СТАЯ С КАМИНА
В бюрото за частни квартири на улица „Парчевич“ беше заета единствено стаята с камината. В горещия летен следобед мъжът и жената уморени лежаха срещуположно на леглата си. Прозорецът на север беше отворен и в стаята навлизаше малко хлад. Не бяха се виждали дълго време, но си говореха като хора, които не са се разделяли.
– Ще слизаме ли да вечеряме? – попита мъжът.
– Още е горещо навън. Нека се поразхлади малко – отвърна жената.
– Горещо е – съгласи се мъжът. По навик посегна да снеме пръстена от ръката си, но се отказа. Преди да тръгне насам, беше го оставил в Заложна къща. Разсеяно повдигна глава и, забелязал камината в стаята, отбеляза колко нелепо стои в жегата.
– Така е – съгласи се жената, – но пък камината е много красива. – Знаеш ли, такава камина имаше в хола на г-н Кайтазов. Бях наела стая в апартамента му. Г-н Кайтазов ставаше сутрин рано, палеше камината и докато се приготвях за лекции, ставаше топло. Обикновено там заварвах двете момичета, студентки като мен, наели другата стая. В хола имаше и старинно писалище. Затваряше се с рулетка. На него г-н Кайтазов пишеше писма до съпругата си и сина им. Знаехме, че са избягали на Запад, но той се надяваше един ден отново да се съберат. След като свършеше с писането, спускаше рулетката и заключваше писалището.
– Коя година е било това? – попита мъжът.
– Коя ли? – жената се замисли. – Май че…
– Както и да е – каза мъжът, взе книгата от шкафчето до леглото и дълго време я разлиства. После се зачете. Прелисти нова страница и каза:
– Чуй как започва това стихотворение: „Мирише на тъга и бивша нежност“. Хубаво нали? – и продължи: „Спуснати са тъмните завеси, а хлябът ми…“ А, не. Това вече, не.
Той отново заразлиства стихосбирката, а жената продължи да си мисли за тъгата и бившата нежност. Свърза я с тази на г-н Кайтазов към съпругата му и синът им, както и за своята със скъп на сърцето ѝ човек, преминал вече в друго измерение. Стори ѝ се, че вместо „бивша“, по-добре би звучало „отминала нежност“ и въздъхна.
– Какво има? – попита мъжьт и остави книгата.
Жената седна на леглото.
– Колкото и рядко да сме се виждали, срещите ни никога не са били уговаряни досега. Тази е първата уговорена среща. Заради операцията ми, нали?
– Недей – каза мъжът от леглото. – Моля те, недей. Познаваме се от толкова години. Какво би могло да ни спре?
– Това, че все нещо те притеснява в нашите отношения.
– Донякъде – рече мъжът тихо. – Донякъде това е така за хора, тръгнали към старостта.
Жената стана, отиде до прозореца и се загледа навън.
– Не се безпокой. Винаги съм знаела мястото си в твоя живот, както и твоето място в моя живот. Просто нещо в теб ме привлича. Това е. Какво е – и аз не знам, но ме привлича. Дори изричането на името ми с твоя глас звучи по-различно.
– Да – каза мъжът, след като помълча. – Това са необясними неща. Химия. Изричането на името ти ми носи спокойствие. В мислите си често си припомням разговорите с теб. Затова, когато с месеци си в Италия при дъщеря си, сякаш изпадам в летаргичен сън. Само с теб съм като на излет. Вярваш ми, нали?
Жената се обърна с лице към мъжа.
– Дали ти вярвам? Винаги, когато се върна от Италия, ми се иска да ти покажа местата,укъдето съм била. Искало ми се е да сложиш очилата си и да видиш на снимките хората, с които съм се срещала.
– Когато пожелаеш. Само да си нося очилата – пошегува се мъжът.
– Ами носи ги! – каза дрезгаво жената. – Направи поне едно нещо за мен.
– Разбира се.
– Ще направиш ли? Хайде, кажи!
– Може би – каза мъжът, след като помълча. – Откъде да зная.
– Не знаеш, а ми писа за хората, дето живеят един до друг и все пак не един до друг, сякаш живеят в различни светове.
– Така ли съм ти писал? Тези хора сигурно са искали да сидадатнещо един на друг, което самите те не притежават един към друг. – Мъжът надигна глава от възглавницата и неочаквано добави:
– Харесва ти да бъдеш с мен, нали?
– Ужасен си! – усмихна се жената. – Знаеш, че ако искам да бъда с някого, това си ти. Има хиляди причини да не ти се обаждам и ето на, пак съм тук.
– Защото ти харесва да бъдеш с мен, нали? – закачливо повтори мъжът.
Жената седна на една от табуретките до масичката.
– Харесва ми, че не се правиш, че ме харесваш повече, отколкото ме харесваш – усмихна се тя. – Харесва ми, че съм ресала косите си пред теб. Харесва ми, че не ме прегръщаш показно. Харесва ми и това, че никога не сме били на маса със запалени свещи и скъпи прибори.
– Не си била и в колата ми – обади се мъжът.
– Харесвам погледа, с който гледаш жените – продължи жената, присвила очи с необясним израз. – Онези напористи красавици с обилно начервени устни, на които са им били необходими шест часа, за да се приготвят. Харесва ми да вървим по улици, пълни с момичета по летни рокли. Тогава аз се опитвам да не забелязвам погледа ти и това ме кара да се чувствам ужасно, тъй както ти се чувстваш, когато ме гледа някой мъж.
– Ш-ш-ш… – Мъжът промени позата си. Затвори очи и леко ги разтърка с пръсти. – Виж какво, сега ни е хубаво и няма защо да го разваляме. Хайде, стига с това.
– Наистина ни е хубаво. И аз не знам защо започнах – каза жената объркано. – Все пак, ако успея да набавя достатъчно пари и операцията излезе успешна, искам поне веднъж да отидем някъде за по-дълго.
– Може в Париж. Там ще ти хареса. Ти заслужаваш да видиш Париж. – Мъжът отново промени позата си. Откакто жената говореше, той я наблюдаваше. – Ела тук. Седни. Ето така. Не мърдай. Искам да те поддържа малко в ръцете си.
–
На другия ден всеки потърси автобуса си. Нейният беше заминал. Помогна ѝ да си купи билет за следващия. Заедно с билета незабелязано сложи сумата от пръстена в чантичката ѝ и, както винаги, се отправи към автобуса си, без да я прегърне.