ДИМитър ИЛиев Стоилов е роден на 11 юни 1948 г. в Пловдив. Дипломира се като инженер химик, след което специализира журналистика в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Работил е повече от петнадесет години като журналист в различни печатни издания и още толкова години – в две от най-големите издателства в България –„Хр. Г. Данов“ и „Хермес“. От 2011 година живее и твори в Белгия.
Негови белетристични творби са публикувани из страниците на списанията „Пламък“, „Везни“ „Тракия“, „Юг“, „Страница“, „Антимовски хан“, „Мост“ (списание на българите в Сърбия), френското списание Vocatif – Ница, алманах „Света гора“, вестниците „Будилник“ (издание за българите във Великобритания), „България сега“ (издание на българите в САЩ и Канада), както и в „Новинар“, „Марица“, „Родопи“, и други издания. Разказите му присъстват в сайтовете „Либерален преглед“, „Литературен свят“, „Факел“, „Книги NEWS“, „Cult.bg“, „LiterNet“, „Public Republic“, немският „The-Short-Story“ и др.
Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти и на Българския П.Е.Н. ЦЕНТЪР.
Издадени книги: 1986 – „Разписание за изпуснати влакове“, разкази, издателство „Хр. Г. Данов“ ;1990 – „Версия за изневяра“, роман, издателство „Хр. Г. Данов“; 1998 – „Възмутително чаровни, хищно хубави“, разкази, ИК „Хермес“; 2005 – „Мъж, вкусен на опитване“, разкази, ИК „Хермес“ ; 2010 – „Дългият бегач на любовни разстояния“, роман, ИК „Хермес“; 2016 – „Невинни жени в Брюксел“, роман, ИК„Хермес“;2018 – „Децата на Дон Кихот / Белгийски и други разкази/“, разкази, издателство „Лексикон“.
През 2005 и 2010 г. е номиниран за награда „Пловдив“ и през същите години получава награда за белетристика на Дружество на пловдивските писателите за книгите „Мъж, вкусен на опитване“ и „Дългият бегач на любовни разстояния“. Негови разкази, преведени на немски език, са отличени в международните конкурси на немското издателството „Literaturpodium“ и са включени в сборници. Има превеждани разкази още на английски, френски и персийски.
ТРЕТИЯТ БРАТОВЧЕД МЕСИ
Когато му бяха забранили вече да играе, футболна топка се бе вмъкнала в сърцето му и тупаше синхронно всяка неделна сутрин с другата от училищния двор, до която не можеше да достигне. Ритал бе футбол повече от четиридесет години. Не беше дори трети братовчед на Меси по отношение на техниката. Разполагаше с много въздух за тичане – преди и след мача задължително правеше по десет обиколки около училището. Притежаваше и упорството да бъде неизменно груб. Ако трябваше да се родее с някого, по би му подхождало да е братовчед на Висент Питър Джоунс. Вини! Така и му подвикваха на терена. Вини. Не бе съставил като него свой наръчник на младия грубиянин, за да дава ценни съвети на подрастващите „секираджии“. Не бе получил и неговите дванадесет червени картона, но разполагаше с арсенал неоспорвани постижения, които се разказваха като легенди в махалата. То не беше много за хвалене, че почти всеки мач го разтърваваха от сбиване, беше чупил крак, бе нанасял запомнящи се синини по физиономиите и бе избил по няколко зъба на най-добрите си приятели. Не беше лош човек, дори бе повече от милозлив и чувствителен, отколкото трябва, но на терена се преобразяваше и някакъв дявол безпощадно разполагаше и с тялото му, и с жестовете му, и с репликите му, и с последствията.
Най-кошмарното се случи, когато Франция стана световен шампион. От близо година заедно с апапите от махалата в училищния двор играеше едно френско момче. Бяха консервативни и трудно допускаха външни хора, но момчето нямаше как да не го приемат тъй като беше герой, и то не защото се беше оженил за българка. Такива „грешки” правят и други хора от други страни, когато ги хване сляпата неделя.
Три месеца преди двамата млади да изслушат тържествено музиката на Менделсон, бъдещият съпруг съвсем не случайно присъства на стадиона „Парк де Пренс“ в Париж. Играе се мач, който няма да бъде забравен нито от българи, нито от французи. Секунди преди финалната свирка на рефера, Костадинов прави магията Господ да изглежда българин. Огромният стадион е трагично смълчан. Само един французин подскача с плакат и го пъха пред телевизионните камери. От ярките като капки кръв букви може да се разчете: „Обичам те Галя! Обичам България!“ Как не са го пребили неговите сънародници, остава загадка. Оцелял е някак си, та след три месеца, без да е обинтован и посинен, пристига в България с неистовото желание да слуша Менделсон.
Когато Франция стана световен шампион, защото момчето, освен Галя и България, обичаше и родината си, бе донесло в училищния двор две каси „Каменица“, каса „Кока Кола“ и две бутилки финландска водка с тъмносини букви на стъклото. Всички в кварталното игрище го прегръщаха и му честитяха титлата с добро предчувствие за финала на предстоящата игра. Предчувствията са несигурна работа. Особено добрите. Не бе минал и половин час от футболната битка, когато за една висока топка Вини се извиси над французина и главите им дръннаха все едно, че са се ударили една в друга две бутилки финландска водка. Световният шампион се строполи на земята, хвана се за главата, а шепите му почнаха да се пълнят с кръв. Грубиянинът му беше спукал веждата. Веднага го откараха до дежурната хирургия, за да му избродират набързо десетина шева. Мачът приключи по-рано, отколкото обикновено. Вини се признаваше за по-виновен и от Бостънския удушвач, но чувствата му, не бяха в състояние да променят нищо. Някои пиха по половин бира от уважение към французите, но почти с отвращение, както се казваше в един виц. До финландската водка с тъмно син надпис, никой не стигна. Направо тъжна история…
Вини ни най-малко се хвалеше с тези си подвизи, а още по-малко желаеше да ги сътворява. Те, подвизите, идваха от само себе си, връхлитаха като черни гарвани, ръфаха приятелите му по терена и му изписваха мрачна слава в махленските легенди.
Сина си не успя да направи нито грубиян, нито елегантен играч. Момчето му не се интересуваше от футбол. Дошло беше време за захласване по Майкъл Джордън, Чалз Баркли, Скоти Пипън, Хорас Грант, Карл Малоун и забивките на баскетболния кош. Вини въздишаше често и мълчаливо страдаше, че няма футболно продължение. Болката му стана още по-мъчителна, когато докторите му забраниха да рита, защото ставите му съвсем отишли на кино. В неделя, когато топката почваше да тупа в училищния двор, бургия се забучваше в сърцето му. То, самото сърце, подскачаше заедно с топката и болеше още повече. Опита се по същото време да ходи на плувен басейн. Не че не обичаше да плува. Сините плочки в залата и студената вода, която загребваше с шепи успокояваха. Успокояваха, но по плувните коридори нямаше с кого да се сблъска, нямаше кого да ритне или да го изгледа строго, да му изръмжи или просто да го напсува. Друго беше. Съвсем друго…
Искрено се зарадва, когато от Брюксел дойде вестта, че му се е родил внук. Не беше манияк на тема детето да бъде непременно момче или момиче. Не беше маниак, но на душата му стана благо, благо точно от тази новина. Усети плаха надежда, по-плаха и от гладно врабче, която не смееше да изрече дори на глас. Щом синът му не е пожелал да играе футбол, защо пък неговият син да не поиска? На няколко пъти се запътваше и аха да го сподели с жена си, но навреме се озаптяваше. Тя щеше да каже сигурно, че съвсем е изглупял. Преди време, като играеше мач в неделя, се връщаше вкъщи смирен и хрисим. Овчица. Нищо не можеше да го ядоса. Дори и жена му. Затова и тя тогава гледаше да му пробута нещо, с което по никакъв начин през седмицата не би се съгласил.Тогава. Когато риташе в неделя.
Детето не носеше неговото име, дори и първата му буква не бе запазена, но той като дядо прие да помага при отглеждането. На познатите извинително обясняваше, че бабите се провалили на кастинга и той от немай къде трябвало да се съгласи. Не беше цялата истина. Това че бабите се бъркаха там, където не им е работа, бъркаха се. Че бяха прогонени, като нежелано зло – бяха. Вени действително бе поканен като спасителен вариант в Брюксел, но освен че се отдалечаваше от неделната топка в училищния двор, той си въобразяваше, че е натоварен със специална мисия. Решил беше от малкия да направи, ако не Меси, то поне негов трети братовчед. Можеше да има футболно продължение макар през поколение.
Не донесе в Брюксел топки от България. Бързо успя да събере внушителна колекция на новото място – три бели топчета за пинг понг и топки: три жълти за тенис, пет гумени с различна големина, цвят и шарки, ханбална, волейболна и най-накрая – футболна. Откри ги на символична цена от поредния брокант в съседна улица, където хората прочистваха безгрижно къщите си и се сбогуваха усмихнато с миналото. Де да можеше да се раздели така хуманно и той със своето!
Най-лесни бяха заниманията с белите топчета. Търкаляха ги с детето по пода, за да се чукат едно в друго като великденски яйца, а малкият се заливаше от смях при всеки удар. Така беше и при топките за тенис, но гумените вместо да ги рита, както показваше дядото, бъдещият трети братовчед на Меси, ги хващаше с двете ръце и ги пренасяше в другия край на хола. След много упражнения, пренасянето бе заменено с хвърляне и хващане на топката, което си беше истински напредък. Само с ритането нищо не се получаваше. Колкото пъти и да поставяше топка пред краката на малкия, толкова той се навеждаше, хващаше я с ръка и я запращаше в някой ъгъл на стаята. Специалната мисия на Вени се сгромолясваше пред очите му. От мечтите оставаха само руини като след бомбардировка над Дрезден.
Детето не искаше да рита топката и това беше. Колкото и да го боляха и душата, и сърцето, редно беше Вини да пренасочи усилията си в други игри и забавления. Оказа се, че малкият, макар и да не носи нито една буква от неговото име, харесваше да пътешествува също като него. Започна се едно непрекъснато качване по трамваи, рейсове и влакчета на метрото Откриваха очарователни паркове. Неизменно красотата им се измерваше с големината на детския кът с игралните конструкции, пясъка за пълнене на кофички и обширните полянки за тичане, но и от цветенцата също зависеше, защото момчето не пропускаше да откъсне някое и друго за подарък на мама.
В един от парковете, където се намира павилионът на Луи ХV, Вини се срещна с французина, който искаше да черпи за спечеленото световно първенство по футбол. Неговата жена започнала работа в европейските институции, та вместо в Париж се озовали в Брюксел. Белегът върху веждата на стария познат все още си личеше. Французинът не му се сърдеше за стореното и дори му се зарадва, че може да си припомни как е играл футбол в България. Той беше със сина си на около три-четири години, почти връстник на внука на Вини. Чуждото дете упорито и настървено риташе коженото кълбо по поляната. Вини направо му завидя как преследваше топката. Значи малкото франсе може, а неговият човек не може. Хак му е тогава, че е разбил веждата на бащата. Тази мисъл веднага я изтри, защото беше повече от глупава и неуместна. Какво бе виновно детенцето, че така добре рита топката. Футболните ветерани се уговориха да се чуят и малките да си поиграят заедно на воля в някой парк. Вини не се обади. Гризеше го завист, колкото и да съзнаваше, че е противно чувство. Беше направо болест и докато се чудеше как да се излекува, надеждата му наново живна.
Майката на внука му беше балтийка, в което нямаше нищо лошо, тъй като вече хора от единия край на света се женят за такива от другия край. Тук поне връзката беше изцяло европейска. При балтийците, ако все още някой не е разбрал, има три основни кита, които ги поддържат. Първият носи „топлите чувства“ към Русия. Вторият се е фокусирал върху родовата им принадлежност, а третият осъществява пиарски задължения, тъй като и най-малкото им постижение трябва да се знае от целия свят. Вини беше привикнал майката да мъкне малкия на балтийски прояви от всякакъв характер. То не бяха концерти, танци, пантомими, комици, куклен театър, цирк… Дори един логопед балтиец беше дошъл, най-добрият в света, разбира се, за да проверява как децата произнасят всички звуци.
Когато майката извести, че ще води детето на тренировки по футбол, Вини прие новината със смесени чувства. От една страна се беше убедил, че третият братовчед на Меси го гони пълна апатия към великия футбол. От друга, щеше му се от все сърце да се случи чудо. Загатна деликатно пред майката за своите съмнения, но тя нервно и забързано започна да му разяснява, че треньорът, който е балтиец, разбира се, идвал от школата на Барселона. Не можело по никакъв начин да се съмняват в неговата квалификация и качества му.
–Е, щом е от школата на Барселона – прекрасно! – примиренчески смутолеви Вени и душата му се напъха в хралупа на катерица, за да чака трепетно чудото, когато двамата ще се приберат от първата тренировка.
След два часа се завърнаха. Майката нищо не каза, а почна да размества съдове в кухненския бокс. Чоглаво му стана и веднага си припомни песента: „Край Босфора шум се дига, лъскат саби…“. Асоциацията му беше от типа „да се смее ли, да плаче ли“. Малкият си тананикаше съвсем друга мелодия и сглобяваше от лего някаква крепост на пода. Опитът от семейния живот бе научил Вини, че в сходни ситуации най-добре е да си мълчи. Лошото бе, че не можеше. Затова попита плахо:
- Кога ще е следващата тренировка?
– Няма да има следваща тренировка! – бе краткият отговор.
– Как така, няма да има? – повиши тон, без да го желае. – Как така?
– Така. Просто така. Треньорът не го одобри.
Опита се да успокои майката, че щом този треньор не го е одобрил, друг ще се намери. Може и да е българин, защото и българите имат добри треньори, освен балтийците. Не смееше да каже истината, че те, балтийците, нямат нито футбол, нито треньори и как един журналист след гола на Костадинов на „Парк де Пренс“ в Париж бе казал, че Господ е българин. Нямаше смисъл, защото балтийците бяха докачливи, а тяхното беше все най-хубаво. Може да случи и на български треньор повтаряше Вини, защото българите можеха да правят чудеса.
-Трябваше да започне с този треньор – продължаваше да настоява почти до плач жената. Завършил бил школата в Барселона. На Вини на езика му бе да каже, че в тази школа не са обучавали само един единствен човек. Този път замълча като руски шпионин на разпит. Ясно беше, че за треньорите нямаше да се разберат. Случилото се бе по-лошо, отколкото бе очаквал.
Малкият се включил с ентусиазъм в тренировката. Тичал, клякал, подскачал, провирал се между колчета. Даже при търчането бил пръв на колоната. След това треньорът им раздал футболни топки и разделил хлапетата по двойки, за да си подават. Момчето отсреща ритало с крак, а нашият му връщал с ръка. Треньорът му направил забележка и тогава за първи път внукът му ударил кълбото с крак, а после още един път. След това му доскучало. На третия път просто оставил топката да профучи покрай него и отишъл в далечния край на игрището, където между гъстата зелена трева подавали челца кокетни бели парички. Третият братовчед на Меси клекнал до цветята и почнал да къса букет за майка си, докато треньорът го изгонил от терена.
Лоша беше работата. За български треньор на този етап и дума не можеше да става, то и без това треньорите не се изписват току-така по поръчка. Всеки ден почнаха да търсят телевизионни програми, които излъчват футболни мачове. Междувременно Вини поднови упражненията на внука с топка и малкият вече на три удара с крак, чак при четвъртия удар посягаше с ръка. Бавничко привикваше момчето на футбола и затова в главата му се зароди пъклен план. Изискваше се силово изпълнение, а Вини въобще не бе грубиян в живота. Грубиянстваше само на терена, но сега се почувства, че наново се е завърнал там. Първо трябваше да се вживее в ролята на Филип Марлоу, докато проследи и научи къде живее балтийския треньор. Дневният му режим не беше труден за разгадаване. Причака го привечер, когато нямаше тренировка и бе тръгнал към близкия магазин на „Дилез“.
– Научих много добри неща за вас – започна запознанството си с него Вини, тъй като знаеше, че освен артистите и спортистите не са безчувствени към ласкателства. Помоли само за петминутен разговор, като се извини повече от три пъти за натрапничеството. Заведението в което го покани се наричаше „The Coach“. Не беше го търсил специално и не бе далеко от дома му, а се оказа съвсем подходящо с наименованието си. Вини започна да говори на балтиеца за своята любов към футбола, за прекрасните си преживявания, дори и за французина му разказа. Поръча без колебание финланска водка, защото знаеше, че балтийците, освен „Икея“, обичат и всичко друго скандинавско. На четвъртата водка човекът беше узрял и се съгласи да вземе малкия отново на тренировки. Наложи се да помага на треньора за покупките в „Дилез“ и да го мъкне към дома, защото по алкохолни причини имаше известни смущения във вестибуларния апарат.
Сега на тренировките ходеше Вини. С очите си се увери, че малкият има много въздух за тичане като него. Обикновено пръв достигаше до топката, но когато наставаше калабалък от хора и почваха да се блъскат, предпочиташе мъдро да гледа отстрани като наблюдател от ООН в африканска държава. Явно грубиянството му бе чуждо и след четвъртата тренировка третият братовчед на Меси категорично отказа да ходи на игрището.
Записаха го на карате и малкият много се зарадва като се видя в бяло кимоно. Няма да е чудно след време да получи и черен колан.