше през Аржентина, тя никога не можа да отиде там, беше накрая на света, но затова пък мислено засади бреговете ѝ с плачещи върби, нареди едноетажни къщики, настани се в една от тях, спусна мъгла и зачака. В болницата самотата разнасяше термометри, разпределяше лекарствата на болните предписани от д-р Каранфилов, а когато нощните му дежурства съвпадаха с нейните, не снел още слушалките, той напираше върху ѝ, тя се бранеше, не искаше, не можеше, но понякога се предаваше. В такава нощ до ла Плата бе изключено да се добере.

А ла Плата си течеше…

В едно априлско нощно дежурство, когато пролетта подлудяваше всичко, сестрата от дневната смяна ѝ предаде: „Приеха нов тежък случай при приземяване от Скандинавието!” Случаят лежеше в рениамационното отделение като отразен в саксофон, без да помръдва. „Виж ти, мислеше си сестра Иванова, гледайки лежащия спомен и, нагласяйки банката, откъдето извираше живот, все повтаряше: – „Виж ти, виж ти…” Вгледа се в порцелановото чело и вирнатата нагоре брада. Над тая ла Плата ставаше нещо тревожно, вятърът бърчеше и вълнуваше водната шир. Как неспокойно се мятат призрачните сенки на въображението, когато пъхтенето на истинския живот се отдръпва! Останала на брега, сестра Иванова се опита да хвърли мост, но подпорите се огъваха. Като омагьосан принц от зла вещица споменът остана в пълно безсъзнание. Тогава издигна глас над подводните дълбини, наду рог, заиздува платна, политнала нагоре да закрие цялото болнично небе, да намери вълшебната пръчица.

Лекарски екип се настани по мъглявите Лаплатски брегове. Като тесен ручей зашумя реката, блъскаше се в гранитни брегове, те се ронеха, свличаха се във водата, докато лежащия се сдобие със слух и зрение… Отнякъде се появи и зеленоокото момиче, вече пищна жена, препъваща се, кършеща ръце и свеждаща къдрава глава над нго.

Петдесет чифта железни обувки изтърка сестра Иванова, петдесет планини премина, петдесет реки преплува, петдесет гори преброди, докато го изправи на крака. Едва в тихия, ръмящ следобед с истинска синкава мъгла, сестра Иванова, тикайки количката, му спомена за саксофона и далечната ла Плата. „ Ти помниш песена?! – възкликна той. – Не може да бъде. Наистина ли това танго все още е нужно на някого?! Боже, можех ли да предположа!” – и под внезапните струи на дъжда, оглеждайки се сякаш за зеленооката хубавица, потънала в отминалата, непоносима жега на лятото, той заоправя одеалото върху краката си. Вече в стаята, докато слизаше от количката, тя го подкрепи за лакътя и внимателно го отведе до леглото. „Знаеш ли, – каза той лягайки, – лекарите твърдят, че със саксофона е свършено. Какво да правя?“ „Леж си спокойно!”- оправи завивката сестра Иванова. „А после?“ – попита той. „После, ще оздравееш“. И, загледана от щастливата страна през прозореца към стъклените струи на дъжда, неволно си помисли, че водите на реките може да прелеят, както и далечната ла Плата, преди да достигнат до набъбналия заплашителен океан.